Метаданни
Данни
- Серия
- Пазители на скритите проходи (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Crimson Sky, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Генчева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63
- Разпознаване, корекция и форматиране
- cattiva2511(2018)
Издание:
Автор: Джоел Розенберг
Заглавие: Пурпурно небе
Преводач: Цветана Генчева
Година на превод: 2003
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: „Калпазанов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2003
Тип: роман
Националност: американска
Редактор: Мая Арсенова
Технически редактор: Никола Христов
Коректор: Никола Христов
ISBN: 954-17-0212-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4555
История
- —Добавяне
Част втора
Минеаполис, Минесота и Тир На Ног
Глава 9
Вандескард
Последния път преходът беше мигновен: само след едно мигване товарът, който Иън носеше, се озова с цялата си тежест в ръцете му и вместо да крачи по неравните сиви камъни в Скрития Проход, той се бе озовал в подземен тунел с множество подпорни греди.
Още от самото начало беше простичко и безболезнено и в продължение на цяла една вечност остана все така простичко и безболезнено.
На Иън му се стори, че върви вечно през сивия тунел — стъпките му леки, но напълно безинтересни, умът му — разсеян, неспособен да се концентрира, над каквото и да е.
Наистина беше така, каза си той, но сега, както забеляза, че става от известно време насам, въпреки че физическите усещания все още бяха далечни и лишени от смисъл, стъпките бяха станали значително по-трудни, по-тежки, трябваше да се напряга повече и всяка следваща крачка го изморяваше допълнително.
Сякаш и въздухът около него се бе превърнал в нещо прозрачно, подобно на желе, което се носеше в сивотата, докато той напредваше, но трябваше да си налага да направи всяка следваща крачка напред, с огромно усилие да извърши всяко едно движение на ръка или крак. Трудното беше само в едната посока: спря за момент и направи една удивително лека и безпроблемна крачка назад и никак не се учуди, че Валин следва всяко негово движение.
Толкова щеше да е лесно да се върнат. Тази мисъл доведе някъде отдалече чувства на гняв. Значи да бъдат направени нещата по-лесни, съвсем не беше от значение.
Направи още една крачка напред и всичко се промени драстично.
Съвсем неусетно странната сива светлина се стопи и се превърна в ярко петно златни слънчеви лъчи, които нахлуха отпред в тунела. Дори набразденият сив каменен под стана по-неравен, някак по-познат, когато тунелът се оказа покрит със сбита пръст. Усещанията му все още не се бяха върнали, но те никога не го бяха напускали, просто бяха преживели период на затишие и непозната кротост.
Лявото му рамо го болеше от известно време, но болката бе също като на зъб, който започва да те върти, когато поемеш глътка студен въздух; болката в началото е някак чужда, като на човек, който кой знае защо и много не го е грижа.
С удивление разбра, че диша тежко и задъхано, че от доста време поема дълбоко въздух, а тежестта на раниците го притиска все повече.
— Аз… — започна той, а собственият му глас прозвуча някак чужд и далечен в ушите му. — Аз имам нужда от малко почивка.
— Тогава трябва да починеш, Иън Среброкаменни — застърга плътният бас на Валин зад него и младежът се обърна, за да остави полека товара на земята.
Вътрешността на пещерата приличаше на грубо издялан цилиндър, наклонът бе доста стръмен, но изведнъж свършваше при отвора, откъдето бликаше златната светлина, пронизала пелена от зеленина. Зад тях пещерата си оставаше тъмна и мрачна, но сякаш…
Не.
Иън изтича на три крачки навътре в тунела.
Само че това вече не беше тунел; свършваше при някакво стеснение, за което той бе сигурен, че одеве го нямаше. Отгоре, таванът на пещерата бе от гладък камък, груб, но сравнително гладък от три страни, извит арковидно близо до земята.
Той протегна ръка: беше гладък, но не напълно; дълги бразди се виждаха по стените и изчезваха някъде в стеснението и отвъд, в тунела.
