Джоел Розенберг
Пурпурно небе (17)

Глава 15
Чедата на Фенрис

„Дали надвиснаха облаци, или напредваше мъгла, всичко зависеше от гледната ти точка“, каза си Иън.

Всъщност имаше ли значение? Може и да нямаше, но бе твърде хубаво да знаеш, че можеш да наречеш нещата с истинските им имена. Можеше да попита Хоузи или Валин, но — това в никакъв случай не можеше да бъде случайност — Бранден дел Бранден бе настанил Хоузи и немощната му кафява кобила най-отпред с отряда, а пък Валин и неестествено големия и доста своенравен жребец — в самия край на колоната.

Иън се обърна към войника, който яздеше от едната му страна.

— Това облаци ли са, или е мъгла? — полюбопитства той.

И този въпрос, както всички други въпроси, които зададе, бе пренебрегнат демонстративно и грубо. Очевидно Вреченият войн можеше да се възползва от всяка чута информация — като например, по кое време ще спрат, за да обядват — и да я вплете в плановете си за вандестийско нападение над Средните Владения.

Познатото — макар и смътно познато — очертание на владенията на Пламенния Род, ако се окажеше прав, щеше да бъде забулено през всичкото време, така че на него да му е трудно, да не кажем невъзможно, да поеме втори път по същия този криволичещ път дори и в най-лъчезарния ден.

А този ден определено нямаше да бъде нито слънчев, нито ясен.

Някъде в далечината, отвъд нащърбения хоризонт, който скриваше Вандескард и сивата река Гилфи долу в низината, неестествен, отекващ надалеч, гръмовен трясък се издигна нагоре към бялата планина. На сравнително равни интервали от време проблясваше ослепителна светкавица и сякаш разцепваше притъмнялото сиво небе, но това бе прекалено далече и той не успя да долови ясно и отчетливо гръмовните трясъци.

Е, трябваше да е благодарен на боговете дори за незначителното им благоволение: настъпващите валма облаци, или може би сгъстяващите се мъгли — Иън реши, че няма смисъл да се чуди и да опитва да познава, след като местните не желаеха да му дадат пълна информация — се скупчваха и му се стори, че може да стане и по-хладно, и по-мрачно, дори да завали, но поне не личеше да има някаква вероятност да се разрази гръмотевична буря.

Мъглата, или може би това бяха облаци, ги обгърнаха по-бързо и неочаквано, отколкото той си бе мислил. В един миг младежът яздеше под ясно слънчево небе, оглеждаше съседните примамливо зелени хълмове, а в следващия бе обгърнат от млечна белота, в която имаше видимост на не повече от пет крачки пред себе си, и се почувства също като под сивата светлина в Скритите Проходи.

Никога не бе попадал в толкова гъста мъгла и с изненада откри, че тя не му пречеше да чува, но за сметка на това бе като сляп. Ясно долавяше трополенето на конските копита пред себе си и по-назад, но нямаше начин да ги види.

Напред не бе видял никаква гора, но може пък да бе пропуснал нещо, защото се наложи да се привежда, за да не се удари в ниско провисналите клони, които изскачаха от мъглата много по-бързо от бавната крачка на спокойните коне.

За момент се зачуди дали да не скочи сред дърветата, само и само да провери какво би се случило, но…

Какво щеше да постигне по този начин?

Бранден дел Бранден извика да спрат за почивка край някакво дребно каменно площадче, направено отстрани на пътя. То беше кръгло, с диаметър може би около петнайсет-шестнайсет метра, обточено с нисък каменен кант, сякаш надвиснал над бялата бездна. Очакваха ги — или тях, или някой друг, защото в дървен варел имаше осигурена вода за конете, а когато двама от войниците спряха и скочиха от конете, бързо се приближиха до ръба и изтеглиха дълго въже, завързано за тънък метален прът. От млечната белота изтеглиха навързани една за друга три чанти. В първата имаше овес, във втората — ябълки, а в третата, най-малко пълната, бяха сложени най-мизерните на вид моркови, които Иън някога бе виждал.

Докато войниците се грижеха за животните — за конете трябваше да се полагат толкова много грижи, че Иън в повечето случаи предпочиташе да пътува пеша, но пък бе значително по-бавно — младежът използва възможността да опъне ръце и крака и да се облекчи, защото така и не можа да разбере как става да се обърнеш странично на седлото и да се изпикаеш, без да слизаш от коня. Точно това не го бяха учили в гимназията, нито пък в университета по-късно.

Бранден дел Бранден се приближи с две кюфтета, извадени от чантата с провизиите, и предложи на Иън да си избере, а след това незабавно, като израз на любезност, отхапа от своето.

— Как ти е раната? — попита той.

— Щипе — отвърна Иън. Как ли трябваше да се държи, ако наистина бе победен? Дори да не говорим за това, кое е правилно, кое щеше да е най-достоверно?

Презрение? Ненавист? Гняв? Пръстенът на Харбард бе помогнал Бранден дел Бранден да се почувства сигурен в нещо, което той така или иначе бе готов да повярва, но това съвсем не означаваше, че той ще остане убеден още дълго и за постоянно.

