Джоел Розенберг
Пурпурно небе (20)

Глава 18
Вик в нощта

Тори най-сетне успя да натъпче Джеф в сакото и покри високата бяла яка с кариран шал с разръфани краища, който някога, много отдавна, може и да е бил нов.

— Затегни здраво каишките, Тори — каза Джеф и изпусна шумно дъха си, за да може Тори да затегне. Младежът се напъна.

По нищо не личеше, но Тори бе пробвал да пробие с ножа си едно място близо до ръба. Дори външното покритие бе трудно да се пререже, а той така и не успя да го пробие с върха на ножа, камо ли да направи разрез.

Непробиваем синтетичен полиамид ли беше това? Татко каза, че няма никаква представа.

— Трябва да ти призная, че името на марката много ми харесва.

— „Втори шанс“ — ухили се Джеф Бйерке. — Твърди се, че може да издържи на куршум 45-и калибър. Ако имам късмет, поне ще успее да забави Чедото. — Той прехапа долната си устна за момент. — В случай че ме нападне пръв.

Торсен сви рамене.

— Ако ме нападне мен пръв, ще се разкрие пред теб, стига да си достатъчно близо. А той ще нападне. Трябва ти само секунда, само един отскок встрани и ще успеем да го свалим.

Щеше да стане така, ако имаха късмет. Тори им бе помогнал да се облекат и да се въоръжат, а сега ги изпращаше до вратата.

Стъпките им отекнаха надолу по стълбите, а след това заглъхнаха някъде навън.

— Баща ти знае какво прави — каза Маги и стисна ръката му. Дланта й бе суха и топла. — А Джеф ми прави впечатление на съобразителен и доста бърз, не е ли така?

Тори кимна. Имаше нещо в отношенията между Маги и баща му, което не му беше особено приятно, сякаш…

Я стига. Погледна Маги право в очите. Там не беше ли стаено нещо повече от страх?

— Ако си уплашена — каза той, — значи съзнаваш сериозността на положението.

Тя не му отговори, просто се обърна и пое към кухнята, за да се заеме с нещо, което му се стори, че дрънчи оглушително, въпреки че той не можеше да се сети какво има за оправяне в безупречно поддържаната кухня.

Чувстваше се някак неловко, бе неестествено, че остана тук, но Маги не можеше и не биваше да бъде сама. Истината бе, че тя можеше да се погрижи за себе си при почти всякакви обстоятелства — щеше да й стане неприятно, че някой се суети около нея, дори и да имаше нужда — а сега, поне според него, определено имаше огромна нужда някой да бди над нея.

По дяволите!

Погледна часовника си. Десет и петдесет и една. Бяха минали цели три минути, откакто те излязоха.

Опита се да седне спокойно и да почете вестник, но не можеше да се съсредоточи. Маги не вярваше на нищо от нещата, които предаваха по телевизията, затова не му се искаше да се зазяпва в екрана. Зачуди се дали да не извади бруста и да наточи с него меча, но острието бе отлично поддържано. Пистолетът с късото дуло бе в джоба му и той се поколеба дали да не се поддаде на изкушението да го извади, за да го провери отново, но пък това си беше пистолет, а човек не бива да се занимава с огнестрелно оръжие, когато нервите му са изпънати до краен предел.

Затова отново взе вестника.

Десет и петдесет и седем.

Така. След като не можеше да свършиш нищо полезно в даден случай, то тогава свърши нещо, с което да се позабавляваш. Ако се окаже, че от теб имат нужда, така ще си по-полезен и отпочинал, отколкото ако си гризеш ноктите и трепериш от притеснение.

Приятна мисъл му мина през ума. Ако и двамата имаха нужда да се отпуснат, то тогава…

Не. Идеята не струваше. Двамата с Маги трябваше да се пазят един друг, а това, което имаше наум, съвсем нямаше да мине за взаимна загриженост. Освен това му се стори, че в тази идея има нещо перверзно.

А и ако трябваше да е честен пред себе си, вътрешно бе убеден, че Маги ще каже „не“ на предложението.

Нов трясък от кухнята.

Осъзна, че за безброен път препрочита първия ред от някаква статия за отбора на викингите, без дори да разбира какво искат да кажат. Но всъщност на кого ли му пукаше какво искат да кажат? Разни там дебеловрати милионери в стегнати клинове се налагат заради някаква си топка.

По дяволите. Отпусна се назад и стисна очи.

