Джоел Розенберг
Пурпурно небе (19)

Глава 17
Сционът

Решетките на килията, последната от шестте, подредени от едната страна на коридора, бяха издялани от камък, също като Градищата, и приличаха на истинска каменна дантела, която Иън оприличи на причудливите форми на полуготовите картофи за пържене, които винаги му се струваха прекалено мазни.

Тясното помещение беше осветено от малък кръгъл прозорец на външната стена, покрит с нещо като матирано стъкло, много подобно на кварц. През него се процеждаше мътна светлина, леко подсилена от двата запалени фенера, закачени на далечната стена.

Килията все още бе заключена на две места, с огромния месингов катинар, за който Иън прецени, че дори и той ще успее да отвори, както и от дълга тънка метална летва, пусната в основата на вратата, за да не може никой да отвори отвътре.

Съвсем простичък механизъм, ако изобщо можеше да бъде наречен механизъм. Ако се предположеше, че човек не може да счупи камъка — а камъкът, от който бяха създадени Градищата, бе изключително здрав — някой трябваше да повдигне летвата и да я плъзне настрани, а тя бе прикачена на място с помощта на железен пирон, който пронизваше летвата и влизаше дълбоко в стената. Рийд Ричардс може би щеше да успее да се протегне и да извади пирона, докато е в килията, но това бе непостижимо както за останалите хора, така и за вестрите.

— До този момент не сте отваряли килията, нали? — обърна се Иън към стража.

Фоливан дел Фоливан — очевидно длъжността тъмничар бе наследствена — бе дебел грозен мъж с приятен тен, независимо от работата, която вършеше. Това означаваше, че не прекарва тук дълги часове в изпълнение на служебните си задължения, впечатление, подсилено и от факта, че по пода в коридора имаше плътен слой прах, както и под наровете във всяка една от петте килии. Значи длъжността тъмничар бе по всяка вероятност наследствена синекура.

Така нещата се връзваха. С провежданите дуели за уреждане на спорове бяха свързани доста неприятности, независимо от това какви ритуали се използваха, но така или иначе нещата в края на краищата се уреждаха, като един от двамата бе или наранен, или унижен — или и двете — но поне не попадаше в затвора.

Фоливан дел Фоливан погледна Иън, сякаш искаше да му каже: „Ти пък, мътните те взели, кой си въобразяваш, че си?“, но щом Дариън дел Дариън повдигна едва забележимо пръст, той поклати глава.

— Не — отвърна той. — Не съм я отварял. — Все едно че бе казал: „Не съм, разбира се, ти да не би да ме мислиш за съвършен идиот?“.

Иън вече бе разбрал, че пазителят на ключовете или, с други думи, макар и не чак толкова официално, главният иконом, разполагаше с много повече власт във Вечното светилище, от който и да е друг от Пламенния Род, но точно в този момент това не бе въпросът, над който се налагаше да се замисля.

Защо обаче всички се бяха втренчили в него?

Всичко започна, когато Хоузи обърна поглед към него…

Може би това обясняваше нещата. Хоузи го бе погледнал така, сякаш той бе този, който отговаряше за всичко, сякаш той ръководеше нещата, затова Иън, по всяка вероятност напълно несъзнателно, бе поел лидерството от Старея. Дариън дел Дариън бе преценил, че му е изгодно, или просто по-удобно, да се съобразява с начина, по който бяха представени нещата, и дори Бранден дел Бранден и Херолф, и двамата големи почитатели на правилата на чисто мъжките игри, макар и всеки един от тях да се съобразяваше с тези правила по съвсем различни причини; бяха последвали примера на Дариън.

Фоливан дел Фоливан местеше очи от лице на лице, докато най-сетне отново се спря на Иън.

— Искате ли да я отворя? — попита той, а погледът му бе внимателно съсредоточен в някаква точка между Дариън дел Дариън и Иън.

Дариън дел Дариън погледна равнодушно Иън.

— Ти какво мислиш, Иън Среброкаменни? — попита той.

„Мисля, че много ми се ще това да си остане ваш проблем и да не ми го прехвърляте на мен.“ Беше очевидно, че Валин е избягал, а за Иън това беше повече от чудесно. Единственият въпрос, който оставаше, бе как е успял, въпреки че Иън бе почти сигурен как е станало, поне в общи линии.

Ако предположенията на Иън бяха правилни, то Валин отдавна вече бе на сигурно място. А това означаваше, че не е длъжен да помага на хората от Градищата, защото по никакъв начин не бе обвързан с тях.

— Според мен е избягал. — „Искрено се надявам отдавна да е изчезнал.“ — Херолф — каза той, — ти ще успееш ли да го подушиш?

Чедото изръмжа.

— Ти пък кой си и от къде на къде ще ми задаваш подобни въпроси, приятелю на Ториан Предателя?