Небрежност. Правилният подход бе да се отнесе с небрежност.

— Дали няма да ми окажеш честта да повторим дуела някой път? — „По възможност по време, когато няма да бъде в мой интерес да крия факта, че съм поне сто пъти по-добър, отколкото ти някога ще бъдеш.“ — Може би тогава двубоят ни ще бъде по-добър, защото няма да съм прекалено уморен след толкова път.

Бранден дел Бранден се усмихна с разбиране. Едно извинение щеше да е долна работа, нещо, което би очаквал от някакъв никому неизвестен селянин.

— Сигурен съм, че ще бъде точно така. Може пък да намерим малко време за един приятелски дуел, когато посетим Вечното светилище.

— Твоите хора бяха доста… дискретни — каза Иън. — Кога ще пристигнем в Градището?

— Всяко нещо с времето си, всяко нещо с времето си. — Бранден дел Бранден пренебрегна въпроса с махване на ръка. — Не мога да отговоря със сигурност.

Иън дори не се постара да скрие мръщенето си.

— Не — продължи Бранден дел Бранден. — Не че не искам да ти кажа; просто не мога наистина не мога да ти кажа. Ти би ли могъл да се оправиш в тази ужасна мъгла?

— Не. Но…

— Не, но предполагаш, че аз мога. — Той вдигна пръст. — Никога не предполагай, Вречени воине. — Ъгълчетата на устата му потрепнаха. — Ще яздиш до мен и аз ще ти демонстрирам поне един от проблемите, с който се сблъскваш, когато си начело на вандестийските отряди, тръгнали да завладяват, грабят и изнасилват.

— Аз не съм Вреченият войн — каза Иън. — Но честно да си призная, нямам нищо против да яздя най-отпред с теб.

Ако трябваше да гледа задницата на някой кон, предпочиташе поне от време на време тя да се оказва до него.

 

 

Иън не можеше да си обясни защо мъглата се сгъстява, докато в същото време наоколо става все по-малко студено и лепкаво, но бе точно така. Не виждаше и на пет крачки пред себе си, а на моменти заради прииждащите вълни белота не успяваше да види дори и толкова.

Бранден дел Бранден посочи заобикалящите ги гъсти валма.

— Сега разбираш ли какво имам предвид? Помниш ли завоите, които направихме?

— Завои ли? Та ние просто следвахме пътя.

Бранден дел Бранден се усмихна с разбиране, заради което на Иън му ставаше винаги изключително неприятно, дори в случаите, когато същото се изписваше на собственото му лице.

— А, напротив, имаше няколко разклонения на едно-две места. Просто трябва да знаеш по коя отбивка да поемеш, нищо че е скрита в мъглата. Едва ли една нахлуваща армия ще успее да поеме по правилния път, но предпочитам да не откривам от първа ръка дали съм прав. — Той потупа ефеса на меча си и леко го разхлаби. — Ами ти?

Дълго още продължиха да яздят в мълчание през млечната белота, с всяка следваща стъпка мъглата сякаш се разреждаше, а радиусът на видимост се разширяваше.

— Аха. — Бранден дел Бранден заби пети в хълбоците на коня, за да го накара да побърза. — Сега вече мога да ти съобщя, че много скоро ще пристигнем в Градището. Наистина скоро.

Пътят пред тях се разшири и на Иън му се стори още по-дълъг; слънцето проби през облаците толкова блестящо и сияйно, че за момент заслепи Иън и очите му се насълзиха, така че той виждаше още по-малко, отколкото бе възможно допреди известно време в мъглата.

А когато облаците и мъглата останаха зад тях и въздухът го порази с кристалната си чистота, под тях се разкри пухкав млечнобял облак, който скриваше всичко в низината някъде далече долу и изглеждаше като единственото стабилно нещо от хоризонт до хоризонт, а планинският път сякаш изведнъж изплуваше от него и продължаваше да се вие все по-нагоре и нагоре към върховете и внушителното Градище.

Някъде над тях зазвъня камбана и по високите крепостни стени щръкнаха върховете на копия, или може би на стрели, разположени светкавично на позиция, щом бяха видели новопристигащите.

Вечното светилище — ако бе имало друго име, то това име е било загубено някъде назад във времето, както бе съвсем сигурно, че всеки завоевател би се загубил, докато прекоси облаците — не бе построено на самия връх на планината, то бе вдълбано в нея от изкусен човек на изкуството, прекроил един най-обикновен планински връх заострен към небето, с безбройни щръкнали непристъпни скали, където бяха разположени кулите, подобни на мюсюлмански минарета. Иън наистина не се сещаше на какво друго би могъл да ги оприличи. Те се извисяваха безкрайно високо, а други шест по-малки кулички се издигаха на половина на тяхната височина.

Крепостните стени и балюстрадите бяха много подобни на онези, които Иън бе видял във Фалиас, Градището на Пламенния Род, но тук площадите не представляваха покриви на по-ниските нива, както бе във Фалиас, а стърчаха от самия склон на планината също като гъби или корони на дървета. По всяка вероятност вътре имаше и стълбища, но отвън, по голата скала, се виеха десетки стъпала, необезопасени от странични перила, но въпреки това Иън забеляза по тях множество фигури, което показваше, че стълбите не са само за декорация, а се използват непрекъснато.