Тори се опитваше да отпусне мускулите на врата си, когато телефонът на масичката пред него звънна и на него му се стори, че е готов да изскочи от собствената си кожа.

— Не се обаждай! — кресна Маги от кухнята. — Аз ще вдигна.

— Нямах и намерение да се обаждам — сопна й се раздразнено и грубо Тори. Това си бе телефонът на Маги и щом тя се страхуваше, че ако родителите й се обадят, могат да попаднат на мъжки глас, който отговаря на нейния телефон, и да си направят съответните напълно правилни заключения, добре, да бъде както тя иска.

От друга страна обаче, да си крещят съвсем не беше добре. По всичко личеше, че не само Тори е изнервен до крайност.

Изправи се и се упъти към кухнята, за да й се извини.

— … Ами, не, татко — всичко е съвсем наред. Просто денят ми се стори безкраен… нали знаеш… контролни, ей такива неща…

„Извиняван, че ти се сопнах, изрече с устни Тори. Просто съм малко нервен.“

Малко ли? Все едно да кажеш, че ако си пресоваш палеца с чук, е като да почувстваш леко убождане.

Тя продължи да говори по телефона, но вдигна ръка, усмихна му се, кимна и също изрече с устни: „Няма нищо“, докато изслушваше баща си. Тори излезе от кухнята и затвори обикновено отворената плъзгаща се врата, за да може да й създаде поне елементарна илюзия, че е сама, докато разговаря с баща си.

„Браво, моето момче, това беше добър ход.“ помисли си той. Тя беше тази, която му кресна, и би трябвало тя да се извини, но тя никога не се извиняваше и по всяка вероятност никога нямаше да чуе извинение от нея. Но ако искаше да е с Маги, се налагаше да приема тези дребни нейни недостатъци, а той спокойно можеше да ги преглътне. Просто трябва да си готов да признаеш, че тя има право, дори в случаите, когато очевидно не беше така. Макар че тя никога нямаше да си признае, че е допуснала грешка, поне не и направо, много добре съзнаваше какво става.

Това бе една от причините, поради които никога не се бе притеснявал за Иън и Маги, не и в началото, когато започнаха да излизат заедно. Тогава започваше да се усеща известно напрежение — Маги бе в самото начало на уроците по фехтовка, а пък Иън винаги се справяше по-добре от Тори — но Тори бързо осъзна, че умът на Иън е съсредоточен над други неща, че с небрежното си поведение показва, че няма намерение и с пръст да пипне Маги.

Това не бе никакъв проблем за Тори. Да постъпи правилно, за него винаги бе много по-важно, отколкото да докаже, че е прав, а едно от нещата, които научаваш, когато живееш в малко градче, бе, че не можеш да си позволиш лукса да си винаги прав не само защото това е напълно невъзможно, а защото е особено важно да се разбираш със съседите си. Ако не се разбирате, няма да постигнете нищо, само ще се гледате накриво.

Дяволите да го вземат, Тори бе научил този урок толкова рано, че дори не бе наясно, че го знае, докато не постъпи в колежа и не се оказа сред градските момчета, които пет пари не даваха дали са в добри отношения със съседите си по коридор, защото това съседство нямаше да продължи кой знае колко дълго време.

В големия град нещата определено ставаха все по-зле. Ню Йорк пък бе…

Бззззт. Той се извърна рязко, когато чу звънеца, и дясната му ръка веднага се стрелна към мястото, където обикновено висеше мечът.

Кой, по дяволите, бе решил да се натресе точно сега? Сигурно Чедото, преценил, че ще ги завари беззащитни.

Той се врътна към кухнята.

„Би ли отворил?“ — изрече само с устни тя.

— Всичко наред ли е? — прошепна той.

Тя се намръщи неодобрително, задето той бе проговорил.

— Изчакай само секунда, татко — трябва да изключа чайника на котлона. — Тя притисна слушалката към гърдите си. — Това са просто неща, който засягат семейството ми — каза тихо тя. — Би ли отворил вратата?

— Да — отвърна той също толкова тихо. — Отивам веднага, след като видя пистолета в ръката ти.

Никой не би трябвало да приема загрижеността ти за параноя, след като Чедата са по петите ти, готови да пролеят кръвта ти. Да натиснеш звънеца на входа, а след това да изтичаш отзад и да нахлуеш, след като вече си отвлякъл вниманието на целта, може и да не беше особено хитро измислено, но ако се получеше…

Тя се намръщи, протегна се зад себе си и в ръката й се появи малък автоматичен пистолет, който тя стискаше правилно, с подпрян на предпазителя пръст.

