Джоел Розенберг
Пурпурно небе (9)

Глава 7
Ден

Джеф Бйерке огледа отпечатъците в снега с неприкрито раздразнение.

Проблемът бе, че всичките приличаха на кучешки лапи. Доста голямо куче, но все пак си беше куче. Някъде дълбоко в ума му се прокрадна идея, една наистина доста смахната идея — да повика местните колеги на помощ. Може би нямаше да е зле да звънне анонимно в полицейското управление на Минеаполис. Нека местните ченгета да се заемат с издирването на вълка, а пък щом разберат, това щеше да се превърне в повод за безпокойство и паника — но пък от друга страна, много повече очи щяха да търсят и да внимават за появата му.

Ториан Торсен коленичи до най-ясния от отпечатъците; Тори бе съобразил и още по-рано го бе покрил с консервна кутия.

— Можеш ли да направиш отливка? — попита той, въпреки че не стана ясно дали говори на Тори или на Маги.

Тори сви неуверено рамене, но Маги кимна.

— Точно зад ъгъла има магазин „Направи си сам“ — каза тя. — Ще изтичам да купя малко глина за моделиране, няма никакъв проблем…

Тори изви едната си вежда.

— И защо, ако мога да попитам? — В гласа му се появи някаква нотка на съмнение.

Баща му се направи, че не чу.

— Добре. Искам да съм сигурен, за да може следващия път, когато се натъкнем на отпечатъци от Чеда, да проверим дали са същите.

— Да не би да мислиш, че има повече от един?

— Не знам. Но много ми се ще да разбера. А на теб?

Джеф най-сетне се усмихна. Беше се притеснявал, че в града Ториан Торсен ще бъде като изгубено дете, че ще причини само неприятности — че може дори да се сбие — при това повече, отколкото Джеф би могъл да оправи.

Понякога бе толкова приятно да направиш грешка. На Джеф дори не му бе хрумнало, че може да има повече от едно Чедо, но това бе напълно вероятно.

— Добре, а след това накъде ще отидем? — попита Тори.

— И аз това исках да попитам — каза Маги. — В момента губя часа си по съвременна литература, а и…

Тори повдигна ръката си в плътна ръкавица и я прекъсна.

— Няма да го бъде.

— През деня? Насред колежа?

Ториан Торсен кимна.

— Разбира се, Маги; но ти както решиш.

— Ама, татко…

— Тихо. Смяташ ли, че един придружител ще бъде достатъчен, или да са двама?

Маги се намръщи.

— Да не би да смятате да застанете пред аудиторията като ония смотаняци от Тайните служби?

Ториан Торсен смръщи чело, но Тори се усмихна.

— Естествено — отвърна той. — Поне един от нас. Аз просто ще пропусна часовете и ако се налага, ще остана без заверка, но ти ако смяташ, че това не е приемливо за теб, или аз, или татко ще останем да те пазим.

Ториан Торсен поклати глава.

— Най-добрият вариант е да прекъснете училище. Според мен да ходите както обикновено ще бъде неразумно, но ако настоявате… — той разпери ръце примирено. — Както вие прецените.

Когато тя се обърна и погледна гневно Тори, по-възрастният Торсен се усмихна и за момент каменното му изражение се смекчи.

— Ами… — започна Маги. — Щом нямам друг избор, тогава ще си пусна молба да отсъствам няколко дни.

— Ако зависеше от мен — каза Джеф, — щях да ви накарам двамата с Тори да се качите на колата и да карате на смени, докато ние двамата с Ториан щяхме да се наспим на задната седалка. Щом Чедата са тръгнали след вас, нека изникнат от дупката, където съм оставил хора с пушки, готови да им надупчат задниците. Там ще се чувствам най-сигурен.

По дяволите, ако можеше да се наложи, цялото семейство Торсен, плюс една от семейство Кристенсен, на име Маги, щяха да са на следващия самолет за Хонолулу. Сега, като се замислеше, Джеф се сети, че в Хонолулу има приятел. А дали не беше по-добре да отидат в Париж, или може би в Порт Морсби или дори Нуку’алофа, или каквото там му беше името.

Само че нямаше начин да им се наложи, поне не и в този случай. Освен това не можеше лесно да преглътне факта, че тези помияри са успели да прогонят един от хората му от града в Средния Запад, където живееше, не, не можеше да се примири току-така.