На местата, където бяха зейнали пукнатини в скалното лице, бе избуяла зеленина, но така умело разположена, че ставаше ясно, че пукнатините не са се появили случайно, а са били оставени там съвсем умишлено.

На Иън много му се искаше да се обърне към Хоузи и да го поздрави за великолепно свършената работа, но това, най-меко казано, щеше да бъде изключително неразумна постъпка.

Младежът така и не успя да види порта: широкият път по тясната седловина между двата върха потъваше в тъмна широка дупка от едната страна на планинския склон.

— Забележително е, нали? — каза Хоузи, когато се изравни с двамата отпред. Конниците на Бранден дел Бранден не направиха никакъв жест или движение, за да го спрат.

— И аз си мислех същото — каза Иън. Много му се искаше да попита Хоузи нещо от рода на: „Ти какво, да не би да си просиш потупване по рамото?“.

Само че не бе никак разумно да се предполага, че никой от спътниците им не говори английски, не и в момент като този.

Както сам Бранден дел Бранден бе подчертал, невинаги бе добра идея да се осланяш на предположенията си.

 

 

Докато пресичаха седловината, Иън огледа внимателно стръмния склон от едната страна на планината, скрит някъде в облаците в ниското. Падането щеше да се окаже дълго и мъчително.

Той поклати глава. Слава богу, че не бе така нареченият Вречен войн; щеше да е необходимо много повече от едно пророчество — дори и да вярваше във въпросното пророчество, нещо, което категорично щеше да отрече преди една година — за да го накара да премине по този път, когато е добре защитаван, дори и да можеше да открие как се стига до това място през мъглата и облаците.

Хората от Владенията ставаха изключително суеверни, когато ставаше въпрос за нападение тъкмо по този път.

Не, не беше това. Ако контролираш гърлото на бутилката, нищо няма да влезе в самата бутилка без твое позволение. Една съвсем малка бойна част ще успее да удържи този път безкрайно дълго срещу огромна армия нашественици. Нямаше да има никакво значение, ако числеността ти надвишава тази на противника с десет към едно, абсолютно никакво, стига да не е предвидено да се сблъскате лице в лице, наистина нямаше значение, ако противникът очакваше подкрепления отнякъде наблизо, докато твоите провизии и подкрепления трябва да се изкачат до позициите ти по дългия виещ се път.

Не, те не се страхуваха, че някой може да се опита да нахлуе по този път. Иън съвсем не бе сигурен, но предполагаше — а по всяка вероятност и те също — че един Скрит Проход, който водеше от, да кажем, от Средището във Вандескард към Владенията, може би излизаше тъкмо в банята на Вечния Наследник, а Вреченият войн можеше във всеки един момент, без всякакво предупреждение, да поведе отряд вандестийски лъконосци през банята на Негово Височайшество, или както там го наричаха.

Беше много лесно да се присмива на страховете им, поне наум, без да им казва нищо, но добре разбираше колко страшна може да се окаже една атака през някой от Скритите Проходи. Нямаше човек от Хардуд, който да не помни Нощта на Чедата и да не подчертае, че никой от съседите и приятелите не би отказал да поеме смяната си край дупката, защото всички бяха изпълнени с разбиране и знаеха, че докато подобна възможност съществуваше, никой нямаше да може да спи спокойно.

Докато яздеха през хладния тъмен вход на тунела, Иън вдигна поглед и без всякаква изненада откри, че очите му все още не са се приспособили след ярката светлина, блеснала навън, затова не успя ясно да различи капаните, скрити за неканените преминаващи.

Не че положи кой знае какво усилие да ги различи; защото, ако обърнеше прекалено много внимание на отбраната на Градищата, тогава някой със сигурност щеше да го заподозре, че е тъкмо Вреченият войн, а това нямаше да му се отрази твърде добре на здравето, та по тази причина прецени, че е много по-уместно никой да не забелязва къде шарят очите му. Най-лесният начин да не го хващат бе да не прави нищо нежелателно и забранено. Дори във византийските прийоми, прилагани в политиката на Тир На Ног, имаше място за старомодната и напълно обикновена честност и искреност.

На около петдесетина метра навътре, почти веднага след първия завой, пътят им бе препречен от каменна врата; на средата й бе монтирана елипсовидна калаена платка, патинирана с годините, разположена на нивото на гърдите. Бранден дел Бранден слезе веднага от коня си и удари със свития си юмрук, облечен в ръкавица, по платката.

Думммммм. Из целия тунел се понесе и отекна тътнещ басов звук.

Иън кимна. Съвсем същият звук като платките, монтирани в къщата на семейство Торсен. Много ясно, след като са били измислени и поставени от същия човек.

Каменната врата потъна безшумно надолу в пода на тунела, без да се чуе нито скърцане на невидими панти, нито приглушеното бръмчене на скрит мотор. Когато шейсетсантиметровата каменна врата потъна напълно, младежът остана с впечатлението, че там никога не е имало врата. Нещата, построени от Хоузи, бяха сякаш вечни и невероятно изпипани.