— Естествено, той не е никой, за да си позволява подобна волност. — Бранден дел Бранден се ухили. Беше се поотпуснал малко, откакто се разбра, че Валин е избягал. Може би идеята, че ще измъкнат информация от джуджето след дълги мъчения, не му бе допаднала особено. — Напълно прав си, Херолф. Иън Сребърния камък няма никакви права тук и думите му наистина са казани не на място. Фоливан дел Фоливан, дръпни летвата от тази врата, за да можем да я отворим. Ако — обърнете внимание, че казвам „ако“ — вестрито се е скрило някъде вътре и използва възможността, която му предоставяме, за да избяга, това изобщо не влиза в работата на Херолф.

— Рррр. — Херолф се усмихна, но в тази усмивка нямаше нито топлота, нито приятелско чувство. Вълчата усмивка представляваше оголване на зъбите както при заплаха, така и за да могат да ги използват като средство за защита.

Иън му се усмихна в отговор. „Давай, Херолф. Когато кажеш. За мен няма никакъв проблем.“

Чедото подуши въздуха веднъж, а след това още веднъж.

— Тук е имало вестри, но не мога да кажа… рррр. Не и в този облик. Мислите ми са ясни, но така обонянието ми е по-слабо. — Той погледна Дариън дел Дариън и пазителят на ключовете му кимна едва доловимо. Херолф се приведе напред, гърбът му се изви и…

Той промени облика си.

 

 

Веднъж Тори бе описал на Иън как става, но се оказа, че е съвсем различно да го видиш със собствените си очи.

Най-неприятната част бе звукът. Иън винаги бе предполагал, че промяната на облика е нещо естествено и постепенно, една лека и сравнително бърза трансформация, доста подобна на специалните ефекти във филмите.

Само че въпросната трансформация започваше със звука на чупещи се кости и разкъсване на плът, с воня на застояла пот и едно ужасно, почти комично сплескване на тялото.

Хрущялите пращяха също като изстрели, гърбът на Чедото се изви, след това се изпъна и той падна напред на ръцете си, които почти напълно се бяха превърнали в лапи, когато се отпуснаха на земята. Двата златни пръстена, които носеше, издрънчаха на пода и се търкулнаха незнайно къде.

Иън не им обърна абсолютно никакво внимание, той не можеше да откъсне очи, докато в ушите му нахлуваха ужасните звуци на разкъсваща се плът и бълбукане на кръв. Предната част на лицето на Херолф се удължи и заприлича на муцуна, ръцете и краката изтъняха и заприличаха на вълчи лапи, докато гърдите наедряха, а ребрата добиха заоблен вид и бързо се покриха с плът и мускули.

Острите зъби изтракаха в устата на Херолф и сякаш пораснаха пред очите му, но въпреки че изчадието изпитваше болка, вече бе навел муцуна към пода и душеше наоколо.

Херолф навря муцуна през каменните решетки на килията и започна шумно да диша; след няколко минути се отдръпна и много бавно, сякаш краката му бяха схванати, премина покрай редицата клетки и много внимателно подуши всяка една от тях. Щом се натъкнеше на човек, ръмжеше недоволно и преминаваше към следващата.

Изръмжа пред Иън, излая срещу него, а сетне, когато Иън не реагира, оголи зъбите си с гърлено гъргорене. Едва тогава ръката на младежа се спусна към меча, а дланта на Хоузи покри тази на младежа.

— Шумът винаги си остава само шум — каза тихо Хоузи. Поклати глава. — Казва, че не е подушил нищо, което би могло да ни бъде от полза. Вътре е усетил Валин — и потта му, и пикнята му, и мириса на страх, който е излъчвал — но вече го няма в нито една от килиите.

Това бе чудесно, въпреки че тук нещо куцаше. Един такъв замисъл много би се харесал на Иън, ако той самият се намираше в килията. Можеше да се скрие, възможността бе под пейката, но само ако съумееше по някакъв начин да измисли как да се покрие с невидим плащ така, че никой отвън да не успее да го види.

Налагаше се да прояви търпение, докато отключеха вратата.

— Тук има Скрит Проход — каза той, изричайки на глас мислите на всички останали.

Не бе необходимо кой знае колко място. Знаеше се, че Градищата са набраздени от Проходи, някои известни на всички, а входовете им — толкова очевидни за всеки минувач, че се използваха като най-обикновени коридори, в които нямаше абсолютно нищо потайно.

Самият Иън знаеше два от тайните Проходи във Фалиас. Единият бе в покоите на Пламенния Род, който отвеждаше до Скрит Проход, по който първите Чеда бяха пристигали в Хардуд, по-късно използван като път за бягство от родителите на Тори Торсен и Маги. Много добре знаеше, че има и други.

По всичко личеше, че Строителят на Градищата е бил прекомерен почитател на скрити Проходи, както и на тайници, и това увлечение да ги създава не го беше напуснало и до днес. Може би всичко се е дължало на факта, че е знаел къде е всеки един от тях.