В стомаха му паниката се сви на топка. Приливът на страх бе толкова силен, че той за малко не се изпусна.
Към устата му се надигна жлъч и той повърна.
Валин се спусна към младежа с лекота, сякаш никога не е бил раняван, и застана до него.
— Тръгвай с мен, Иън, Среброкаменни — каза той и поведе младежа по склона към сравнително равно място. — Имаш нужда от свеж въздух и светлина.
Иън се запрепъва сред окапали листа към свежия мирис на загниващ хумус.
Колко странно, че миризмата на гниещо облекчи напъните за повръщане, може би…
Всъщност не беше миризмата, от която му прилоша. Всичко стана, когато разбра, че пещерата, в която се намираха, е била създадена като илюзия с формата на гигантски палец, притиснал се в скалите и почвата с такава сила, че нокътят бе оставил бразди.
Може и точно така да е било, но…
Ръката му напипа ефеса на Убиеца на гиганти и той го стисна с всички сили. За момент си помисли дали да не хвърли някъде настрани ножницата, за да му бъде острието подръка.
Не. Той не го държеше, за да се защитава. Трябваше му, за да може вселената му да се върне на познатото си място, за да се успокои духът му.
Едва се сдържа да не се изкиска. В този момент мечът му служеше като одеялце за защита. Малко оставаше да го притисне към лицето си или да засмуче палец като дете.
С трите раници, прехвърлени през врата и раменете, Валин отмести зѐлената, която покриваше входа на пещерата. Иън едва се сдържа да не се разсмее с глас. Имаше нещо във вида на джуджето, облечено в дънки и карирана риза, което съвсем не изглеждаше на място.
— Ти дали си добре, Иън Среброкаменни?
Иън кимна по навик, но в следващия миг осъзна, че е казал самата истина. Наистина се чувстваше добре. По небцето му застояваше далечен възкисел вкус, но щеше да си извади ментов бонбон от джоба на ризата и гадният вкус щеше да изчезне почти веднага. Размърда лявото си рамо и откри, че макар и все още да имаше болка, когато го местеше, тя не беше остра и нямаше да спира движенията му.
— Да, Валин, почти нищо ми няма. — Той се изпъна и се протегна. — Имаш ли някаква представа къде се намираме?
Валин помириса въздуха внимателно.
— Вандескард — каза той. — Така поне ми се струва. — Подуши отново. — Определено сме във Вандескард.
Иън се сети за един стар виц за дребната еврейка и патето на Лонг Айлънд, но щеше да му е необходимо много време, за да го обясни на Валин, а пък и Валин едва ли щеше да схване шегата.
Колко джуджета са необходими, за да завинтят една електрическа крушка? Едно, за да държи крушката, а другите, за да въртят вселената.
— А ти как позна? — попита Иън.
— Ами… мирише на Вандескард. Има една остра миризма, която се излъчва от боровете, но тя се усеща единствено близо до Гилфи — реката, която вандестийците наричат Тенес — само че никъде не се усеща мирисът на разтопен сняг, който щеше да го има, ако бяхме някъде наблизо до Владенията. — Той подуши отново и едрото му лице се намръщи грозно. — Не, струва ми се, че греша. Тук мирише на стари дъбове, а ето там… — Джуджето разпери безпомощно ръце. — Тоз слуга се извинява, приятелю на приятеля на Бащата на вестрите. Нямам представа къде се намираме.
Е, значи първата им работа бе да разберат къде се намират.
Иън препаса Убиеца на гиганти и прехвърли едната раница на дясното си рамо също както правеха в колежите, когато бяха натоварени с много книги. Валин си сложи своята на гръб, а другата увеси на гърдите, което изглеждаше необичайно, но пък бе доста удобно.
— Казвали са ми — започна Иън, — че вестрите са страхотни следотърсачи — можеш ли да ни отведеш до място, където да разберем къде точно се намираме?
Валин сведе глава.
— За мен туй ще бъде височайша чест.