Джоел Розенберг
Пурпурно небе (14)

Глава 12
Хълмът на Бойн

Най-сетне, на върха на хълма, гората се разреди и долината на река Гилфи, реката, която вандестийците наричаха Тенес, се разстла пред тях.

В планината разстоянията подвеждат, но Бродът на Харбард бе сигурно зад завоя на реката, там някъде долу, на около два дни път пеша, въпреки че от мястото, където се намираха, не можеха да го видят.

Беше изключително красиво. Зеленината, която познаваше още отпреди, сега се бе превърнала в най-причудливи отсенки на оранжевото и червеното, обагрили хълмовете, превръщайки ги в истинска наслада за окото. На места по скалите бяха избуяли случайни храсти и фиданки, които придаваха на пейзажа някаква непреходност, усещане за вечност, която есенните цветове не бяха успели да заличат.

Повечето от ридовете бяха покрити с вечнозелени иглолистни, сякаш зелена брада бе избуяла по кафявата и сива почва в Тир На Ног.

— Сигурно нямаш топографска карта в раницата, а, Валин? — попита Иън.

— Какво каза? — Джуджето бе здрав и прав мъж, но ужасен за компания. — Моля Височайшият да ме извини.

— Това, което попитах, бе — повтори вече по-ясно Иън — дали случайно нямаш някаква представа къде се намираме. — Той вдигна ръка и посочи на север и на изток. — Ако тръгнем надолу към реката Гилфи и продължим по брега, дали ще успеем да стигнем до Брода на Харбард? — Това щеше да е много хубаво. Така щеше да има възможност да се отбие при Арни и Фрея, което щеше да му достави истинско удоволствие, а имаше възможност, макар и малка, да накара Арни да тръгне с него към Владенията.

Иън се изкиска сам. Искрено се съмняваше, че някой би му повярвал, че мъжът, покорил Мьолнир, е слуга на Иън. Това нямаше никакво значение за младежа. Така и не му стана приятно, докато хазяинът му се представяше за негов паж.

Само че този път пътуването щеше да е съвсем различно от предишния, също както миналия път бе коренно различен от първия. Имаше нещо вярно в приказката, че човек никога не може да влезе в същата вода.

Тясното чело на Валин се смръщи, сякаш се бореше да измисли нещо, а тази задача го затрудняваше и му бе напълно чужда.

— Да, височайши — каза той. — Разбира се, че можем да постъпим тъкмо както казваш. Стига това да е твоето желание, веднага ще минем по този път. — Той протегна късата си ръка с дебели пръсти. — Ала няма ли да бъде по-добре, ако аз понося екипировката ти, защото сега вече силата ми се възвърна. Позволяваш ли ми?

— Не, не може — отвърна Иън. — Мога сам да си нося раницата, а меча винаги го нося аз — каза той. „А сред многобройните ми умения е способността ми сам да си избърша носа — както и собствения си задник, ако искаш да знаеш“.

Рамото все още го болеше, но не чак толкова силно, колкото преди. Сякаш имаше нещо специално във въздуха на Тир На Ног, което изненадващо бързо го лекуваше и ободряваше, ако не това, то поне бе успяло да облекчи възпалението и да намали напрежението му. Каквото и поражение да бе останало след падането, Фрея лесно щеше да го излекува; целебният й допир бе в състояние да премахне много по-страшни рани.

Само че той изобщо не бе сигурен дали Валин говореше искрено за подобреното си здраве, а и той самият с удоволствие би направил една малка почивка.

— Хайде, пет минутки — каза той, а когато забеляза удивения поглед на джуджето, разбра, че е крайно време да престане да му говори на английски. — Да спрем за малко да отдъхнем — каза той. Пет минути щяха да са достатъчни. Беше важно да им е достатъчно, не биваше да се застояват, за да не се охладят прекалено мускулите им. За един ден можеш да минеш много път само с няколко наистина кратки почивки и въпреки това в края на деня да ти е останала достатъчно енергия, за да направиш лагер.

Сви рамо, за да остави раницата на земята, а след това се настани на гладка скала и направи знак на Валин да стори същото.

— Покажи ми раната си — каза той.

Джуджето вече бе оставило на земята и двете раници, беше отворило едната и бъркаше вътре. Извади сребърно шише с интересни извивки, протегна го в дебелата си ръка и се усмихна широко.