Само че сега нещата вървяха от зле към по-зле. Тук Иън го подозираха, че е Вреченият войн, а ето че сега трябваше да открият, че в една от затворническите килии има изход към Скрит Проход, неоткрит векове наред, който вече бе станал достояние както на Иън, така и на неговия слуга вестри.

По дяволите. Какво ли друго знаеше Валин, което бе скрил от тях?

На Дариън дел Дариън изглежда му се въртяха същите мисли в главата като на Иън.

— В доста интересна ситуация изпаднахме — каза тихо той. — Ето че във Вечното светилище ни навестява един невероятно талантлив мечоносец, за когото се твърди, че е ни повече, ни по-малко вандестийският Вречен войн. А Скрити Проходи не са откривани, поне доколкото аз знам, още от времето, когато дядо ми е бил пазител на Вечния Наследник. Но виждате ли, става така, че в самия ден, когато той пристига, откриваме доказателство не само че има и друг Проход, ами че един от спътниците му го използва, за да избяга. — Тънките му устни се извиха в неприятна усмивка. — Дали да не ви заключа тук, точно в тази килия, за да изчакате благоволението на Вечния Наследник?

— Не знам дали наистина вярваш на всичко това, но предпочитам да не вярваш. — Ако един Скрит Проход бе останал скрит не другаде, а в затворническа килия, то вероятността Иън да го открие не бе дори и минимална.

— Напълно прав си. Изобщо не съм сигурен, че вярвам на всичко това. — Дариън дел Дариън остана загледан в Иън в продължение на цяла една минута и чак след това се извърна към Херолф. — Имам поръчка за теб и глутницата ти — каза той. — Претърсете планините. Намерете слугата вестри и го върнете тук жив, стига това да е възможно.

Вълкът изръмжа и припна към вратата, а ноктите му барабаняха по каменната настилка с тънички гласчета, които бавно се стопиха в далечината.

След това Дариън дел Дариън се извърна към Бранден дел Бранден, за да му се поклони вдървено и много официално.

— Благодаря ти за вярната служба при Вечния Наследник, както и при Небесния Род. Благодаря ти от името на самия Вечен Наследник. Сега вече можеш да се чувстваш освободен от тази служба. Сигурен съм, че ти се иска час по-скоро да докладваш на Негово Топлейшество какво си видял и чул тук.

Бранден дел Бранден кимна.

— Може и да сте абсолютно прав — каза той, изпъна гръб, а след това се поклони на свой ред с толкова претруфен жест на ръката, че може и да имаше някакво значение, или просто означаваше, че Бранден дел Бранден е надут пуяк, който обича да ръкомаха. — Ще потегля на сутринта, стига това да ви е угодно, но ако кажете, съм готов да замина още сега, стига да прецените, че Негово Топлейшество е нетърпелив да изслуша доклада ми.

Дори Иън разбра, че казаното означава: „Ще ви отърва от себе си или утре, или веднага, вие решавате“.

Това, което Дариън дел Дариън вероятно искаше да направи, бе да убие и Бранден дел Бранден, и Иън, и Хоузи, при това бързо, без много шум, но…

— Но котката вече избяга от торбата — намеси се Иън.

— А?

— Типичен израз от моята страна — няма смисъл да се заключва оборът, след като конят вече е бил откраднат.

— Аха. — Устните на Бранден дел Бранден трепнаха едва доловимо в ъглите. — Което ще рече: „Не опушвайте месото, след като вече е позеленяло по краищата“. — Той кимна.

— И така, какъв е съветът ти, Бранден дел Бранден? — В гласа на пазителя на ключовете нямаше и следа от притеснение; въпросът му можеше да означава любопитство за преценката на Бранден дел Бранден дали Чедата ще свършат задачата, за която са изпратени.

— Според мен, най-доброто е да се изпратят войници от Светилището, които да открият Скрития Проход. След като вече се знае, че се намира тук… — Той сви рамене. — Ако искаш, можеш да заключиш тук Орфиндел и да го оставиш под стража, за да започне да опитва да го намери, така поне ще разберем дали е загубил завинаги дарбата си да се измъква от каменните стени на Градищата, но — той поклати глава, — аз лично не бих посъветвал никого да се опитва. Не познавам човек, който да е извлякъл полза от затварянето на Орфиндел, а това е било опитвано неведнъж и не два пъти през миналите вековете.

„Обещай му, че ще му кажеш всичко, което знаеш за Скритите Проходи“, искаше му се на Иън да каже на английски.

По дяволите. Не един и двама от жителите на Средните Владения знаеха английски — съществуваше много повече движение между Тир На Ног и Вечните земи, отколкото някой бе готов да признае.