— Сега доволен ли си?

Обърна му гръб и залепи телефона на ухото си.

Тори се отправи към вратата, за да слезе долу, като поспря единствено за да си дръпне палтото. Идеята му бе връхната дреха да прикрие пистолета. Ако отвореше вратата, стиснал сабя в ръка, и там се окажеше не който трябва, щеше да причини доста приказки и обяснения.

Мъжът, застанал навън на студа, му се стори познат и на Тори му отне момент, за да се сети кой е. Новодошлият бе в черно дълго кожено манто, пристегнато с колан на кръста, а шапката бе ниско нахлупена над очите или за да прави по-силно впечатление, или за да го предпазва от вятъра.

Щом Били Улсън вдигна глава и се усмихна, Тори се отпусна на мига и посегна към дръжката на вратата.

Леденият вятър последва Били в антрето.

— Били — възкликна Тори. — Извинявай много. В първия момент просто не те познах.

— Ако ме поканиш и ме почерпиш с чаша горещо какао, съм готов да се преоблека в гащеризон и тениска, стига да кажеш, че от това ще се почувстваш по-добре. — Били се пресегна и затвори плътно входната врата и чак след това се обърна отново към Тори. — Честно да ти кажа, Тори, докато чаках да ми отвориш, вече си мислех, че си решил да ме оставиш да премръзна навън.

— Вече ти се извиних, при това съвсем искрено. Хайде, влизай — каза Тори и прикри пистолета под палтото. Били не бе избрал най-подходящото време, за да се отбие на гости, но нямаше как да му го каже, а и не можеше да го остави навън на студа.

— Ако си тръгнал да излизаш, много се радвам, че те хванах — говореше Били. — Навън е кучешки студ. Това палтенце няма много да те стопли.

Тори потупа тънката дреха.

— Неее. Никъде няма да ходя. — „Защо тогава си го понесъл? Хайде, бързо, мисли бързо.“ — Някакъв приятел на Маги беше казал, че ще се отбие да донесе разни инструменти, и мислех да му помогна да ги качим.

— Някои неща така и не се променят — каза Били.

— Какво?

— Нищо, нищо.

Тори винаги бе харесвал Били Улсън, но Били така и не се отърси от идеята, че Тори вече не е дребното момченце, което винаги се влачеше след тях с Джеф и Дейви, затова, щом Били каза, че някои неща така и не се променят, старото познато раздразнение отново обхвана младежа. Наистина, някои неща така и не се променят.

— Радвам се да те видя — каза Тори, което бе просто един любезен поздрав и нищо повече. Но още щом изрече думите, разбра, че е казал истината.

— И аз исках да кажа същото — отвърна Били с крива усмивка.

Тори въведе Били в апартамента и щом старият му приятел се обърна, за да си свали палтото, Тори натъпка пистолета в левия си джоб и веднага измъкна ризата, за да покрие щръкналото дуло.

Ето, това беше проблемът на тези проклетии. Винаги се притесняваш как да ги скриеш, защото в града поне, ако някой видеше човек с огнестрелно оръжие, щеше да се напикае от страх и паника, все едно че някой метален демон щеше да изскочи и да ги ухапе без предупреждение.

А не беше точно така, защото един добър меч, дори добра шпага за тренировки, си имаше нещо като душа, имаше дух. Тя оживяваше в ръката ти, отскачаше и се движеше бързо, гъвкаво и уверено, сякаш притежаваше своя собствена воля, тя винаги бе на твоя страна, готова да те защитава, а върхът напипваше слабостите, все едно че бе продължение на собствения ти пръст.

Докато пистолетът си оставаше парче бездушен метал. Насочваш го, дърпаш спусъка, чува се оглушителен гръм и някъде се появява дупка. Ако си го насочил правилно, дупката може дори да се окаже там, където си се целил.

Маги се показа иззад плъзгащата се врата на кухнята, а дясната й ръка отскочи зад гърба за частица от секундата.

— Били! — изписка тя, сякаш бяха дългогодишни приятели.

— Здрасти, Маги — каза Били. — Бях наблизо и реших да се отбия и да кажа „здрасти“, но само за малко. Нали не е проблем — ако не сте тръгнали нанякъде или… да не сте заети с нещо?