Колкото и необичайно да бе, тунелът се виеше и криволичеше навътре в недрата на планината, а след това се разклоняваше и започваше стръмно изкачване нагоре към светлината, толкова стръмно, че Иън се уплаши да не би един от конете да се подхлъзне и да падне и така да повлече след себе си останалите хора и другите животни, които водеха със себе си, и всички да се изтърколят някъде надолу. Кой знае как, те успяваха да се задържат на краката си и много скоро наклонът стана по-умерен, а очите на Иън тъкмо бяха попривикнали с тъмното, когато тунелът свърши във вътрешен двор, облян от ярка слънчева светлина.

Вътрешният двор бе приблизително с размерите на футболно игрище, като изключим това, че футболните игрища обикновено не са заобиколени от десетметрови огради, върху които се бяха разположили лъконосци в небесносини ливреи, а също и в най-различни други цветове.

Стените бяха гладки, изглеждаха лъскави, леко изтумбени навътре, а тунелът, по който пристигнаха, изведнъж се стори на Иън безкрайно далечен, още повече че това, по всяка вероятност, бе единственият изход от двора.

„Добре, направо прекрасно, помисли си той. Прекара ни през вход, където мерките за сигурност са повече от впечатляващи, и трябва да си призная, че съм порядъчно впечатлен.“

Иън, разбира се, и за момент не повярва, че това е единственият път за влизане и излизане от Вечното светилище. Показаха му добре пазения параден вход, но не бе възможно той да е единственият. Ако това, все пак, беше единственият път, за да попаднеш вътре, то тогава Градището просто нямаше да може да оцелее.

Да, със сигурност по склоновете имаше градини, площадите на Градището сигурно се намираха малко по-високо, а той бе убеден, че подправките, билките, плодовете и зеленчуците, които ядяха тук, са произведени в тези градини. Само че Градищата не бяха в състояние да си осигуряват сами прехраната; затова хората, които живееха тук, разчитаха да бъдат нахранени от градините и стопанствата на селяните в Средните Владения, а Иън не можеше да повярва, че необходимите тонове храна се изтеглят всеки ден с кански мъки по този убийствен път, за да се прехвърлят след това на ръка за жителите на самото Градище.

Каква беше онази стара дума на иврит, която Зайда Сол използваше за онези, които сякаш преживяваха от нищото, които на пръв поглед изглеждаше, че успяват да си осигурят прехраната сякаш от въздуха, също като човек-папрат?

Въздушен човек — луфтман, не, луфтменш, май това беше. Точно така, луфтменш.

Иън бе виждал доста хора, които имаха здрав вид, а също и някои твърде дебели, докато бе във Фалиас. Искрено се съмняваше, че във Вечното светилище живеят само луфтменш.

Когато над него се извиси хърбавата фигурата мъж, който доста приличаше на скелет, Иън вече не бе сигурен, че може да разчита на преценката си.

— Аз съм Дариън дел Дариън, наследствен пазител на ключовете на Вечния Наследник — провъзгласи той и гласът му отекна гръмовно в гладките стени. — Поздравявам те с добре дошъл от името на Вечния Наследник, Иън Среброкаменни — каза той. Главата му бе напълно гола, без всякаква следа от коса, а тънката му кожа бе опъната сякаш до скъсване по ръбестия череп. Дълги възлести пръсти стискаха перилата на балюстрадата, докато той се бе навел надолу към тях, а тежкият златен медальон, увиснал на плътна златна верига на врата му, дрънчеше неприятно при всяко негово движение. — С мир ли сте дошли?

„Не; един сакат стар елф, едно вестри и един-единствен мечоносец се каним да разбием на пух и прах цялото Градище!“ помисли си той, но прояви достатъчно здрав разум и не каза точно това. Отдавна бе разбрал, че чувството му за хумор не се приема подобаващо тук, в Тир На Ног.

Както и на много други места, между другото.

— Да — отвърна той. Защо тоя не вземеше да изкара на открито горилата, която му пазеше гърба? — Чух някои да говорят, че ме смятат за вандестийския Вречен войн, за когото е предречено да поведе ордите на Вандескард напред, за да завладеят Градищата, като по пътя си унищожат, по-точно изличат, от лицето на земята и Алената, и Древната Церулийска компания.

— Кълна се пред теб, че в това истина няма, че не съм и помислял за подобно нещо, че нямам подобно намерение. — Той поглади ефеса на Убиеца на гиганти. Колко му беше да рискува? — Затова предлагам на всеки, който е изпълнен със съмнение, да използва възможността на настоящия момент и да докаже верността на твърдението си със своята кръв или с моята.