Сегашното положение нямаше да бъде проблем, ако Иън говореше още някой език, наистина необичаен и рядко срещан. Хоузи притежаваше дарба за езиците, дори без сам да знае, предаваше тази дарба на околните. Може би е обмислил този въпрос предварително и бе дал на Иън подходящо средство, за да се измъкне от подобна ситуация. Нали преди се бе получило с берсмолския; Иън дори не бе предполагал, че го говори, докато не го чу за пръв път. Боже, та той дори не бе чувал за берсмолски, преди да го проговори. Може би Иън говореше… виетнамски например. Или дори естонски. Може би си спомняше нещо от френския, който учеше в гимназията, или иврит, който учеше в училище.

Как да раздвижиш мускул, който дори не предполагаш, че го има?

В главата му се завъртяха няколко израза. Ani lo midaber ivreet. Така не ставаше. Parlez-vous francais? Нямаше да му свърши кой знае каква работа. Просто Иън не можеше да говори нито френски, нито иврит.

La plume de ma tante est sur la table. Ysadal, v’yiskadash, sh ’mai rabba. Voulez-vous coucher ùvee mai ce soir? Honi soil qui tal y pense. Non compos mentis. Не, това вече беше латински, поне така му се стори — но по всичко личеше, че не говори и латински. Chad gad ya, chad gad ya. Shma, Ysroel… A lons enfants de la patrie, le jour de gioire est arrive. Legion Etrangere. Bnai Brith. Baruch at ah, ado…

Точно така.

— Направи bris — каза бързо той на английски, след което превключи на берсмолски. — Кажи им всичко, което искат да знаят за Проходите, моля те. — Беше благодарен, че измисли тази работа. Иън бе гледал навремето анимационен филм, доста отдавна наистина, където един белобрад човек с дълга вееща се роба държеше някакви таблетки с надпис: „Искате да отрежем върховете на ония си работи?“.

Б’наи Брит напомни на Иън за bris, което обикновено означаваше обрязване.

Но това му бе само обичайното значение; буквално означаваше „споразумение“. Споразумей се с тях; обещай им, казваше Иън, че ще им помогнеш да открият този тунел. Беше напълно възможно да води до някой Скрит Проход, макар и да не бе много вероятно. Когато чуеш тропот на копита, мисли за коне…

Но дори и да го направеше, какво от това?

„Иън, каза Хоузи на гърлен звучен език, който Иън никога преди не бе чувал, ако раздавах толкова лесно обещания, щеше непрекъснато да се налага да ги спазвам.“

Дариън дел Дариън ги погледна остро.

— Какво става тук?

— Забрави — отвърна Хоузи. — Аз… едно време можех и да ти кажа, много отдавна, как да откриете това, което ви интересува. Само че не мога, вече не мога. — Той почука с дългия си пръст по слепоочието. — Информацията, която човек не притежава, не може да попадне в неподходящи ръце, нали така? — Той почука с пръст по един камък. Троп, троп.

— Това ми си струва доста… интересно. — Дариън дел Дариън стисна устни. — Мисля да оставя този въпрос на Вечния Наследник. — Той кимна сам на себе си. — Да отидем при него още сега, Орфиндел. Ти, аз и Иън Сребърния камък.

 

 

Иън смяташе, че е в добра форма, но докато стигнат до последното стъпало на дългите стълби, които се виеха нагоре в кулата, вече не бе на това мнение. Дали умората му не се дължеше на височината, или пък изтощението след дългото напрегнато пътуване си казваше думата, но дробовете му горяха при всяка глътка въздух, при всяка стъпка!

Как ли се отразяваше това изкачване на Хоузи и на Дариън дел Дариън? Дариън дел Дариън изглеждаше над шейсет, а пък Хоузи бе по-стар и от планините наоколо, но нито един от тях не полагаше някакво особено усилие, като се изключи това, че Дариън дел Дариън дишаше малко по-учестено и по челото му бе избила една — единствена капка пот, а в ъгълчетата на устата на Хоузи се бе събрало едва забележимо напрежение.

Продължаваха да се изкачат все нагоре и нагоре по стълбите към върха на кулата. Бяха монтирани и перила, метални, патинирани с годините, на младежа никак не му се искаше да се придържа, защото трябваше да използва ръката, с която държеше меча, и така щеше да я измори, затова продължи изкачването със стиснати зъби.

Тъмният диск, който в началото се мержелееше едва-едва някъде високо, се приближаваше все повече и повече. Иън вдигна поглед, за да открие вход или врата. Все отнякъде трябваше да се влиза: сигурно Вечният Наследник разполагаше с цял батальон слуги вестри, които му качваха провизии и изнасяха ненужното всеки ден.

Или пък той се справяше сам?

Почувства се неловко, че едва успяваше да догонва двама значително по-възрастни от него мъже. Да не би пък мускулите им да бяха направени от някаква не изхабяваща се гума?

Или и те бяха не по-малко изморени от него, но доста по-упорити?

Трябваше повече от двама, за да играят тази игра.

— Той слиза ли някога от онова място горе? — попита Иън и си наложи гласът му да се запази равнодушен и естествен, доколкото това бе възможно.