Нямаше проблем, когато някои от децата се местеха да живеят другаде и не оставаха за постоянно в Хардуд. Дори и той се бе замислял по този въпрос преди. Животът в малките градчета не бе за всеки, дори не за всеки, на който му харесваше, не бе и за всички родени и отрасли в малкото градче. Така или иначе не му допадаше идеята Чедата да принудят семейство Торсен да се изселят, дори и така да беше по-добре за всички, защото никак не му се искаше да привлича бедите у дома, тъй като това можеше да бъде краят и на Мини Хансен, и на Боб Орстед, поне преподобният Опегорд щеше да прояви малко здрав разум. В това отношение на Дейв можеше да се разчита, той бе изключително гъвкав и умееше да се приспособява.

Но по дяволите, ако не можеш сам за себе си да решиш как да постъпиш, беше почти невъзможно да убедиш една стая, пълна с възрастни хора, всеки със свое мнение, как да постъпят, а нямаше и смисъл да опитваш.

— Първото, което трябва да решим, е какво да правим с вас с Маги. — А второто бе Джеф и Торсен да се наспят. По това време на годината нощта падаше много бързо и сравнително рано, а ако искаха да са от помощ, на Джеф му бяха необходими поне четири, дори пет часа сън и почивка.

— Тоест дали ще останем в града или не, това ли искаш да кажеш? — попита Тори.

Нямаше смисъл да започваш спор, който още от самото начало знаеш, че няма начин да спечелиш, освен ако нямаш нужда да се поупражняваш в изкуството на спора.

— Не, въпросът е къде. Маги, ти имаш ли съквартирантка?

— Да. Ще се върне тази вечер по някое време.

Ториан Торсен поклати глава.

— Това няма да е особено разумно. Има ли начин да я задържиш за известно време да не се връща?

Маги се замисли за момент.

— А какво ще кажете за истината, или поне за част от истината? Вие с Тори сте дошли, за да ми помогнете да довърша работата по вградения бюфет, за да можем и двамата да спестим малко пари, а като се има предвид каква каша сме сътворили, ще бъде много по-лесно, ако тя остане при приятеля си през следващите няколко дни.

Тори кимна.

— И в знак на благодарност за отсъствието й и гостоприемството, ще я почерпим и нея, и там… какво му беше името на онзи…

— Брайън.

— Именно. Ще ги заведем на вечеря в „Гудфелоуз“ или нещо такова.

Тя поклати глава.

— Тори, не можеш да разрешаваш всеки въпрос с пари. Тъкмо това ще я накара да стане подозрителна. Ние й вършим услуга, не тя на нас. — На задната веранда имаше малка червена кофичка, където използваните четки киснеха в терпентин.

Тя се наведе и взе шишето с терпентин, оставено до кофичката.

— Ще напръскам с това из стаята й, а ако тя реши да се появи, ще й прилошее и сама ще реши да се изнесе.

Ториан Торсен се усмихна така, сякаш той бе създал Маги.

— Браво, Маги. — Плесна с двете си ръце от задоволство. — Ние с вас имаме ли задача за вършене или не?

 

 

Не можеха да стоят повече навън, защото ставаше прекалено студено. Маги бе изпратена за глина за моделиране, съпроводена от Ториан Торсен, а Джеф последва Тори по стълбите нагоре към апартамента на Маги. Кафето вече бе готово и все още димеше в кафеварката. След като цялата нощ бяха пили кафета, купени по пътя — Карин Торсен със сигурност щеше да им приготви един термос, но Ториан бе настоял да тръгнат веднага, без да се бавят — сега миризмата му се стори невероятно апетитна.

— Маги получава ли вестник?

Въпросът силно изненада Тори.

— Да не би да искаш да пусне обява, за да си намери нова съквартирантка?

— Не. — Джеф се постара да не издава чувствата си, когато срещна погледа на Тори, задържа го за момент, докато Тори не отвърна очи пръв.

Нямаше да е лесно с Тори. Това бе бедата, когато си израснал с хората, които трябва да пазиш и браниш. По-възрастните никога не могат да свикнат с образа ти на дете, което са държали на ръце, с тези, които са на твоя възраст, а и с по-младите, като Тори, които не са свикнали да даваш заповеди, дори в случаите, когато се налага.

Сигурно рано или късно щеше да се наложи да си изяснят този въпрос. Но това щеше да почака, докато, прегледаше вестника, който Тори разтваряше на масата.