— Твоят хирург изпрати това за теб — каза той, когато му го подаваше. — Каза ми да ти обясня, че е вместо лекарство, и ако решиш, че имаш нужда от лекарство, да пийнеш от него.

Това бе типично в стила на Док. Иън пое шишето.

— Благодаря ти и на теб, и на него, но въпреки това настоявам да видя раната ти.

Никак не беше изкушен. Той не пиеше. Според него Бенджамин Силвърстайн бе пил достатъчно — беше го бил достатъчно и той се бе наслушал на крясъците му, когато се държеше като прасе — достатъчно за двама, затова Иън се стремеше да не наваксва като него.

Не че имаше нещо лошо в това да си повдигнеш духа с глътка-две. Иън пийваше по малко от време на време, когато се събереше с приятели. Само че никой никога не го бе виждал пиян или готов да пребие някого до смърт.

— Разбира се, няма никаква нужда да…

— Тогава няма проблем да погледна. — Иън го прикани с пръст да се приближи. — Бъди така добър и ела веднага.

— Добре, Иън Среброкаменни — каза джуджето, кръглото му едро лице бе напълно безизразно. Тупна рязко на земята, сякаш бе пеленаче, направило първите си крачки без проходилка, и започна да развързва обувките с тромавите си пръсти. Защо ли реши, че трябва да свали обувките преди дънките, остана неясно за Иън, но не успя да измисли любезен начин, за да го попита.

След като махна обувките и чорапите, джуджето се изправи, разкопча колана, след което събу дънките. Не се изчерви, но не намери сили да срещне погледа на Иън. Сигурно не бе свикнал да се разхожда гол пред хора.

Може би сред жените на джуджетата размерът не беше от особено значение, а късият и необичайно дебел пенис на Валин може би бе наистина срамна гледка.

Но пък нямаше любезен начин, по който да попита, за да задоволи любопитството си.

Затова пък раната сякаш по чудо бе излекувана. Шевовете все още си бяха на мястото, но плътта, която стягаха, бе розова и личеше, че е наистина в добро състояние. По краищата нямаше нито спечена съсирена кръв, нито червенина от разпространяваща се инфекция. Валин посегна предпазливо да докосне шевовете, но размисли и отдръпна страхливо ръка.

— Изглежда ми добре, но не разбирам защо Док Шърв не я е превързал.

— Беше я превързал, само че аз махнах превръзката. — Джуджето сведе поглед към земята. — Много ме сърбеше.

Сърбяло го било. Джуджето си бе махнало превръзката, защото отдолу го сърбяло.

Иън бе готов да му изнесе лекция за това, че когато някой скапан лекар ти бинтова раната и ти каже да не я пипаш, ти по никакъв начин не бива да пипаш, обаче скапанякът…

Обаче… обаче раната на скапаняка оздравяваше, беше се затворила много по-бързо, отколкото Иън си бе мислил, че това е възможно, а освен всичко друго се намираха в Тир На Ног и това бе част от обяснението, затова бе по-добре да премълчи.

— Добре тогава, можеш да се обличаш. — Той отново седна на скалата, отвори плоското шише и отпи глътка, единствено за да разбере какъв е вкусът. Вместо да усети очакваното парване на уискито, по гърлото му се разля някакъв шоколадово — портокалов ликьор. Много приятен вкус, само че Иън не пиеше.

Той завинти капачката и подхвърли шишето на Валин, който го пое умело и го върна обратно в раницата.

— Не, не — възропта Иън. — Опитай го.

— Аз ли?

— Не, вестрито, застанало до теб. — Иън смекчи подигравателното си презрение с усмивка. — Ами ти. Нещо притеснява ли те?

— Да. — Джуджето го гледаше скептично. — Просто… ами просто така не се прави.

— Да не би вестрите да не пият?

Кривата усмивка на Валин разкри липсващ зъб.

— Някои вестри го правят. Само че истината е, че не е прилично да се пие от напитката на Височайшия.

— Не си длъжен да пиеш от това, ако не искаш, но едва ли ще ти навреди. — Иън посочи сивите води на река Гилфи далече долу под тях. — Когато стигнем реката, смятам да пийнем по малко. Ти да не би да си решил да ходиш жаден?