— Рядко — каза Дариън дел Дариън. — А през последните години почти никак. Това, преди всичко, си е част от традицията. Вечният Наследник е… ами, много специален, съвсем не е като владетелите на Градищата. Не може да си позволи да бъде… въвлечен като Негова Непоколебимост или Негово Топлейшество, в каквото пожелае, още по-малко в ежедневни дела.

Ако говоренето, докато се изкачваше, бе причинило на Дариън дел Дариън дори и най-незначително физическо натоварване, то не пролича нито по лицето, нито в гласа му.

— И тук започва твоята роля, доколкото разбирам.

— Да започва ролята му ли? Аха. — Дариън дел Дариън кимна. — Да. Тънките му устни се стиснаха, но само след секунда се разтегнаха в усмивка. — Разбирам. Останал си с впечатлението, че пазителя на ключовете от Вечното светилище изпълнява същата длъжност като пазителя на ключовете във всяко едно от Градищата, така ли? — Той поклати глава и се обърна към Хоузи. — Орфиндел, ти умишлено ли не си му казал как точно стоят нещата при нас?

Хоузи не отговори веднага.

— Казал съм му, но не съм сигурен, че Иън ме е разбрал правилно.

„Страхотно. Изкарайте ме пълен глупак.“

— Не — отговори черният мъж, за да оправдае неизречената мисъл на младежа. — Тук не става въпрос за глупост. Нека да го наречем, липса на правилен усет, или може би на ориентация. Тук нещата стоят малко по-иначе, те не се вместват в същите измерения, с които си свикнал.

— Всичко е различно навсякъде — каза Иън.

— Именно. Точно това исках да кажа и аз — отвърна веднага Хоузи. — Въпреки че — отбеляза доста небрежно той — невинаги е било обичайно Вечният Наследник да бъде толкова далече от нещата и толкова несъпричастен като настоящия.

— Той е преценил — опита се да го защити Дариън дел Дариън, — че колкото по-малко се меси в ежедневните въпроси, толкова повече влияние ще оказва появата и присъствието му, когато все пак реши да каже тежката си дума.

Може би това наистина беше някаква своеобразна истина, може би така се постигаше повече. Съвсем не бяха малко случаите, когато някой владетел е държан в изолация, без на практика да му се дава възможност да участва в управлението.

За приблизително хиляда години, императорът на Япония и неговият двор са били буквално затворници на онзи род или семейство, които на практика са движели делата на страната, като са били допускани пред останалите благородници изключително рядко, и то единствено, за да покажат кой управлява. Краят на шогуната настъпва по някое време през деветнайсети век — Иън не бе добре запознат с подробностите — ставаше въпрос за някаква Реставрация. Мейджи, май така беше, Реставрацията Мейджи.

Само че японците отново бяха навлезли във вид гражданско-военен шогунат, който ги бе вкарал във Втората световна война, благодарение на който бяха преживели войната…

И бе прекратен с Хирошима и Нагасаки.

Да не би Дариън дел Дариън да се притесняваше, че управлението на пазителя на ключовете на Вечния Наследник ще бъде прекратено с появата на Вречения войн? Ако съществуваше любезен начин да зададе този въпрос, то Иън нямаше ни най-малка представа какъв може да бъде той — по-късно щеше да попита Хоузи.

 

 

С всеки кръг нагоре по спиралните стълби дискът над тях се доближаваше и Иън — най-сетне — успя да забележи тъмното очертание на нещо като люк, което очевидно бе единственият вход.

Ако Вечният Наследник искаше да си живее отделно и далече от всички, очевидно бе избрал прекрасно място. Извитите стълби най-сетне свършиха на площадка, където смешна на пръв поглед, най-обикновена, дървена стълба се оказа единственият път към тъмния зейнал отвор над тях.

— Ще бъдете ли така любезни да изчакате тук за момент? Веднага ще проверя дали Вечният Наследник ще благоволи да ви приеме. — Дариън дел Дариън се заизкачва с обидна лекота и изчезна в тъмнината отгоре.

Иън се облегна на хладния камък и си пое дълбоко дъх.

— Сега вече няма как да скрием кой се е размекнал напоследък.

— Има различни видове издръжливост, Иън — каза му Хоузи. — Ние с Дариън дел Дариън имаме много по-слаби мускули, отколкото доста други хора.

Лицето на Дариън дел Дариън се появи от дупката над тях.

— Моля, заповядайте.

 

 

Иън нямаше представа какво да очаква — а това си оставаше един от основните проблеми в Тир На Ног; след известно време свикваш, може би дори прекалено много — но определено бе очаквал да попадне на едно удобно и сравнително луксозно място. Та нали тук бяха покоите на Вечния Наследник, а като се сети за лукса в гостните на Градищата, той очакваше нещо значително по-пищно и внушително.