Така, шофьорът на кмета се бе опитал да простреля гумата на някакъв нещастник; всички спортни отбори настояваха да им се плати за времето, в което стояха без работа. Във Филипс съобщаваха за престрелка; приютите за бездомни бяха пълни до пръсване, но…

— Какво всъщност търсиш? — попита Тори.

Джеф почука с пръст по вестника.

— Ето това. — Той се усмихна. Като дете, също като много други деца, му се искаше да стане Шерлок Холмс. Нямаш кой знае колко възможности да осъществиш това желание. А сега искаше да открие нещо необичайно, което гадният помияр бе сторил през нощта.

— Престрелката във Филипс ли?

— Не, историята, която не е тук. Търся мъртвия, убит от Чедото. Или пък нещо като слухове от околните ферми за животни, удушени от вълк. — Чедата бяха наблюдавали семейство Торсен поне една седмица преди Нощта на Чедата — междувременно бяха избили значителен брой домашни животни, за да се заситят. Само че това бе привлякло доста внимание, а толкова далече на юг щеше да привлече още повече внимание, защото тук обикновено не се появяваха вълци. Наистина не се бяха появявали — от колко? — поне от сто години. Нямаше да е необходимо Чедото да убие кой знае колко животни, за да се паникьосат всички. Може би един случай щеше да свърши работа. За два вече бе абсолютно сигурно.

Тори кимна.

— Разбрах. Значи той или се е вмъкнал в града, или…

— Или просто изчаква и се опитва да мине незабелязан.

Тори сви вежди.

— Само че, ако току-що е излязъл от някой Скрит Проход, как е успял да открие апартамента на Маги? Да не би да мислиш, че в задния й двор има вход или изход към някой Скрит Проход?

— Не. — Това нямаше особен смисъл.

Наистина нямаше смисъл.

Хоузи твърдеше, че има много Проходи, но в представите на Джеф това означаваше стотици, може би дори хиляди, но не чак толкова, че да има по един във всеки заден двор. Колкото и трудно да бе да забележиш Скрития Проход за пръв път, все някой щеше да се натъкне на него или да нахлуе в него, също както се бе случило с Бенджамин Батхърс.

Реши да говори направо.

— Мисля си — това е единственото, което има смисъл, според мен — че този е един от групата, които отвлякоха майка ти и Маги и който много добре познава миризмите на всички ви.

Ако той беше прав, а това бе доста вероятно, Чедата търсеха двамата Торсен и рано или късно щяха да се върнат, за да проверят дали не се е появила някоя позната миризма. Бе истински късмет, че Чедото успя да открие първо Маги, а сега бе отново въпрос на късмет и време да попадне на Тори.

Тихи стъпки прозвучаха в коридора пред вратата на апартамента.

Джеф скочи от стола и стисна пистолета, когато вратата бавно изскърца и се отвори. Действаше глупаво, но толкова често изпробваше това начално изтегляне на оръжието от кобура, въпреки че отлично съзнаваше, че едва ли ще има случай в едно малко затънтено градче да направи подобно нещо. Все пак легендите за Бил Джордан го подтикваха да действа.

Само че на вратата се появиха само Маги и Ториан Торсен, стиснали по един кафяв хартиен плик в ръка.

Трябваше веднага да се сети, че са те. Едва ли Чедата биха използвали ключ, както и нямаше да почукат и да чакат да бъдат поканени на топло.

В ъгълчетата на устата на Ториан Торсен трепкаше някакво подобие на усмивка.

— Донесохме и закуска, и глина. — Той остави плика на пода и си свали ръкавиците.

Ароматът на чеснов хляб накара устата на Джеф да се напълни със слюнка.

— Дюнери ли са това? — попита Тори. На Джеф му трябваше миг, преди да се сети, че той не говореше на берсмолски, езика, който в семейство Торсен се използваше с повод и без повод, а говореше за гръцките сандвичи.

Маги се усмихна.

— Не беше много встрани от пътя ни — каза тя. — Много добре знам как ги харесваш.

Тя сигурно знаеше как Тори харесва много неща.

Джеф въздъхна вътрешно. Бяха минали само четири години, но те му се струваха като четири века, откакто бе на същата възраст. Да, по дяволите, бракът така те изцеждаше, че ти просто не знаеше какво да направиш.

Но пък не бе чак толкова лошо, особено след като си разменил свободата си за Кати. Истината бе, че той нямаше от какво да се оплаква.