Тя се разсмя, щом забеляза очевидното неудобство на Тори.

— Не, смятахме да прекараме една спокойна вечер тук — каза тя и посочи парчетата от бюфета „Стикли“, спретнато подредени върху разстлани вестници. — Трябва да довършим една работа.

Размениха си любезности, за Били бе направено какао, а Маги и Тори стиснаха по една чаша кафе. Били се отпусна на дивана до Маги, след това погледна от Тори към Маги и после обратно.

— Май трябваше да се обадя — каза той. — Само че не можах да ти открия номера, Маги.

— Води се на името на съквартирантката ми — обясни тя и отпи от кафето. — Но на теб мога да го дам — и ти ли си такъв паметлив като Тори, или да ти го запиша?

— Запиши ми го, ако обичаш.

Седяха мълчаливо, докато тя търсеше малък бележник и химикалка сред купчината вестници и списания върху масичката. После тя отвори бележника и записа номера.

— Май на това му казват неловко мълчание — каза Били и се усмихна непринудено и естествено.

— По дяволите, Били…

— Боже, какъв език, Тори. — „И аз мога да те попитам, защо нито веднъж през изминалите три години не се обади и не се отби“, казваше изражението на Били. — Не — каза той и вдигна длан. — Не съм тук, за да ви тормозя или преча, въпреки че малко се изкушавам. Сигурно защото ми беше много забавно да бъзикам Джеф пред Маги…

Маги се изкиска.

— Тори, да го беше видял само. Имах чувството, че всеки момент ще изскочи от кожата си.

— Значи можеш да бъдеш и гадна, а, Маги — обърна се към нея Били. — Харесва ми.

Тори се почувства като предател, докато слушаше как двамата се забавляват за сметка на Джеф, и то по време, когато Джеф бе навън и служеше за примамка, също като червей на въдичарска кукичка, изпълнен с надеждата, че Чедото няма да успее да го захапе.

Тори хвърли един убийствен поглед на Маги, но тя не му обърна никакво внимание.

— Това не е честно — каза Тори. — И вие много добре го знаете. И двамата го знаете. — Не можеше повече да се съобразява и да се старае да не настоява, че е прав.

Така или иначе, не беше честно.

— И животът не е честен — отвърна Били. — Нямам нищо против големия град. Всъщност на мен ми харесва. Тук има толкова много неща, за които не съм имал… никаква представа. — Той вдигна пръст. — Не говоря единствено за мъжете. — Сви рамене и въздъхна. — Просто понякога ми се иска да можех да се прибирам от време на време у дома.

„По дяволите, Били. Защо винаги трябва да бъдеш толкова…“

— Можеш да се прибереш у дома винаги, когато пожелаеш — каза Тори. — Ако при вашите няма място…

— Има достатъчно място. А и ти много добре познаваш мама и татко. Може да се почувстват неудобно, че съм при тях. Хората ще започнат да говорят.

Тори не бе запознат с подробностите около заминаването на Били. Май имаше нещо, в това бе почти сигурен, нещо свързано с единия от близнаците Куист. Знаеше, че са хванали Били и Нейтън, докато вършели нещо, но за какво точно нещо ставаше въпрос, Тори не искаше и да знае. И Били, и Нейтън заминаха за града, за да завършат гимназия, така Тори повече не видя Били.

Всички обаче знаеха. Но човек не може да си вре носа навсякъде.

— У нас си винаги добре дошъл — каза Тори. — Знаеш го много добре. Само че не мога да те накарам да се чувстваш удобно…

Били прехапа устни. Затвори очи и вдигна глава.

— Моля те, бъди така добър да не ми казваш кога бих се чувствал удобно или неудобно, след като никога не си бил… на мое място. — Били беше ядосан, но той си бе просто Били. — Не заради това съм дошъл, въпреки че ако някога ти се прииска да се видим на кафе и да поговорим — за това, а може и за много други неща — ще се радвам да се видим.

— Щом не е за това, защо тогава си тук?

— А ти как мислиш? Джеф Бйерке се изтърсва пред вратата ми, защото трябва някъде да преспи, но не може — или не иска — да говори защо е тук в града. Очевидно е възникнал някакъв проблем, при това доста сериозен проблем, защото иначе не би дошъл, още по-малко би си позволил да си вземе душ в моята баня, където ще трепери от страх да не си изпусне сапуна.