Кръглата стая обаче се оказа гола, почти аскетична. Имаше няколко прозореца с витражи, които пропускаха светлина, но гледката навън си оставаше скрита. Подът представляваше нещо като мозайка, сложна плетеница от малки парчета дърво, на пръв поглед сякаш напълно безсистемно нарязани, но веднага след това ставаше ясно, че са подредени с изящна прецизност, следвайки кръговете на самото дърво.

Малка, богато гравирана, дървена масичка бе вградена в далечния край и на нея бе оставена кристална гарафа с вода и няколко чаши — Иън бе виждал значително по-елегантни чаши в кухнята на семейство Торсен — малък чайник върху стоманена подложка, оставен да бълбука кротко върху уред с нисък пламък. Мирисът на горящ алкохол се смесваше с неприятната миризма на гнило и мухъл и напомняше за влажно мазе.

В стаята бяха поставени само два стола, и двата хлътнали и много ниски, пред всеки — малка масичка. Върху едната масичка имаше листове, някои просто хвърлени, други навити на свитъци; другата имаше много по-спретнат вид само с една писалка и мастилница и напълно обикновен, доста стандартен на пръв поглед нож, който Иън би определил като ловджийски, въпреки че се съмняваше дали притежателят му изобщо ходи на лов.

Дълго черно перде бе закачено на метална релса високо горе на стената и преграждаше част от кулата. Ако на това място съществуваше някакъв лукс, то той можеше да бъде скрит единствено тук, зад завесата.

„Е, Вечни Наследнико, защо не оставиш за малко кръшните танцьорки и не излезеш да разменим по някоя и друга дума?“

— Пожелавам ви денят ви да е благодатен — прозвуча сподавен глас иззад пердето. — Благодаря ви, че дойдохте, за да ме видите. — Беше трудно да се определи възрастта на говорещия. Мъж, това бе сигурно, в никакъв случай не бе млад, но гласът му не трепереше от старост.

— И ние ти благодарим, разбира се — отвърна на поздрава Хоузи. — Но мен ме измъчва любопитство. Имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

— Това зависи единствено и само от въпроса. Питай и ще видим.

— Защо се криеш зад това перде? — Хоузи го посочи, не че Вечният Наследник можеше да види жеста му. — Не за пръв път посещавам Вечното светилище и…

— Разбира се, че не е за пръв път. Нали ти, Орфиндел, си го строил.

— Ами — поколеба се Хоузи, — има различни легенди, че било построено от Старей, който се казвал Арвиндел, в други се говори за Орфиндел, както и доста неприятни за ухото неща — но това съвсем не ме прави същия Орфиндел, не е ли така?

— Не. — Дочу се тънък кикот. — Това определено не те прави същия. Но нека забравим този въпрос, поне засега.

— Та исках да кажа — продължи Хоузи, — че и преди съм бил тук, но не бях останал с впечатлението Вечния Наследник да е чак толкова…

— Отдаден на уединението си — довърши вместо него Вечният Наследник. — Мисля, че искаше да кажеш именно отдаден на усамотението си.

„Или по-скоро потънал в изолация“, помисли си Иън. Дали самият Вечен Наследник си бе избрал подобна съдба, или така бе решило онова чучело, дето го вардеше?

А и пердето. То пък за какво беше нужно?

Точно в този момент щеше да е много удобно, ако тук се мотаеше някое малко кученце, което да поотмести завесата. Никой нямаше да обвини едно симпатично малко кученце. Не че имаше представа какво щеше да разкрие животинката, освен че там нямаше да заварят Франк Морган. Гласът на Вечния Наследник приличаше много повече на гласа на Уолъс Бийри.

„Само спокойно, и аз не съм Джуди Гарланд.“ Въпреки че изпитваше непреодолимо изкушение да удари пети и да изреве на висок глас: „Мой любим дом, мой любим дом, мой любим дом“, Иън се въздържа, защото бе очевидно, че от това няма да излезе нищо добро.

— И така, Орфиндел, всичко е ясно. Напоследък предпочитам тишината и спокойствието и се срещам с малцина.

— Доколкото разбрах, Наследникът и пазителят на ключовете са единствените — отвърна Хоузи.

— Разбрал си прекалено много неща. Усамотението и уединението са ми напълно по вкуса.

— Добре — прекъсна ги Иън. — Ако усамотението и уединението са ти чак толкова по вкуса, защо тогава си търсиш белята и пращаш помиярите си по петите на семейство Торсен? На мен ми се струва, че сам си просиш белята.

 

 

Дариън дел Дариън отвори ужасѐн уста, а Хоузи отстъпи крачка назад.

Очевидно бе, че никой не си позволяваше волността да разговаря толкова грубо и рязко с Вечния Наследник.

— Задаваш ми… доста интересен въпрос, Иън дел Бенджамин — отвърна Вечният Наследник.

Иън не бе сигурен защо скритият употреби тъкмо това име. И какво от това, че знаеше за онзи боклук, който се водеше баща на Иън? Ако се опитваше да отправи някаква заплаха, тя изобщо не бе в състояние да притесни младежа.