— Така — каза Тори, — започваме със закуската, а после какво ще правим?

Никак не му се занимаваше да забърква пластилин или цимент, или глина, или каквато гадост там бяха купили, а пък и беше напълно в състояние да забележи един вълчи отпечатък не по-зле от Тори, дори не по-зле от баща му.

— Мисля да отида да се поразходя — каза той. — С един от вас. — Нямаше да е необходимо трима човека да бъркат онази смес, за да направят отливката. Точно сега, според него, трябваше да се държат така, сякаш са отишли на лов, а Джеф винаги го бяха учили, че на лов не се ходи сам, освен ако се налагаше да тръгнеш с човек, на когото нямаш доверие.

От всички трима в момента, той най-много се притесняваше за Тори, защото все още не бе склонен да следва един водач в случай на нужда, при това спешен случай — по-възрастният Торсен бе готов да слуша съветите му на непозната за него територия, а по всичко личеше, че Маги е доста разумен човек.

— Маги?

Тя рязко се извърна към него.

— Ходи ли ти се на разходка? — попита той.

Тори понечи да каже нещо, но се спря, когато забеляза, че баща му рязко поклати глава.

— Разбира се. — Тя изви едната си вежда. — Дори нямам нищо против да пропусна закуската.

— Аз обаче имам — възрази той и посегна към плика с дюнерите. — Закуската е едно от любимите ми яденета през деня.

 

 

Едно време като дете, Джеф откри най-страхотната следа на невероятен сръндак. Беше първият ден от сезона за лов на сърни и той бе излязъл с баща си, бяха само те двамата. От доста време бе студено, а предишната нощ бяха паднали десетина сантиметра пухкав въздушен сняг, покрил полята и пътищата, а въздухът бе замрял, все едно че всичко бе обгърнато с одеяло и само чакаше някой да го отметне настрани.

Беше истинска прелест. Той забеляза едри следи, които се движеха по посока на вятъра, и двамата с баща си тихо и потайно проследиха огромния самец през полята и малките горички. Няколко пъти изгубиха следите в гъстите храсти, а след това и в една избуяла горичка, но после бързо успяваха отново да открият следата. Наоколо бе изключително красиво, а тръпката, докато следиш дивеча, никога не угасна у него.

Сега, разбира се, усещането бе съвършено различно. Снегът бе навявал, но бе изринат настрани, разнесен от множеството стъпки, така че, когато двамата с Маги успяха да попаднат отново на отпечатъците на улицата, вече бяха почти достигнали Трийсет и първа улица, а в една от преките те просто изчезнаха и те така и не успяха да ги забележат отново.

След четири пресечки Джеф най-сетне вдигна ръце. Нямаше да успеят да открият нови следи и нямаше никакъв смисъл да се самозалъгват повече.

— Такааа — каза Джеф.

— Това е прекалено сложна тема.

— Какво?

— Това „така“. Казах, че е прекалено сложна тема. — Тя плесна длани, облечени в ръкавици с един пръст. — Пошегувах се. Нали знаеш, това е едно от онези смешни неща, които единият казва, на които и двамата се засмиват.

— Така ли? — Последното, което тя каза, може би беше смешно. Иначе смешката не беше нищо повече от една плоска шега.

Трябваха му няколко мига, за да се сети, че кръстовището на Трийсет и шеста и „Имршън“ е само на още няколко пресечки от жилището на Били Улсън — което не бе същото като къщата на Били Улсън, която бе точно срещу дома, в който Джеф бе расъл, на няколко крачки от новия му семеен дом, от къщата, която бе купил за Кати.

Не че светът беше малък, той просто бе устроен по един доста странен начин. Майката на Били би останала много доволна, ако той се погрижеше за Били, а също и баща му, въпреки че Ърни не би признал подобно нещо, дори да го подложеха на страшни мъчения.

Защо да не се отбие до Били, така и така беше наблизо — а и в града вилнееше един от Чедата — поне да надникне при него. „Вили може да е всякакъв, по той си остава един от нас“, помисли си той.

— Нека тръгнем насам — каза той.

 

 

Кварталът Източен Калхун винаги бе допадал на Джеф. Това бе най-приятната част от града. За хората от Хардуд Минеаполис — въпреки че се намираше на пет часа път с кола, всъщност на четири, ако затвореше очи и си кажеше, че не ти пука дали няма да те глобят за превишена скорост — си оставаше „големият град“.