„Слушайте всички, помисли си той. Ако се възползвате от тази възможност, зле ви се пише, да знаете. Ако се окажа Вречения войн, няма начин да ме победите, а тъй като аз не съм… защото съм си просто Иън Сребърния камък, който съвсем наскоро бе победен от Бранден дел Бранден е един кратък двубой до първа кръв, значи няма смисъл да се стига до нов двубой.“

— Моите братя и съмишленици от Вечното светилище ме чуват: дълго и внимателно бих обмислял възможността да предизвикам Иън Сребърния камък. — Гласът на Бранден дел Бранден се разнесе висок и доста по-различен, отколкото Иън го бе чувал преди. — Лесно можеше да ме победи в сблъсъка ни по един въпрос за неуточнена чест, но той успя да загуби, като прие да получи незначителна рана и така да се предпази от по-тежко, от по-страшно нараняване. Може и да е, но може и да не е Вреченият войн — това е въпрос, по който не мога да кажа много, а и не знам достатъчно — но съм сигурен, че е великолепен боец, обучен от самия Ториан дел Ториан старши. Освен това е толкова убедителен човек, че ако самият Вечен Наследник не ме бе предупредил за възможността той да постъпи така, щях с готовност да повярвам в твърдението на Иън Сребърния камък, че съм спечелил двубоя благодарение на собствените си умения и сили.

Иън избегна погледа му. Може би той не бе чак толкова умен и хитър, колкото изглеждаше в първия момент. Е, малката му измама очевидно не се бе получила особено успешно. Значи нямаше смисъл да си прави повече илюзии.

Иън не можеше да прецени дали очаква с нетърпение срещата с Вечния Наследник, или му е все едно. И в единия, и в другия случай щеше да бъде доста интересно. Точно както се казваше в старата китайска поговорка: „Дано да преживееш интересни моменти“.

Дариън дел Дариън подаде знак с възлестия си пръст, подобен на пръста на скелет, и някакво приспособление, което наподоби на Иън прекалено натруфено подвижно скеле за миене на прозорци по високите етажи, се спусна бързо към тях. Иън зае мястото си до Бранден дел Бранден и стисна здраво дръжката над главата си. Хоузи го последва и колкото и смешно да беше, му заприлича на онези кльощави бедняци, които редовно се мотаеха из метрото в Ню Йорк, докато Валин, прекалено нисък, за да достигне дори до ниските дръжки, стисна отчаяно лявата ръка на Иън.

— Никога ли преди не си се возил на такова чудо? — попита Иън.

Очите на джуджето се разшириха от страх.

— Не.

Валин очевидно бе ужасѐн: личеше по изражението му.

След като бяха пътували дни наред, една гореща баня щеше да им се стори най-невероятното удоволствие. Във Вечното светилище — или поне в стаите, където настаниха Иън и Хоузи — ваната представляваше кръгла вдлъбнатина в самия под на банята, обточена от висока до прасеца стена от лъскав мрамор, оставена достатъчно широка, за да може, който иска да седне на нея.

Ваната се пълнеше от дебела колкото човешко бедро златна тръба, спускаща се от тавана. От нея потичаше гореща, но не изгарящо гореща вода всеки път, когато се подръпнеше една верига. Сигурно водата можеше да се оттича през канала на самото дъно на ваната, скрит под куполообразна запушалка, на която Иън бе подпрял крака.

Сапунът, оставен в малка каменна купичка на самия ръб на ваната, ухаеше на лайка и мед. Иън втри от него в косата си за трети път, а след това го отми с трето дръпване на веригата, при което нивото на водата във ваната се покачи и достигна на около три сантиметра от ръба. Хммм… май след няколко минути водата щеше да прелее, проблем, който у дома би го притеснил силно — естествено, съседите на долния етаж нямаше да останат очаровани, ако започнеше да им капе на главите — но искрено се съмняваше, че е възможно подобно нещо да се случи тук.

Затова дръпна веригата отново и водата се плисна върху него и се покачи към ръбовете на ваната.

Иън си позволи едно последно изплакване, след това се отправи към ръба и изскочи от ваната. Покритият с плочки под беше мокър, но не и хлъзгав, а локви вода не се виждаха никъде.

В самия ъгъл на банята бе поставена порцеланова тоалетна с дървена седалка, а водата вътре изглеждаше кристалночиста, сякаш спокойно можеше да си пие от нея, въпреки че идеята никак не допадна на Иън. Единственото, за което можеше да я използва, бе да загребе с шепи и да я изсипе на земята.

Тя веднага попи в тесните разстояния между плочките, а когато Иън повтори опита си и в други краища на стаята, се случи същото.

— Не, няма начин да се наводни — долетя гласът на Хоузи от арковидната врата. Косата му бе суха и чиста и на младежа му се стори, че е подстригана. Дрехите, с които бе пътувал, ги нямаше. Сега бе облечен в свободна бяла туника и клин, от който и без това слабите му крака изглеждаха неестествено хилави, също като две пръчки, а коленете му бяха изключително кокалести. — Като се има предвид колко години дамите в светилището са тъкали килимите в залите, едва ли ще са ти особено благодарни, ако ги наводниш.

— Дори за момент не се усъмних, че може да се наводни. — Но къде отиваше всичката тази вода? Дали не се стичаше някъде навън, по склона на планината?

— Това би било истинско разхищение. Направена е такава система от тръби и канали, че да я отвеждат към няколкото градини на площадите по-надолу. Водата в никакъв случаи не е оскъдна във Вечното светилище, но не мога да кажа, че я има в изобилие, а и първите жители тук са били сравнително пестеливи. — Той се намръщи. — Поне така са ми казвали.