Маги кимна.

— Разбрах.

Само че Тори не бе разбрал нищо.

— Не мога да говоря по този въпрос; много съжалявам.

— Да, да, да, ние никога не говорим за тайните в семейството, независимо дали става въпрос за двама напълно непознати, които изведнъж се появяват в града, неизвестно откъде; не проронваме и дума по въпроса, че Боб Орстед изведнъж се сдобива с дъщеря тийнейджърка, която никой никога преди не е виждал, при това от някакъв си първи брак, за който жив човек не е чувал; не се споменава нищо и за онова обратното момче на семейство Улсън, което изчезва просто защото в един малък град няма място за такива като него. Да не би да греша? — Когато Били се ядосаше, в гласа му се прокрадваше старият норвежки акцент, който все още личеше в говора на майка му и баща му, въпреки че нито единият, нито другият знаеше норвежки.

— Само че аз много добре знам — продължи Били. — Тези неща никога не се обсъждат, за тях не се говори. Трябва да пазим тайните си. Не искам да споделяш с мен тайни, Тори. — Това да не би да беше сълза в ъгъла на дясното око на Били?

— Не те моля да ми разкриваш каквото и да е — продължи той. — Не ми трябва да знам каквото и да е. Не съм дошъл при вас, за да си вра носа и да ви измъквам безценните тайни, нито пък да ви разкривам моите. Не съм дошъл в този кучешки студ, за да си поклюкарстваме, въпреки че ако трябва да говорим истината, клюките от дома наистина ми липсват. Просто попитах… — Били спря за миг и Тори усети, че всяка казана от стария му приятел сричка се стоварва върху него като удар на чук. — Просто попитах дали има нещо, с което бих могъл да ви помогна. Аз…

Той бе прекъснат от висок пронизителен писък отвън, раздиращ въздуха, изпълнен с неподправен ужас.

 

 

Тори скочи на крака в мига, в който викът отекна, а Маги скочи частица от секундата по-късно.

Някой навън отново изпищя.

Били веднага се превърна в градско момче; вече бе застанал до телефона и набираше 911. Това бе типична за големия град постъпка, но идеята му бе напълно разумна.

— Да — обясняваше той, — на алеята зад Брайънт, южно от езерото. Някой навън току-що изпищя. Искам да кажа, изпищя страшно. Не, не знам…

Очите му се ококориха, когато забеляза, че и Маги, и Тори стискат пистолети.

Тори загаси лампата в кухнята, приближи се до задната врата и дръпна резето.

Проклетият прозорец на вратата в антрето веднага се замъгли. По дяволите, по дяволите и отново: по дяволите!

Маги живееше в тих квартал за стандартите на града, но тук въпреки всичко си оставаше големият град.

Отново проехтя писък, пронизителен и раздираш.

По дяволите! Ако беше вкъщи, досега навън щяха да са се събрали всички, но тук той не си беше у дома.

И времето, когато всичко тук се случваше, беше наистина подозрително.

— Не, не, не, не е тук вътре, идва отвън. — Гласът на Били беше станал писклив и остър. Беше уплашен, но поне вършеше каквото бе по силите му, и Тори се засрами от себе си, задето се изненада от това.

— На юг, на самата алея, струва ми се. Не знам… не, не мога да остана на телефона; излизам навън, за да видя дали някой няма нужда от помощ. Просто пратете полицията, при това бързо.

— Тори? — Фигурата на Маги се бе очертала в рамката на вратата на спалнята й. — Нищо не виждам навън. Прозорците са прекалено замръзнали.

По дяволите, по дяволите, много пъти: по дяволите!

— Били — каза той, докато продължаваше да търка с длан прозореца. — Влизай веднага вътре и ми донеси сака с оръжието.

Очакваше неодобрение, недоволство, поне началото на спор — все пак пред него бе не друг, а Били — но Били се появи до него, стиснал сака в ръка. Тори му подаде пистолета и пое сака.

— Добре, слушайте ме сега и двамата. Оставате заедно тук и да внимавате накъде насочвате тези неща.

Вдигна меча в едната си ръка и въпреки че на този свят нямаше много неща, на които да можеш да разчиташ, поне знаеше, че можеш да насочиш върха на сабята си право напред в нощта.

Налагаше се да го направи.

Заслиза надолу по стълбите, прескачайки по едно стъпало, но почти веднага си наложи да се успокои. Сега не беше времето да се препъне надолу и да си счупи я крак, я ръка.