Ако някога се наложеше да напусне Хардуд и да се премести да живее в града, би искал да се установи тук. Заразната болест по дърветата, която бе унищожила почти всички дървета в Средния Запад, кой знае как не бе успяла да се разпространи в по-голямата част от Източен Калхун, така че от пролетта до есента улиците тук бяха покрити сякаш с плътна тента от зелени листа, която през зимата се превръщаше в нещо като скелет от клони, по които все още се бе запазил по някой и друг инатлив лист, който потрепваше при всеки порив на вятъра.

Ако се налагаше улиците да имат имена — а Джеф, макар и с искрено нежелание трябваше да признае, че в града се налагаше улиците да имат имена — то идеята да бъдат номерирани или кръстени по азбучен ред, му допадаше. След „Емерсън“ следваше „Фримонт“, а след това „Джирърд“, после „(Х)Енипин“ което не звучеше по същия начин като Х-то в Холмс, но гражданите така и не успяваха много добре да следват имената по начина, по който бяха кръстени, нищо че следващата улица бе „Ървинг“, а най-накрая „Джеймс“, където живееше Били Улсън.

Къщата представляваше една от онези внушителни постройки, останали от началото на века, които никой вече не строеше. Сигурно тук бе имало огромен брой слуги — това е било навремето, когато хората все още са имали слуги — но много отдавна е била прекроена и превърната в отделни апартаменти. Погледна бързо отстрани на къщата, забеляза, че има четири електромера, но се убеди, че това е броят на обитателите, когато видя четирите звънци до масивната входна врата.

До самата врата имаше два надписа, надраскани на ръка. По-големият беше ламиниран и на него пишеше: „Моля, снасяйте вътре всички доставки за фоайето“, а отдолу бе нарисувана червена стрелка, насочена към дясната страна. На по-малката табела, лепната до третия, от общо четирите звънци, пишеше, „Звънете веднъж за Били, два пъти за Уилям“.

Другите имена по звънците не говореха нищо на Джеф, затова той натисна веднъж третия звънец и зачака.

Никой не отговори.

— Е — започна Маги, — не ми се струва, че много ще се затоплим, докато стърчим тук. Искаш ли да оставиш бележка на приятеля си?

— Нямам нито молив, нито химикалка — каза той, което не бе самата истина, всъщност нямаше нищо общо с истината.

Веднага си каза, че не бива да се опитва да пробутва глупави лъжи на Маги; тя вече бе извадила химикалка и ровеше в джоба на парката си, за да намери листче.

Май беше крайно време да й каже истината, или поне част от истината.

— Недей — понечи да обясни той. — Предпочитам… струва ми се, че е по-добре да не оставям бележка. Ще се върна по-късно… ще видим. — Обърна се и заслиза бързо по стълбите, като внимателно заобикаляше заледените места и старателно избягваше погледа на Маги.

Беше пробвал, а това бе най-важното. Ако имаше късмет…

Само че късметът му се бе изпарил. Двамата бяха на десетина крачки надолу по тротоара, когато входната врата се отвори с рязък замах. Стори му се, че усеща как топлината излита навън, и долови приятния аромат на прясно опечен домашен хляб, от който устата му се напълни със слюнка.

— Джеф! — извика познат глас. — Джеф Бйерке! Човек не може да не познае тази глава с форма на куршум.

Джеф се обърна. Били Улсън стоеше на прага и му махаше.

Всички от семейство Улсън бяха едри и набити, с квадратна челюст и къси дебели пръсти, но Били бе различен. Беше висок също като братята си и стърчеше с цяла глава над майка си и баща си, но пък бе фин и доста слаб, с дълги тънки пръсти и заострена брадичка, покрита в грижливо поддържана дискретна брада.

Усмивката на Били бе приятелска, макар и доста притеснена, но той излезе навън, слезе по стълбите чак до тротоара, облечен единствено в дънки и светла, почти чисто бяла, бухнала риза, а отпред препасал престилка, която да го предпазва от зимния студ.

— Моля те — каза Били и спря на крачка от Джеф, толкова, че да не могат да се прегърнат. Поне гласът му си звучеше нормално и предвзетият говор бе изчезнал, а стъпките, оставени по заскрежения тротоар, не бяха ситни. — Минаха толкова много години.

