Джоел Розенберг
Пурпурно небе (24)

Глава 22
Бродът на Харбард

Птицата сигурно ги бе забелязала още предишния ден, но едва когато вдигнаха лагера на сутринта и излязоха от боровата гора на пътя, Иън я забеляза да се рее над тях.

В първия момент я сбърка с орел — горе в планините се въдеха доста орли и гнездяха точно под облаците. Но това не беше орел; формата на главата бе различна, размахваше криле по различен начин и затова младежът бързо реши, че над него се рее или Хугин, или Мунин.

Надяваше се това да означава, че двете птици са се върнали на Брода на Харбард, но сами, без Харбард или Один, или както там бе решил да ги нарича напоследък. Само дано не беше някъде наблизо. Иън имаше високо мнение за собствените си способности, но дори и стиснал Убиеца на гиганти в ръка, не би се изпречил за повече от минута на пътя на Один, защото даже и без копието Гунгнир, за Один нямаше да представлява никакъв проблем да разпръсне враговете си само с един замах.

Няма смисъл още отсега да се тормози. Същото бе и докато растеше и се притесняваше какво могат да натворят руснаците, не, тогава те бяха Съветски съюз, и все още си бяха Съветски съюз, но в онези години бяха готови във всеки един момент да изстрелят ядрените си ракети.

Въпреки че трябваше да се успокои с тази мисъл, тя не му подейства благотворно.

— Мога ли да направя нещо за теб, Иън Среброкаменни? — попита Валин от гърба на понито, сякаш имаше нещо, което бе способен да свърши, докато седеше на гърба на товарното добиче. Тази все по-натрапчива сервилност на дребния започваше да опротивява на младежа, но той знаеше, че не може нищо да направи, за да промени нещата. Ако натовареше Валин с някоя задача, джуджето веднага щеше да скочи и да се заеме с изпълнението й — като например рогозката за през нощта, която изплете удивително бързо от окапали борови иглички — а щом приключеше, щеше да иска още. Ако Иън откажеше, Валин се чувстваше длъжен след около минута или две да попита отново, защото, ако имаше нещо, което на Иън Сребърния камък му трябваше, а Иън Сребърния камък бе забравил да спомене, по господ знае каква причина, може би сега бе моментът да се свърши.

Беше малко вбесяващо, но съвсем малко, защото Иън не бе склонен да се поддаде на раздразнението.

Високо над тях птицата започна да се снишава.

„Да, Хугин или Мунин, отново съм аз“, помисли си той.

Птицата направи още един кръг и полетя някъде на юг.

 

 

Пристигнаха в къщата късно следобеда; Иън бе слязъл от коня и вървеше пеша. Одеве беше оставил Валин да води конете нагоре по склона, но не го накара да бърза. Беше хубаво да се правят компромиси: конете се нуждаеха от почивка, а и Валин бе натоварен с поне една полезна задача. Въпреки че кобилата на Иън бе изключително кротко животно, тя позволяваше на Валин да я води с видимо неудоволствие, без да спира да пръхти, да се дърпа и да процвилва.

Не че за Иън това имаше някакво значение. Нека Валин сам да се оправя с недоволното животно. Валин и кобилата щяха да се разберат без всякакъв проблем, джуджето безспир щеше да я пита дали не може да направи нещо за нея, а тя безспир щеше да цвили и да се дърпа, с надеждата да се отскубне от юздите.

Направо да вземат да се установят двамата заедно, да се оженят, да си народят смешни дечица.

Иън забърза.

Позна Арни Селмо в далечината единствено защото очакваше да го види.

Имаше промени, но това не бяха промените, които Иън бе очаквал да види. Арни все още си бе слаб, въпреки че като го сравняваше с образа отпреди, му се стори малко понадебелял. Естествено, че беше така. Арни бе твърде стар, за да натрупва мускули.

Плешивото петно в косата на Арни бе избуяло, а сивата му коса, която преди той носеше късо подстригана, сега висеше сплетена в стегната плитка, която се полюшваше наляво и надясно, докато вървеше. Арни винаги бе блед — това му бе останало от годините, прекарани под съскащите флуоресцентни лампи, докато бе държал „Лекарства Селмо“. Но ето че сега и лицето, и вратът бяха потъмнели от слънцето, а щом се изправи от стола пред вратата на къщата и тръгна по пътеката, на Иън му направи впечатление, че ходи изправен, с изпънати назад рамене.

В походката му имаше енергичност, която преди не бе съществувала, а по устните му плъзна усмивка, когато затича към приятеля си.

— Иън Силвърстайн — извика той. — Казаха ми, но така и не можах да повярвам.

— Какво са ти казали?

— Че си се върнал в Тир На Ног и че не си дошъл да ме видиш. — Лицето му посърна. — Всичко е наред, нали?

— Не съм сигурен. — Иън поклати глава. — Не, напротив, сигурен съм. Имаме си проблеми.

— Има ли нещо, с което да помогнем?

„Така значи, ние?“ Иън се почувства странно, когато го прониза болезнена ревност при звученето на това „ние“.

Не биваше да се учудва. Фрея си оставаше богиня на плодородието и на млади години доста бе хойкала. Дори се твърдеше, че е спала със седем вестри, за да получи огърлицата Брисингамен още преди да бъде разкъсана и разделена, а сега скъпоценните камъни бяха разпилени във всички посоки.