„Ей, ало, Вечни Наследнико, давай, изпрати помиярите си да сръфат любимото татенце. И какво от това? Пет пари не давам.“

Не, това не беше съвсем истина. Не би трябвало да му пука, но истината бе, че не можеше да остане безразличен. Просто не можеше. Ето ти още една от несправедливостите в живота. Някъде дълбоко в подсъзнанието му един тъничък гласец непрекъснато щеше да му повтаря, че ако бе казвал правилните неща, ако бе вършил всичко, както трябва, ако си бе чистил стаята и я бе поддържал спретната, дори ако бе изкарвал по-високи оценки, ако бе слушал баща си повече, ако си бе подбрал по-добри приятели и по-подходящи хобита и занимания, ако знаеше кога да говори и кога да премълчи… само ако се бе справял с всичко по-добре, тогава баща му сигурно щеше да го обича и да държи на него.

Спомняше си с мъчителна яснота всички онези нощи, когато лежеше в леглото си и не можеше да заспи, докато баща му бе някъде и се надяваше, макар и да знаеше, че надеждата няма да му помогне, че онзи гад ще се блъсне с колата си в някое дърво и ще стане на пихтия, но всеки път, без изключение, проклетата врата на гаража издрънчаваше, а Иън се обръщаше към стената, изпълнен с друга надежда, че този път ще успее достатъчно убедително да се престори на заспал, че баща му ще се довлече в собствената си спалня и ще потъне в безпаметен пиянски сън.

След всеки подобен случай той бе усещал в себе си нещо като облекчение, че му се е разминало.

— Предпочитам да ме наричат Иън Силвърстайн — каза Иън, — или Иън Сребърния камък. Поне така ме нарича тя — обясни той. Нямаше да се отрази зле, ако напомнеше на Вечния Наследник, че Иън разчиташе на приятели с власт и мощ.

— Искаш да кажеш Фрея? Говориш за онази тя, която всички познават под името Фрида, жената на фериботаджията? — уточни Вечният Наследник. — Тя е доста добре запазена за възрастта си, нали? Знаеш ли, Орфиндел, винаги съм ви завиждал на вас, Старейте, заради дълголетието, но според мен вече сте свикнали с тази човешка проява на завист.

Хоузи не отговори.

— Затова пък Арни Селмо — продължи Иън, — този, който владее Мьолнир — сигурен съм, че си виждал светкавиците му далече на юг — той ми казва просто Иън.

— Значи си мислиш, че те ще отмъстят за всяко зло, което те сполети? — Въпросът бе зададен с небрежен глас, сякаш Вечният Наследник го питаше за времето навън, сякаш си говореха напълно приятелски и неангажиращо.

— Надявам се — отвърна искрено Иън. — Ако трябва да сме по-точни, надявам се ти да си мислиш, че те ще отмъстят за всяко зло, което ми е причинено.

— Много добре. Сигурно правилно съм разбрал, че те са приятелски настроени и към двамата Ториан дел Ториан — както възрастния, така и по-младия?

— О, да. — За Арни ли ставаше въпрос? В Нощта на Чедата, Арни бе изскочил от дома си и се бе изправил срещу глутница Чеда във вълчи облик, въоръжен единствено с пушка, същата онази пушка, която много бързо бе показала, че дори не е в състояние да подразни достатъчно Чедата.

— Кажи ми тогава, глупако, защо реши, че бих предизвикал толкова мощни врагове? А и защо да го правя? Да не би да си мислиш, че съм луд и затова съм готов да предизвикам гнева им — както и твоя, ако се окаже, че си Вреченият войн от легендите — само за да постигна някакво си евтино отмъщение срещу бивш поданик, когото самият Орфиндел е взел под крилото си?

— Не! — Гласът на Вечния Наследник загуби небрежното си звучене и благостта. Изведнъж стана съскащ, дразнещ и опасен като на раздразнена змия. — Никога не съм правил подобно нещо. Такава заповед не е излизала от Градищата. Не Владенията са изпратили Чеда през Скритите Проходи, за да дебнат Ториан дел Ториан; бил е Старей, огнен гигант, преструвал се дълго време на Огнения Херцог, а той не го е сторил в името на Владенията, а единствено заради себе си, за да примами Орфиндел, за да го измъкне от скривалището му, за да успее да го пипне.

По онова време Хоузи бе знаел къде са скрити скъпоценните камъни от Брисингамен и въпреки че преди е устоявал на мъченията, въпреки че тялото му е било подлагано на какви ли не мъки години наред, дотолкова, че съвестта на един дуелист от Градищата се е разбудила, той бе дал дума да защитава Тори и Карин, а ако това означаваше, че трябва да издаде скривалищата на скъпоценните камъни, той нямаше как да се отметне от обещанието си и огненият гигант си бе направил сметката отлично.