Това бе добавено за всеки случай, само ако някой ги подслушваше. Хоузи много добре знаеше какви са били първите жители на Градищата, Туата дел Данаан, защото той бе построил същите тези Градища за ТЯХ.

„Колко ли отдавна се е случило това?“ — искаше да попита Иън, но вместо това само разпери ръце в неизказан въпрос.

Хоузи сви рамене и с небрежно махване на ръце показа, че отговорът на този въпрос силно го затруднява.

— Как предпочиташ да ти отговоря: във векове, в хилядолетия или може би в ери? — обърна се той към Иън и младежът разбра, че друг отговор няма да получи, поне за момента.

Хоузи дръпна бялата риза най-отгоре върху купа дрехи, оставен от слуга вестри.

— Време е да се обличаш; призоваха ни.

— Кой ни е призовал? Вечният Наследник ли?

— Много се съмнявам. Дариън дел Дариън бе така любезен да изпрати рота стражи, които да ни отведат при него.

— Ами Валин?

— Доколкото разбрах, сега го разпитват — отвърна Хоузи. — Сигурен съм, че Дариън дел Дариън го каза напълно неофициално, но… — Той поклати тъжно глава.

Намираха се на чужда територия, където всички се подчиняваха на различни правила.

— Каквато и благодарност да са готови да ми засвидетелстват за това, че изобличих и убих огнения гигант, който се преструваше, че е херцогът на Пламенния Род, тя е едно голямо нищо в сравнение с подозрението, че съм така нареченият Вречен войн на вандестийците.

— А ти не би ли постъпил по същия начин? Да не би благодарността ти за някоя услуга, направена в миналото, да е в състояние да замъгли преценката ти за настоящето?

Иън се усмихна, докато препасваше Убиеца на гиганти на кръста си.

— Сигурно.

Хоузи се засмя.

— Надявам се, че това беше шега, Иън.

— И аз.

 

 

Дариън дел Дариън и придружаващите го каити ги очакваха в самия край на кръглия площад, издаден над стръмния облачен склон отдолу.

Това би било съвършеното време и място да има един парашут. Един отскок до перилата и политаш надолу към мъглата, дърпаш кордата междувременно и започваш да се молиш да излезеш от облаците навреме, за да можеш да маневрираш, преди да си се размазал някъде по склона на планината.

Но пък Иън никога не се бе занимавал със скачане с парашут — не бе имал и никакво желание — а освен това не разполагаше с парашут.

Но пък това бе въпрос, над който можеше да се замисли.

От четиримата мъже, които ги очакваха — всички що един бяха мъже — само Бранден дел Бранден бе въоръжен. Да не би някъде по околните площади да се бяха притаили лъконосци в очакване на някое враждебно и застрашително движение от страна на Иън?

Или пък главният прислужник на Вечния Наследник бе толкова самоуверен, че бе сигурен, че Иън няма да изглупее дотолкова и да изтегли меча си в момент, когато подобно действие би му стоварило само беди на главата?

Може би така се чувстваше бикът, вкаран на арената — нещастникът срещу него е въоръжен единствено с една пелерина, нищо повече. Иън предпочиташе мъжете от Вечното светилище да са довели със себе си и група копиеносци.

Иън веднага позна Бранден дел Бранден и Дариън дел Дариън. Третия… мъж го позна единствено благодарение на вида му.

Беше висок към метър и осемдесет, покрит със силно прошарена козина от пръстите чак до главата, въпреки че плътните стърчащи косми не бяха покрили изцяло нито корема, нито едрия червен пенис, който надничаше изпод тъмната козина между краката му. Чедото носеше на себе си само три неща: кехлибарен амулет на златна верига, закачен на дебелия му врат, и два пръстена, които приличаха на брачни халки, и двете поставени на малкия пръст — съответно на дясната и на лявата ръка.

Ноктите на ръцете му бяха по-заострени и извити, отколкото е нормално при хората, но поне бяха изрязани. Наблюдаваше Иън с неприкрито презрение и омраза, което Иън искрено се надяваше, да е начин да прикрие страха на гадината.

Иън изпита непреодолимо желание да сграбчи. Убиеца на гиганти. Мечът можеше да ликвидира, който и да е от Чедата, независимо дали беше в човешки или вълчи облик.

— Името ми — започна Чедото, гласът му бе дълбоко ръмжене, — е Херолф. Аз съм водачът на Северната глутница от Множеството и ми се струва, че си разпространявал лъжи за мен и моя вид.

 

 

Значи така, жителите на Владенията ги бяха изправили един срещу друг. Не че това имаше някакво значение за Иън.

— Не съм изрекъл нито една лъжлива дума — отговори той и се усмихна широко. За един вълк оголването на зъбите бе равносилно на усмивка. — Не за пръв път твоите кутрета и вълчици са изпращани по петите на приятелите ми. — Наложи си да се усмихне още по-широко. — Дори знам къде са погребани някои от тях.