Резето на входната врата не бе пипнато, а проклетото куче на хазяина не се виждаше никакво. Не че Тори го винеше. И той самият предпочиташе да е някъде другаде в този момент. Където и да е другаде.

Не изчака Били и Маги — искаше му се да са зад него, не пред него — докато отваряше вратата. Противната врата бе замръзнала отново; той се засили й я блъсна с рамо веднъж, два пъти, след това отстъпи крачка назад и я ритна точно под бравата.

Навсякъде се разлетяха трески, чу се пропукване на лед и вратата поддаде. Очакваше тя да се отвори със замах, но ето че проклетията отново заяде и се отвори само няколко сантиметра, сигурно спряна от по-голямо парче лед, затова той отново я ритна, този път по-силно.

Изскочи в задния двор, насочил острието на меча право напред, и в същия момент остана заслепен от ярка светлина. Скапаният наемодател бе монтирал лампи със сензори за движение не само на самата сграда, но и на един от стълбовете на оградата на двора, въпреки че Тори нямаше представа какво е мислил да постигне с това скапанякът.

Портата на оградата зееше отворената не бе оставена така, преди да мръкне — баща му внимателно я бе затворил и залостил — затова той се втурна напред, разчитайки на Маги и Били да се справят, ако бе пропуснал някой или нещо спотаено отзад. Имаше случаи, когато трябваше да се движи бавно и внимателно, както имаше и случаи, когато се втурваш стремглаво право напред.

Сега моментът изискваше точно такъв устрем и той се надяваше, че късметът му е с него.

Подхлъзна се на леда, събрал се в коловоза по алеята, и едва успя да запази равновесие, като ту стъпваше, ту прескачаше от коловоз в коловоз, въпреки че не се чувстваше никак стабилен. Никога не бе попитал баща си защо настояваше да се бият понякога зиме на снега, а и до този момент не бе търсил обяснение.

Благодаря ти, татко.

Тъмни, слабо осветени лица надничаха иззад оградите от едната страна на алеята, а някъде в далечината се понесе сирена на полицейска кола. Той свали малко меча, но острието остана да сочи напред. След като нямаше силна светлина, зяпачите нямаше дори да забележат, че стиска меч.

Само че от коя посока бе долетял писъкът? Стори му се, че долетя от самата алея, а нямаше никакъв смисъл да стои така и да мръзне, затова затича.

Тук нямаше нищо, не се чуваше и звук, освен някакви далечни викове и топуркането на Маги и Били зад него. Обърна се. Маги бе смъртно бледа на зеленикавото улично осветление, или може би това бе просто оттенък от светлината.

— Ето там — каза тя и посочи със свободната си ръка пистолетът остана скрит в гънка на дрехата отзад и отстрани на бедрото, точно както баща му я бе учил.

— Там има нещо — повтори тя и посочи към езерце светлина точно пред вратата на гаража. Единственото, което Тори успя да види, бяха очертанията на тумбестите пластмасови боклукчийски кофи, осигурявани от общината.

По някаква причина Били дрънкаше с връзка ключове, но в следващия момент откъм него блесна силен лъч и освети скритото под стрехите място.

Колкото и глупаво да беше, първото, което се мерна пред погледа на Тори, бе найлонова торба, разкъсана върху снега, от която се бяха изсипали яйчени черупки, филтри за кафе, ситно смляно кафе, някакви топки хартия и развалена храна.

Едва когато Маги възкликна, сивото очертание, проснато на земята до вратата на гаража, придоби очертанията на жена, облечена в безформен сив анцуг. Тя бе прекършена също като ненужна кукла.

От едната й страна тъмнееше петно, което се разширяваше към вратата на гаража. Бе възможно там да се крие някой или нещо, можеше да е какво ли не, но когато се втурна напред, се включи още една от лампите със сензори за движение и разряза тъмнината.

Нищо.

Той се отпусна на колене върху леда, а все още топлата кръв на жената затопли коленете и краката му. Пръстите му откриха не само кръв, но и разкъсана плът, но когато посегна към дългата коса, спуснала се на врата й, сигурно я бе извърнал леко и тя се претърколи на гръб, при което жълти вътрешности се изсипаха по мръсния лед и се понесе ужасна смрад, която го задуши и му се доповръща.