— Виж ти? — Маги погледна разбиращо Джеф. Обърна му гръб и без да се замисля, протегна дясната си ръка. — Аз съм Маги Кристенсен.

— Аха. — Били се усмихна и пое ръката й и с двете си длани. Каквото и да не беше наред около Били, то поне усмивката му можеше да стопли всеки. — Все още ли ходиш с Тори?

— Да, но откъде…

Той я погали по главата и се отдръпна.

— Не се връщам често вкъщи, но баща ми пише всяка седмица, а от време на време майка ми се обажда да си поприказваме — само за пет минути, както тя винаги казва, само за пет минути — и после прекарваме остатъка от следобеда на телефона. — Били потръпна театрално. Той винаги действаше много театрално. — Прекалено студено е, за да останем да си приказваме тук; заповядайте вътре.

Джеф нямаше да се учуди особено, ако се бе препънал, но така и не го направи.

Почти.

Маги погледна косо Джеф с неизказан укор и хвана Били за ръката, а на Джеф не му остана друг избор, освен да ги последва вътре в къщата.

Апартаментът на Били бе на партера, най-отзад, а на рогозката пред входната врата имаше надпис с доста натруфен шрифт: „Моята къща е ваша къща“.

Точно както Джеф очакваше, апартаментът бе изумително чист, а по сивия килим личаха следите от прахосмукачка, затова той реши, че Били тъкмо е привършвал да чисти. Във въздуха се носеше топъл мирис на мая и прясно опечен хляб, но на кухненския плот не се виждаше нито една прашинка брашно.

Той потупа два стола, за да им покаже да седнат, и забърза към кухнята.

— Кафе, чай или… — Защо му трябваше на Били да прави тази колеблива пауза? — Или какао?

— Какао — каза Маги. — Какаото ще ни дойде добре, и на двамата. — Тя разкопча палтото си и го свали, а след това хвърли един убийствен поглед на Джеф, подканяйки го да стори същото. Стените бяха боядисани с едни от онези старовремски машини, които оставяха различни формички, които почти винаги изглеждаха размазани, а истинската им цел бе да прикрият петната по стените, както би станало, ако се сложеха тапети. По тавана бяха монтирани аплици, които разпръсваха мека светлина върху постерите от Бродуей, а също и на лежанката от червена кожа, където бе оставен лаптоп.

— Ти, Маги, как предпочиташ: с обикновено мляко, с бита сметана или чисто? — долетя гласът на Били от кухнята.

— Обикновено, ако обичаш — отвърна тя, отпусна се на стола, без да крие, че се забавлява с неудобството, което изпитваше Джеф.

Истината бе, че Били Улсън винаги бе карал Джеф да се чувства притеснен. Полицаят бе много доволен, когато в гимназията Били замина да учи в града, тогава уж временно, а по време на колежа и след това остана да живее там за постоянно.

Не че имаше нещо против обратните, всъщност те не му пречеха, но го притесняваха. Не можеше често да обсъжда тези чувства — Док Шърв и останалите възрастни бяха винаги готови да му обяснят любезно и много внимателно, че обратните не са по-различни от останалите, но това нямаше особено значение за Джеф.

Той имаше право на собствените си чувства, стига да се държеше прилично, нали така? А пък винаги се чувстваше някак особено, когато бе в компанията на хомосексуалисти.

Чувстваше се особено и когато е в компанията на черни, но поне при тях знаеше още от самото начало, че са си черни. Не ти се налагаше да се къпеш редом с тях под душовете в гимназията и чак години по-късно да разбереш, че са черни. Винаги очакваш, че евреите са по-умни от теб, а повечето се държаха много мило, а освен това Иън Силвърстайн се бе оказал страхотен човек, след като го опозна.

— Изглеждаш ми позната, Маги — провикна се Били над дрънченето на чинии в кухнята. — Сигурен съм, че съм те виждал някъде. В този квартал ли живееш?

— И аз си мислех същото. Сигурна съм, че и аз съм те виждала някъде — отвърна тя. — Не съм точно в този квартал — на „Лейки Брайнт“ съм.

— Ама не си тук отдавна?

— Не. От този семестър.

— Значи не е това, въпреки че известно време, докато бях последна година, живеех там. Може да е било някъде в центъра.

— Сигурно — каза тя. — Понякога ходя в центъра да пия кафе.

