Джоел Розенберг
Пурпурно небе (2)

Пролог
Магически Пръстени

Зимата настъпваше.

Тя долови мириса на студ във въздуха, примесен, с привкус на озон. Режещият влажен вятър разлюля оскъдно пръснатите кафяви листа, закачили се с истинско отчаяние към стария дъб. Светкавица проряза небето, вятърът довя трясъка на гръм откъм източния склон, където пътят към Владенията се виеше подобен на сребърна нишка и прорязваше сивия пейзаж, изпъстрен на места със зелено.

Студът не я притесняваше, въпреки че единствената й дреха бе дългата до коленете туника, пристегната така, че да подчертава тънката талия, налетите гърди и приятно заоблените бедра, които невинаги бяха на мода, но през вековете не бе имало мъж, който да не ги хареса и да им устои.

На тази височина скоро щеше да завали сняг, въпреки че бяха доста на юг, но това бе просто едно незначително неудобство — поне за нея, разбира се — и то, ако решеше да се качи горе в планината, за да осигури някакви провизии.

Проблесна нова светкавица, изтрещя гръм.

Нито светкавиците, нито гръмотевиците я притесняваха, напротив, дори я развеселяваха.

Момчетата си оставаха момчета и нищо не можеше да промени този факт.

Обикновеното човешко око не би забелязало тази малка подробност, но светкавиците не идваха от скупчените тъмни облаци някъде там горе над планината: напротив, те сякаш избликваха навън и нагоре от едно определено място в планината, а нажежени до бяло искри струяха както при всеки удар на ковач върху наковалнята му.

Жената, която местните наричаха Фрида, жената на фериботаджията, се усмихна широко, когато се наведе, за да отмести встрани плътния мъх, избуял в основата на стар дъб, и протегна ръка през влажния хумус в сбитата скалиста почва, а пръстите й опипваха внимателно, предпазливо, напредваха леко, почти нежно. Когато ги дръпна навън, пръстта се бе набила в кожата й, дори под късо изрязаните нокти, но тя бе успяла да откъсне още един трюфел с размерите на детски юмрук: бе кафяв като старо дърво, прорязан от черни и бели жилки, покрит с многоъгълни брадавици, всяка с лека вдлъбнатинка в центъра.

Толкова рядко ги имаше тук, на юг, но във Владенията вирееше един местен вид кафяви гъби, които се срещаха често, винаги израснали в кръг, подобен на пръстен. Някоя случайно довяна от вятъра спора, прекалено незабележима за човешкото око, пада на земята и си намира съвършеното съчетание от влага и тъмнина, за да пусне коренчета и издънки, а от тези нейни издънки избуяваха кафявите гъби, винаги в кръг на две, три, дори на четири крачки околовръст.

Сигурно само за една нощ на някоя поляна, дори по зелените тревни площи из Градищата, се появяваше по някой съвършено описан гъбен кръг, пренесен необяснимо как на това място, сякаш с вълшебна пръчица.

Магически кръгове, така им казваха децата и се дръпваха плашливо настрани. Наистина имаше нещо стряскащо във внезапната им поява, в неестествено симетричното им разположение.

Някои от гъбите на магическия пръстен бяха доста вкусни; други, често твърде подобни по цвят и форма, се оказваха смъртоносни. Понякога викаха аптекар, за да удостовери дали са читави, и той винаги ги опитваше, като за това му се плащаше една доста примамлива сума. А в някои случаи просто не се налагаше да му се плаща.

Но както и с много други неща, центърът на кръга умираше. Въпреки това издънките продължаваха да живеят и всяка една продължаваше да създава свои издънки, докато най-сетне кръгът се превръщаше в прекалено широк и сложен, за да бъде проследен от простите смъртни, които не бяха в състояние да определят началото на този древен магически кръг, също както не бяха в състояние да забележат кога високите назъбени върхари на планините са започнали да се ронят и свиват с възрастта, също като змия с пречупен гръбнак.

Но всичко опираше до умението да гледаш в бъдещето и да проявяваш търпение. Това бяха изключително ценни качества за смъртните, а за другите бе изключително трудно да преживеят дори и първия от многобройните векове, които се простираха до безкрая, ширнал се пред тях, ако не бяха съумели да изградят за себе си тези две наистина необходими качества.

Тя прибра трюфела в кошницата, остана замислена за момент, изпълнена с колебание дали да проследи кръга или не. Следващият трюфел би трябвало да се намира… ето там.

Нека си остане там. Ако ги нарежеше на съвсем тънки парченца, както тя ги обичаше, щяха да са й напълно достатъчни, за да покрие с тях цялата кожа на гъската, все още виснала на куката за месо в къщата, която споделяше с Гръмоносеца, дори щяха да й останат няколко, за да ги топне в чашката, където бе отделила мазнина, след което можеше да ги изпържи на силен огън, докато зацвърчат, и чак след това щеше да ги изяде с наслада.

Отново се разнесе гръм. Обяснението на Арни бе, че през последните седмици забелязал три вандестийски патрула по този път — бе почти сигурно, че ги е видял: значително по-острият й поглед бе забелязал цели седем — а това си бе напълно разумна причина да демонстрира малко сила, да накара небето да тътне, а земята да се разтърси, макар и съвсем леко, при това не за друго, а за да им напомни кой е господарят тук, а това бе нещо, което не биваше да им се позволява да забравят.

Така, беше казала истината, цялата неподправена истина, е, може би не съвсем цялата.

Усмихна се широко.

Жените винаги постъпваха така, а също и богините на плодородието, когато се опитваха да разберат мъжете независимо дали ставаше въпрос за смъртен, или за бог, защото мъжете така и не се отърсваха от момчешкото в себе си. За пръв път се сблъска с този феномен, когато светът беше още млад, а след това бе престанала да брои случаите, но въпреки това подобни инциденти все я забавляваха.

Едно момче с новата си играчка винаги постъпва по един и същи начин независимо дали става въпрос за прощъпалник, стиснал два кръгли камъка, разбрал, че те тракат така прекрасно, когато ги удариш един в друг, или пък подрастващ младеж, едва навлязъл в пубертета, току-що усетил първия си истински оргазъм, или пък дори мъж на шейсет, който е открил, че сам, без чужда помощ, отлично върти Мьолнир, Убиеца на Изчадия.

Ах, тези момчета, те просто трябва да се забавляват с играчките си.

Вятърът се усили. Зимата настъпваше!

Тя вдигна нощницата и забърза по пътя към къщата.

Зимата настъпваше.

Дали не беше самата Фатална Зима?

Все още не, помисли си тя. Все още не.

Фрея потръпна, но не от студ.

Моля те. Още не.