Все още замаян, забеляза сини и червени светлини да се отразяват по леда и стената на гаража и гръмък глас изрева:

— Полиция! Не мърдай! „Партньоре, той има нож.“

— Заеби ножа. Другите двама са с пистолети.

 

 

Тори Торсен все още разтриваше червените следи по китките си, докато чакаше пред очуканото гише, решен да прибави и ключ от белезници към връзката, която винаги носеше, а втори да зашие някъде в дрехите си или пък да го скрие в колана.

Не бе никак приятно да бъде с белезници.

Не, това бе просто любезният начин, както казваха в Хардуд, да нарече преживяното. Истината бе, че се оказа пълна отврат, че се бе почувствал безпомощен, бесен, че единственото, което можеше да направи и тогава, както и сега, бе да се контролира. В онзи момент Чедото можеше да го повали много лесно, защото ръцете му бяха вързани зад гърба и той бе напълно безпомощен.

Всеки, който се приближеше, можеше съвсем спокойно да го наръга.

Но нито тогава, нито сега ставаше въпрос за опасността. Той изпитваше силно презрение към тези преносими измишльотини, които превърнаха Тори Торсен в едно безпомощно създание, зависимо от добрата воля на хора, които нито познаваше, нито му бяха приятни.

Не, моментът не бе подходящ, за да се измъкне и да избяга, без да се интересува какви ще са последствията. Но може би следващия път щеше да се измъкне. Тогава ще бъде подготвен.

— Ей, ’сякви гадости стават, ъъъ… — униформеният сведе поглед. — Ториан, съжалявам за белезниците, ама нали се сещаш…

— Да, Стан, прав си, ’сякви гадости стават.

Сержант Доналдсън, полицейска значка номер 615, белокос набит мъж на около петдесет, който смътно напомняше на Тори за Чарлз Бронсън, смръщи чело и вдигна поглед към гишето.

— Стан ли?

— Не се ли казваш Стан?

— Не. Името ми е Боб. Можеш да ме наричаш сержант Доналдсън, ако нямаш нищо против.

— Тогава ти можеш да ме наричаш господин Торсен, сержант Доналдсън. Стига да нямате нищо против, сержант Доналдсън.

След моментно колебание по широкото лице на Доналдсън се разля почти приятелска усмивка.

— Добре. Приемам забележката. Това е само част от задължителната процедура, господин Торсен.

— Да, разбира се.

Естествено, Тори много добре знаеше, че е така. Просто стандартна процедура. Нищо повече от обичайната, просто стандартна полицейска процедура, изпълнена по градски маниер.

В големия град всеки бе заподозрян в нещо и ако случайно забележите някой, надвесен над едно тяло, човек, който само се опитва да помогне, веднага решавате, че това е кръвожадният убиец, и насочвате в него пистолети, заплашвате да го застреляте и го блъскате с всички сили в стената на сградата, а след това му лепвате чифт белезници.

Следващата стъпка е да го натъпчете на задната седалка на патрулната кола и да го задължите да ви казва „господине“, докато вие му говорите на „ти“ и на малко име и докато е подложен на целия този стрес, съпровождан от виенето на сирената, а двамата тъпи самодоволни мухльовци на предната седалка се опитват да изкопчат от предполагаемия виновен информация или признание, подхождайки уж с професионален психологически похват.

Ако пък гадното полицайче, дето те е закопчало, си втълпи, че ти си истинският виновник, още по-добре. Как беше старата приказка? „Ако не бяха виновни, нямаше да са на подсъдимата скамейка.“

Освен всичко друго, нещата бяха прекалено близо до момента, когато можеха да му смачкат достойнството завинаги. Да моли за разрешение да отиде до тоалетната съвсем не му се отрази добре, а от мига, в който ченгетата му поставиха белезниците, най-голямото му желание бе да отиде да се изпикае.

Ако обаче той вземе, че не признае това, в което е заподозрян, може би крие нещо друго, нещо, което с готовност би споделил, ако получи една кока-кола или пък разрешение да отиде до кенефа, или просто някоя и друга мила дума и потупване по главата.

А Тори бе прекалено близо до момента, в който щеше да се разприказва и да оплеска нещата.

Може би. Или може би единственото, което го бе възпряло, бе, че нямаше да има кой да му повярва.