Така ли беше наистина?

Да, така беше. Хоузи не раздаваше лесно обещания и то не защото нямаше да му е приятно да престъпи дадената дума, а защото не можеше да я престъпи. Тя го обвързваше завинаги, безотказно. Беше се връщал в Тир На Ног поне два пъти, за да защити Тори и Карин, и то не само защото ги обичаше, а защото бе дал обещание пред бащата на Карин, че ще ги пази. Бе дал това обещание, съзнавайки, че старият Рьолке може да отпрати и него, и Ториан дел Ториан в момент, когато подобна възможност би била напълно неприемлива.

— Значи не си бил ти — каза Иън. — Добре тогава, ще приема думите ти за истина.

— Колко благородно от твоя страна — отвърна Вечният Наследник, а гласът му бе леденостуден и приглушен.

— Тогава кой го е сторил?

— Не знам — отвърна Вечният Наследник, с глас, осезаемо по-слаб след избухването. Той се закашля и задъха мъчително и тежко.

Дариън дел Дариън се надигна от стола.

— Вечният Наследник е много зает — каза той. — Трябва да си почине.

— Не, пазителю на ключовете, имам нужда от…

— Не. — В тона на Дариън дел Дариън нямаше и следа от сервилност. — Имаш нужда от почивка, Вечни Наследнико. Трябва да пазиш силите си за други неща.

Единствено железният контрол накара Иън да се въздържи да кимне доволно за правилната си преценка. Все пак правилно бе схванал нещата. Вечният Наследник наистина бе васал на така наречения си слуга и по всичко личеше, че Дариън дел Дариън е човекът, който управлява Владенията.

Дали пък Дариън дел Дариън не бе изпратил Чедата със задача? Още одеве стана ясно, че Херолф му се подчини с готовност. А защо бе така? И какво би могъл да направи Иън по този въпрос?

— Недей, Дариън — каза Вечният Наследник. — Имам достатъчно енергия, повече от достатъчно…

— Ако ще да ви служа вярно и достойно, позволете ми аз да преценя, Вечни Наследнико. — Дариън дел Дариън се изправи и в стойката, както и в поведението му, нямаше и следа от покорство. Нито бе слуга, нито бе васал… какъв всъщност беше той? — Дал съм обет да ви служа вярно и предано, а не със сляпо подчинение, Вечни Наследнико, като ви отдам пълната си вяра, и ще бъде така, докато дишам, защото, ако не съумявам да спазвам дадения обет, то тогава няма да мога и да дишам.

Иззад пердето се чу сподавен кикот.

— Ти да не би да се опитваш да ме сплашиш, стари приятелю?

— Не, не ви заплашвам, Вечни Наследнико. Но ако не се вслушвате в думите ми, може би, след като тялото ми издъхне пречупено и потънало в кръв долу пред кулата ви, може би тогава с повече готовност ще се вслушвате в моя син и наследник — той няма да може да ви служи с опита си, но поне в душата му е събрана искрена преданост.

Дариън дел Дариън пристъпи към стълбите и свали от врата си тежката златна верига с медальона. Пусна тежкото украшение на пода и веригата шумно издрънча, а звукът отекна във всяко кътче на малката стая.

— Още днес ли ще желаете той да поеме изпълнението на задълженията си? Предупреждавам ви… не, Вечни Наследнико, заплашвам те… той ще ти бъде верен и предан не по-малко от мен, но ако не се вслушваш в съветите му по въпросите за твоето собствено добруване, тогава ще останеш съвсем сам, единствено с дванайсет годишния си внук, който ще чака ти да свършиш всичко.

Чу се тъничък писклив смях.

— Доколкото разбрах, Дариън дел Дариън младши е доста умно и будно дете и отличен другар на моя Наследник.

Очевидно Дариън дел Дариън прие тези думи като знак за примирие. Наведе се и вдигна веригата, символ на положението му, от пода, след това се изправи бавно и я върна на врата си.

Колко ли пъти, зачуди се Иън, тези двамата бяха разигравали същата тази сцена? По всичко личеше, че всяка дума и действие са отлично отработени, а ако представлението бе предназначено за гостите, те значи бяха значително по-добри актьори, отколкото публиката си даваше сметка, защото всичко бе пропито с искреност. Дариън дел Дариън наистина щеше да се самоубие, ако Вечният Наследник не бе отстъпил.

Дариън дел Дариън поглади пердето с протегнатата си ръка, познат и изпълнен с обич жест.

— Сега почивайте — каза тихо той. — Ще се върна, за да ви донеса супа, може и малко хляб. Да, знам, че нямате апетит, но трябва да се храните. — Обърна се към Иън и Хоузи и им даде знак с ръка, че могат да си вървят. — Ще се разбера с тези двамата, можете да разчитате на мен.

— Да разчитам на теб ли? Та нали винаги и за всичко разчитам на теб, стари мой приятелю.