Ако очакваше Чедото да скочи и да се нахвърли върху него — а той наистина очакваше подобно нещо да се случи — бе истински изненадан. Херолф отпусна глава назад и се изсмя. Смехът му не беше никак приятен, но пък и никой не можеше да каже, че в Чедата имаше нещо приятно.

— Браво на теб — каза Херолф и подуши въздуха. — Въпреки че то си е напълно естествено да очакваш смелост от човек, който определено мирише на Вречения войн.

Очите на Бранден дел Бранден се стрелнаха от Херолф към Иън, а Дариън дел Дариън просто повдигна приличния си на скелет изпит пръст към устата.

— Моля те, госте наш почитаеми — започна той с приглушен глас, — би ли ми казал… как е възможно един от Чедата на Фенрис, толкова верен на Вечния Наследник, колкото си ти, да знае със сигурност какъв е мирисът на Вречения войн?

— Съществуват неща — отвърна Херолф със стържещия си глас, — които се знаят по рождение.

— Мирисът на глутницата може би — намеси се Хоузи и направи крачка напред. — Мирисът на прясна кръв, това със сигурност — продължи той. — Само че мирисът на една легенда? Позволи ми да се усъмня в думите ти. — Обърна се към Иън. — От друга страна, Иън, не забравяй кой е бащата на Фенрис.

Иън бе сигурен, че той не е истинската публика, към която бе предназначен въпросът, но веднага разбра накъде бие приятелят му.

— Локи.

Хоузи кимна.

— Тъкмо Локи. Наричали са го Бащата на лъжите, само че — той замълча и вдигна ръка, за да възпре ръмженето на Херолф, — винаги съм си мислил, че нещата са доста преувеличени, че нещата при Лисичия брат са доста по-сложни, отколкото изглежда от репутацията му, да не кажа доста по-трагични.

Все пак всички Аезирци са лъжци и измамници — Локи и Один просто са се оказали по-добри в измамата от останалите, което може би е причината да са били толкова близки, като истински кръвни братя, поне отначало. Тор проявявал склонност да се надува и фука, Тир пък бил неподправен глупак — а впоследствие се превърнал в еднорък глупак, докато Локи все разтягал локуми, при това никак не лоши. Чедата на Фенрис може и да са наследили една незначителна част от умението му да мами и залъгва, но определено притежават способността му да замислят всякакви хитрини и измами, както и да подвеждат, когото им падне.

Иън се обърна към Дариън дел Дариън.

— И въпрос не може да става да отричам, че някои от Чедата на Фенрис са тръгнали да пролеят кръвта на двамата Торсен — каза той. — Един от тях е маркирал… оставил е следа пред… резиденцията на един мой приятел.

— Стъпките могат да се подправят — каза Херолф. — Или пък някой да излъже.

— Това е самата истина. — Дариън дел Дариън кимна. — Само че не разбирам каква може да е целта на такава една лъжа.

Херолф изръмжа.

— Отношенията между Чедата на Фенрис и Владенията от много отдавна са благоприятни и за двете страни. Ако тези отношения бъдат развалени от някакви незначителни лъжи, кой ще бъде облагодетелстван? — Той поклати косматата си глава. — Определено няма да бъдат Владенията, както няма да бъдат и Чедата на Фенрис.

— Това е така — съгласи се тихо Дариън дел Дариън. — Само че не се случва за пръв път Чедата да тръгнат след Ториан дел Ториан.

— Направихме го по изричната заповед на Огнения Херцог! — Херолф замахна и стовари юмрук в гърдите си. — Нямаше да можем да се справим, ако той не ни бе показал пътя, по който да минем.

— Нещо не съм съгласен — каза Бранден дел Бранден. — Това не бе сторено по заповед на Негово Топлейшество. Направили сте го по заповед на един узурпатор, на огнен гигант, който се е преструвал на Негово Топлейшество.

Иън не можеше да повярва, че подкрепата идва от най-неочаквана посока, въпреки че се постара да не се издава. Много отдавна вече бе свикнал да налага маската, задължителна за добрия играч на покер.

Херолф тъкмо бе започнал да обяснява особено разгорещено — може би наистина казваше истината — че Чедата са били заблудени от измамника, както и всички останали, когато Дариън дел Дариън отново вдигна кокалестия си пръст, за да го прекъсне.

Немигащите му очи се спряха на Иън.

— Според мен гостът ни иска да ни каже нещо — каза той.

— Не съм дошъл тук, за да търся с кого да се сбия — каза тихо Иън. — Дори не съм дошъл, за да обвинявам, когото и да е. Не е това причината за идването ми, не е това целта ми.

— Тогава говори, Иън Среброкаменни, и ни кажи какво искаш — каза Дариън дел Дариън.

— Искам всичко това да бъде прекратено — каза Иън. — И този път преустановено завинаги. Искам Чедото, което преследва приятелите ми, да бъде отзован от изпълнението на задачата си и повече да не бъде изпращан никой, за да пролива кръвта на приятелите ми или моята. Искам моите приятели, съседите ми да не се налага да стоят на стража пред един от Скритите Проходи и всеки път да се чудят кога ли от дупката ще изскочи следващото Чедо на Фенрис, за да избие близките и семейството им — обясни той. — Това е, което искам. И ми се струва, че поне тази услуга съм си извоювал. — След тези думи погледна от Бранден дел Бранден към Дариън дел Дариън. — Или може би бяхте доволни, докато Пламенният Род се намираше под управлението на огнения гигант? Да не би да си въобразявате, че той е приел човешки облик, защото е мислел доброто на вашите Градища?