— Ммм… — Последва ново дрънчене на чинии и сребърна посуда и след малко Били се появи отново, блъсна с гръб летящата врата към кухнята, а сребърният поднос, който той носеше с лекота на отворената си длан, бе отрупан с чинии и три димящи чаши.

— Имате късмет — каза той. — Съвсем наскоро направих пастет — обясни той, загреба малко и го размаза на филия тънък хляб с едно-единствено обиграно движение. Постави го на чинията и я сложи пред Маги. — Пробвай.

— С какаото ли?

— Пастетът на Главния готвач Луис върви с абсолютно всичко.

Джеф пое следващата чиния от Били и отхапа. Вкусът беше великолепен, наситен и въпреки че ясно се долавяше вкусът на черен дроб, той не бе натрапчив или прекален.

Били се опитваше да се изфука.

Както обикновено.

Освен това се бе намръщил, което съвсем не бе обичайно за него.

— Ако живееш наблизо, защо тогава не сме се срещали? Аз щях да позная Тори. Знаех, че е в университета, но не очаквах да го видя в тази част на града. — Той се нацупи. — Не е достатъчно напудрена за вкуса му.

Маги се изкиска.

— Да му кажа ли какво си казал, или да премълча?

— Както искаш.

Били също се разкиска. Тези двамата се разбираха просто прекрасно, също като две стари приятелки. Джеф се почувства като натрапник и чувството никак не му допадна. Нямаше начин Били Улсън да не те накара да се чувстваш притеснен.

— И така — подхвана го Били. — Какво правиш в града, Джеф? — Извърна се за секунда към Маги и й се усмихна, а след това протегна китките си напред. — Ако си дошъл за мен, просто слагай белезниците. Ще те последвам безропотно.

Маги изплю какаото, завладяна от пристъп на смях, но успя да не изцапа.

— Не говори така, докато пия — предупреди го тя. — За малко да ти съсипя килима.

— Имам си малко… моя работа — отвърна Джеф и се направи, че не забелязва опита на Маги да хване погледа му. Тя бе млада и сладка, и умна, човек, за когото Ториан Торсен говореше само добри неща, човек, когото уважаваше, но… но, по дяволите, та това беше Били.

Били погледна първо нея, а след това отново обърна очи към него.

— Добре — каза тихо той. Остави чашата на подноса и се отпусна на стола си. — С какво мога да помогна? — Държанието на зевзек изчезна без следа. Доколко ли това бе поза и шеговита подигравка и доколко това бе истинският Били?

Били щеше винаги да си остане Били, но…

Едно време… Джеф си спомни как двамата с Били тичаха през гората, а шестгодишният Тори се опитваше да ги настигне, докато те пренасяха невероятно тежкия Дейви Йохансон и им се струваше, че са изминали много километри, защото той бе паднал от едно дърво, докато си строяха укрепление, и си сряза цялото бедро от капачката на коляното нагоре. Другите момчета — по дяволите, дори не успя да се сети кои бяха те, не че имаше някакво значение — другите стояха като истукани, но Били бе стиснал дясната китка на Джеф с лявата си ръка и двамата отнесоха Дейви в града на нещо като седалка, образувана от четирите им ръце.

Били можеше да се държи както си иска в града, но тогава, колкото и задъхани да бяха, той не спря да бърбори, за да ги разсейва, въпреки че нито за секунда не откъсна очи от напоената с кръв превръзка, която бе успяла да намали шуртящата кръв до леко прокапване, а и нито за секунда не забави Джеф, а ето че сега Джеф се почувства засрамен, че от поне десет години не се е сещал за този случай.

Добре, Били.

— Да — каза тихо Джеф, — има нещо, с което можеш да помогнеш. Мисля, че двамата с Ториан Торсен ще трябва да отседнем някъде за ден-два.

Не, как Торсен; какви ги говореше?

Много добре знаеше каква е работата. Чувстваше се неловко около Били и предпочиташе да има още някой, за да не остават двамата сами, но не и човек като Торсен, чиято миризма Чедата веднага щяха да подушат и да стане страшно.

— Не — каза той и веднага се поправи. — Торсен няма да идва. Той ще остане у Маги; само за мен става въпрос. Стига да не те притеснявам.

— Няма никакъв проблем, Джеф. Знаеш, че няма никакъв проблем — каза Били и сви рамене този път съвсем естествено. — Моята къща е и твоя къща, разбира се — каза той, а движението на ръката му бе доста театрално.