— С много неща — отвърна Иън. — Наистина с много неща. — Той посочи към къщата. — Тя вкъщи ли си е?

— Не, в момента я няма. — Арни поклати глава. — Излезе тази сутрин, отиде за месо. — Той премлясна несъзнателно. — Шпикована сърнешка плешка, печена на скара, залята с горещ ябълков сос… направо неземно. Тя е доста придирчива — няма да се учудя, ако се върне чак довечера, но не бих се притеснил, ако отсъства няколко дни. — Той отново поклати глава. — Хич не е свикнала да дава обяснение за това, къде ходи и колко се бави, нито на мен, нито на когото и да е друг.

— Това притеснява ли те?

— Неее. По-различно е от… просто трябва да свикнеш, това е всичко. — Арни плесна с длан рамото на Иън. — Влизай в къщата. Сложил съм да варя яхния, много е хубава. — Изви едната си вежда. — Едва ли ти се намира малко кафе?

Иън се усмихна.

— Нося малко — подарък от Хоузи. А ти имаш ли си кафемелачка?

— Естествено. Електрическа, обезопасена… истинска мечта. — Арни се разсмя. — Да ти призная, тук не ги продават. Ама по дяволите, момче, работя като аптекар още от времето преди да си се родил, имам и чукче, и хаванче, а и ръцете ми са здрави. Аз… — Той наклони глава на една страна и отстъпи от Иън с протегната напред дясна ръка. В следващия миг нещо сиво профуча от мястото над вратата и прас! Настани се точно в дланта на Арни. Мьолнир беше в ръката му.

Иън вече бе извадил Убиеца на гиганти и бе обърнал гръб на Арни, очите му шареха трескаво сред дърветата, а сетне обходиха и небето.

— Какво… къде?

Нямаше нищо, заплаха не се усещаше, освен ако не се броеше Валин, който при движението на Арни се хвърли на земята и се провлече по корем към храсталака от едната страна на пътеката.

— Стой мирен, момче, спокойно — извика му Арни. — Всичко е наред. Май просто съм малко нервен. Добре че се сетих, че съм оставил Мьолнир до вратата — иначе като нищо щях да избия нова дупка в стената. — Човек никога не би си и помислил, че слабата ръка на Арни би могла да вдигне тежкия боен чук, още по-малко, че би го размахвал с такава лекота, когато посочи надолу по пътя.

Иън се обърна.

— Бил е просто Мунин.

Щом чу името си, птицата изскочи иззад дърветата, крилете й разцепиха въздуха и нещо дребно се загърчи в ноктите й.

— Приятелят ти ми изглежда бая плашлив — усмихна се Арни.

Валин проявяваше кураж, когато това си струваше, но когато преценеше, че няма смисъл, забравяше какво означава тази дума, а Иън никак не го винеше. Мунин пикира надолу, направи кръг над храсталака, за да открие къде точно се е скрил Валин.

— Просто го остави намира — извика Иън. — Ще излезе, когато е готов.

— Приятелят ти шава и се гърчи и се влачи из храсталака — отвърна гарванът, направи последно кръгче, плесна веднъж и се приземи. — Просто исках да го попитам накъде така се е разбързал.

Докато огромният гарван кацна пред него, шаването, гърченето и влаченето в храстите бе престанало, а нещото в ноктите на птицата, което се оказа плъх с размерите на кутре, вече висеше неподвижно отпуснато. Мунин го погълна на две бързи хапки, след това се приведе напред и Иън с усилие на волята си наложи да прибере Убиеца на гиганти в ножницата.

Проклетият Мунин му действаше зле на нервите.

Да, по свой начин той бе едно прекрасно създание, перата му бяха толкова лъскави, сякаш са току-що намазани с олио, клюнът — черен като нощта, а очите — пронизващи и нетрепващи. Но когато гарванът се нагугуши в перата си, за да бръкне с човка и да извади нещо, нещото се оказа част от вътрешностите на плъха и то провисна отстрани на човката му. Стомахът на Иън бе готов да се обърне при тази противна гледка.

— Какъв е проблемът, колебая се да запитам аз — рече птицата и наклони глава на една страна, сякаш втренчена в Иън само с едно от нетрепващите очи. — Знаеш, че съм изпълнен с готовност помощ всяка да окажа, без значение каква възложена задача ще е тя.

— Добре — отвърна Арни с кимване. — Тогава върви да я намериш и да й кажеш, че си имаме гости, а в това време аз ще настаня гостите. Чака ни дълъг разговор — каза той.

— Ако можеш и ръце да размахваш, както приказваш, сигурно щеше вече да си се отправил към небето и никога повече не би стъпил на земята — каза Мунин, докато изтръскваше пера. След това с мощен замах на огромните криле, от който се вдигнаха толкова много прах и дребни камъчета из въздуха, че Иън трябваше да покрие очите си с ръка, гарванът подскочи във въздуха и запляска с криле. Издигна се високо в небето и се отправи нанякъде.

Арни продължи да следи птицата с поглед, докато изчезна.

Обърна се към Иън.

— Хайде да си направим по едно кафе, какво ще кажеш?

— Чудесна идея.

Арни подуши въздуха.

— Идва зима — каза той.