Бранден дел Бранден се усмихна.

— Ако беше такъв случаят, това ще да е бил един доста странен огнен гигант.

Дариън дел Дариън издаде смехоподобен звук, зацъка с език, а след това изду бузи.

— Но това е вече минало, нали така? — Той захапа разсеяно кокалчето на пръста си. — Градищата, Владенията, самият Вечен Наследник — каза той и посочи към високата кула, която се издигаше някъде над всичко останало, — всички са ти особено благодарни, разбира се… — Той разпери ръце.

— „Но какво си направил напоследък за нас?“

— Добре казано — отвърна веднага Дариън дел Дариън. — Какво, наистина, си направил напоследък за нас?

— Изобличих тези помияри, че си имат собствени… планове, нали не греша? — Иън поклати глава. — Според вас, колко от тези Чеда знаят къде се намират Скритите Проходи? Колко, според вас, ще се ориентират и ще намерят пътя към Земята?

— Земята ли?

— Мидгард — поясни Хоузи. — Вековните земи.

— Да, това е един друг много добър въпрос. Само че лъжливият Огнен Херцог е дал на Чедата напътствия как да минат през Скритите Проходи към… Земята, нали така?

— Да, но…

Дариън дел Дариън кимна.

— Мисля, че Вечният Наследник ще поиска да поговоря с вашия Валин. Подробностите около това, кой какво му е казал, кога и защо… тези подробности ще ни разкрият каквото трябва.

— Подробности, как ли пък не! — Херолф разкри презрението си към казаните думи с ръмжене. — Че то тези двамата може да са казали на вестрито какви да ги разправя, вестрите никога не са проявявали кой знае какъв характер и лесно се манипулират. Затова от тях излизат такива безупречни слуги, затова ни служат да изпълняват поръчките ни, както и на вас във вашите Градища. — Той сви рамене. — Дайте ми няколко минути насаме с него и ще го накарам да каже каквото аз искам да чуя. Не е кой знае каква работа.

— Да, възможно е да са го подучили какво да говори…

Острите зъби на Херолф се оголиха в усмивка.

— Ако допуснем, че вестрито ми каже подробностите за това, кой му е казал какво да направи, кога е бил инструктиран, Вечният Наследник сам ще разбере, че е много по-възможно дребният да е научил подробностите от хора, които обитават Земята, а не ги разпространява, защото това е истината. — Той вдигна пръст, за да призове някого, и един войник в небесносинята ливрея на Вечното светилище и Небесния Род излезе безшумно от шубрака край площада от едната им страна. — Струва ми се, че трябва да го видим този Валин още сега, така че бъди така добър, Хивал дел Дериналд, и направи необходимото.

— Ама… пазителю на ключовете, аз идвах при вас тъкмо по този въпрос.

Гадните копелета. Бяха убили Валин, докато са го разпитвали, вестрите бяха яки и издръжливи, но не и от желязо. В Хардуд на джуджето едва му се размина; ако тогава Ториан Торсен и Иън се бяха забавили, макар и малко, джуджето щеше да умре, без да успее да им донесе известието.

И ето че сега, след всичко, което бяха преживели, той бе умрял тук, под носа на Чедата на Фенрис.

Това бе истинско убийство. Ръката на Иън се спусна към Убиеца на гиганти, а Херолф отстъпи крачка назад; гърбът му бе извит, чертите му — на границата пред промяната, вече изтеглени, обгърнат от странен мирис.

— Не сега. Не. — Остро изречената команда на Дариън дел Дариън изплющя във въздуха като камшик. Херолф веднага се изпъна и чертите му за секунда се върнаха към човешки, лапите преминаха в пръсти, а гърдите му станаха по-плоски.

Иън използва цялата сила на волята си, за да задържи ръката си настрани от меча, защото сега не бе моментът за атака. Самоконтролът бе нещо, което му се наложи да научи много отдавна, и макар да знаеше, че по-късно стомахът му ще се свива, а главата ще го боли, той щеше да изглежда напълно спокоен и уравновесен, въпреки че таза фасада щеше да е само наполовина истинска.

Щеше да отмъсти за Валин по-късно, когато останалото бе свършено. Джуджето бе показало и смелост, и преданост, и не бе посрамило Народа си.

Гласът на Дариън дел Дариън прозвуча тих и спокоен:

— Защо да не можеш да го доведеш? Мисля, че дадох напълно ясна заповед от името на Вечния Наследник никой да не смее да го наранява.

— Не, не, не. Той не е наранен. Лично аз го завързах с верига в килията и той си беше съвсем добре. — Хивал дел Дериналд разпери ръце. — Изчезнал е. Няма го никакъв.

Избягал?

Иън се постара да не допуска усмивката до лицето си, но тя въпреки всичко проблесна издайнически в очите му.