— Успокой се — каза ченгето. — Обвинения няма да има, няма да имаш и досие, а щом нещата се изяснят докрай и всичко мине по каналния ред, сигурен съм, че шефът ще ти напише едно хубаво извинително писъмце със специални благодарности за оказаната помощ и съдействие. — Той сви рамене. — Не че да хукнеш посред нощ, защото някой бил изревал, е разумна постъпка за един гражданин, но не мога да отрека, че постъпката ти е смела.

Той отвори жълт плик и изсипа съдържанието му на гишето.

— Часовник „Уинстън“ с тройна защита, което по всяка вероятност показва, че не е фалшив, че кой ще тръгне да ти прави менте на един „Уинстън“? Неръждаем, скъп. Браво, браво. — Той вдигна поглед. — Напоследък няма много механични часовници. Нож, ръчна изработка, също много добър, няма да го оглеждаме отблизо, за да не се окаже, че е автоматичен, защото сега сте герой, господин Торсен, а не някоя смрадлива отрепка. Петдесет и три долара и четирийсет и шест, не, четирийсет и седем цента в брой, ключодържател с най-разнообразни ключове, портфейл, пълен с кредитни карти до пръсване. Два презерватива. — Приведе се зад гишето и се надигна с дълъг кафяв хартиен плик увит с връв. — Античен меч, добре опакован, за да не те оберат, като тръгнеш да се прибираш. Отвори го и провери дали всичко му е наред.

Той обърна листа на гишето и го застопори с отработено движение.

— Подпиши тук, господин Торсен, освен ако не решиш да твърдиш, че нещо липсва. Ако нещо все пак липсва, подписваш ето тук, където е графата за изчезнали вещи, господин Торсен. — Той зачака мълчаливо Тори да огледа написаното, докато се подписваше с бърза драскулка. — Освен това да ти кажа, напълно официално, че вие с приятелчетата ти сте пълни идиоти, за да си врете гагите навън, но пък, маама му стара, смелчаци сте. Много пипе нѐмате, но поне ви стиска да действате.

Тори не можа да се сдържи и се усмихна.

— Ще предам на Маги тези думи — каза той.

— Направи го, господин Торсен. И момичето е смелчага. — Той извади някаква визитка и надраска нещо на гърба й. — Това не ти е пропуск и гаранция, че никога няма да попаднеш в затвора, господин Торсен, но ако някога се натъкнеш на някой дребен проблем в този град, дай това на полицая и го помоли да ми позвъни и аз ще видя, казвам само, че ще видя, дали мога да посмекча нещата. — Той плъзна визитката по гишето и зачака Тори да я пъхне в джоба на ризата си, за да му подаде едрата си ръка. — Така вече по-добре ли е, Тори? — попита той и едва забележимо килна глава на една страна.

— Абсолютно, Боб — отвърна Тори. Ръкостискането на ченгето се оказа стегнато, но не и като месомелачка. — Абсолютно.

— Тогава да внимаваш и да се пазиш. — Доналдсън си взе химикалката и посочи с нея знака „Изход“ зад Тори от дясната страна. — Приятелите ти те чакат там отвън. За мен е необяснимо защо, но те категорично отказаха да минат през детектора за метали. Пожелавам ти приятна вечер.

Независимо от всичко, каза си Тори, щеше да се снабди с един ключ за белезници. Но ако трябваше да си каже истината, сержантът на гишето можеше да се окаже някой пълен дръвник.

 

 

Татко му и Маги го чакаха във фоайето до входа. В — той бързо погледна часовника си — точно два и петнайсет сутринта тук бе пусто и стъпките им отекнаха по износения мрамор.

— Казаха, че са ви пуснали — започна Тори.

Маги го целуна бързо.

— Ние не бяхме целите оплескани в кръв. — Прегърна го през кръста. — Дори ни върнаха пистолетите с кратка лекция за това, как гражданите трябва да оставят професионалистите да се справят с убийствата.

Баща му изсумтя.

— Били и Джеф са отвън в колата — каза Маги. — Ти нали си добре?

Тори сви рамене.

— Ами да. — По дяволите! Поне бе в значително по-добро състояние от бедната жена.

Погледна баща си и понечи да зададе очевидния въпрос, но баща му само поклати глава, предвидил какво ще попита.

— Ще поговорим по-късно — каза той. — След като похапнеш и вземеш един горещ душ. Според мен на приятеля ти Били трябва да му се кажат някои неща.

— Ама…

— Трябва. — Гласът на баща му прозвуча необичайно изморен. — Да, той е бил. Убиецът е Чедото.