— Не. Само дето сега е различно. — Джуджето стрелна с поглед шишето, сякаш обмисляше колко различна на вкус би била напитката от всичко, което познаваше, а сетне я пъхна дълбоко в раницата, за да е сигурен, че изкушението не му е пред очите.

— Щом казваш. — Иън се надигна от скалата и внимателно се протегна. — Така, вече можем да тръгваме.

— Добре, Иън Среброкаменни — каза джуджето. — В която посока прецениш и наредиш.

За втори път Валин изричаше нещо подобно.

— Искаш да кажеш, че не бива да вървим в тази посока, така ли? — попита Иън.

— Този твой придружител не бива да се обажда — рече Валин, избягвайки погледа на Иън, докато събираше багажа им. Отново бе започнал да говори прекалено официално, което сигурно означаваше нещо, но Иън нямаше никаква представа какво.

— Ами ако аз кажа, че ти си този, който трябва да прецени?

— Тогава този твой придружител би казал, че през Брода на Харбард ще си удължи пътя поне с един ден. Ако обаче се насочим на север, ще достигнем село Мерини гори за около ден, ден и нещо, дори и да се отклоним малко на запад и да навлезем в територията на Вандескард, за да избегнем нощта толкова близо до хълма на Бойн.

Иън усети, че напълно губи ориентация. Значи и преди е бил някъде наблизо; заедно с другите бе използвал пътеката под хребета на съседния рид. Той вдигна ръка, за да посочи.

— Хълмът на Бойн е в тази посока, отвъд онзи рид, може би на три или четири часа път, ако побързаме.

Руменото лице на Валин стана смъртно бледо.

— Нали нямаш намерение да прекараме нощта там?

— Напротив — ухили се Иън. Да, хълмът наистина бе обитаван от духове, но той бе в добри отношения с призрака, който владееше мястото. — Спирал съм да нощувам там и преди. Всъщност цели два пъти. Да вървим.

Джуджето не помръдна от мястото си.

— Иън Среброкаменни, аз не мога да прекарам нощта на хълма на Бойн.

— Всичко ще бъде наред, Валин. Там ще ни посрещнат добре. — Е, поне него със сигурност щяха да го посрещнат добре, а Бойн не би върнала спътника му.

— Аз няма да прекарам нощта на хълма на Бойн, Иън Среброкаменни. Моля те, не ме принуждавай. Там е владението на вещиците и самата мисъл ме плаши толкова много, че едва се сдържам да не се изпусна.

Иън бе готов да започне да спори, но денят напредваше и той започваше да се дразни все повече и повече от поведението на джуджето, което ту се кланяше, ту се чешеше по ръката, ту натякваше, ту преминаваше да се драпа по другата ръка. Нямаше да е никак зле поне за малко да прояви известно постоянство.

— В такъв случай можеш да спиш в гората наблизо, аз обаче ще прекарам нощта на хълма.

— Както желае Височайшият — отвърна джуджето и сведе глава в нещо средно между кимване и поклон. Лицето му, все едно че бе издялано от камък.

 

 

По залез стигнаха в полите на хълма на Бойн. Пътят завиваше рязко на запад, сякаш и той изпитваше същия ужас като Валин да се приближи до това място.

— Иън Среброкаменни — каза джуджето и хвърли нервен поглед към хълма, — има една стара бразда, която не е много далече встрани; там спокойно можем да прекараме нощта и ще сме заслонени и от вятъра, и от дъжда, а около нас ще витаят единствено добрите намерения на отдавна загинали и починали вестри.

Иън кимна.

— Отлично предложение. Е, ще се срещнем там утре сутринта.

— Ама…

— Ще ми отбележиш ли по някакъв начин пътя, за да не мина покрай теб и да те пропусна?

В изражението на джуджето личеше смесица от страх и още нещо, което Иън не успя да определи. Но, разбира се, не бе задължително да разбира всичко. Това бе грешка, останала от миналото, грешка, която вече започваше да преодолява и надживява. Подреди всичките гъски, които си извел, в редица и единственото, което ще спечелиш, е редица от гъски. Разбери всичко и единственото, което ще спечелиш, са знания. А съществуваха толкова много случаи, когато знанията се оказваха доста прехвален лукс.

— Разбира се, Иън Среброкаменни. Тоз нещастник живее, за да ти служи и да ти се подчинява във всичко — отвърна джуджето. Ако бе казал тези думи с някакъв сарказъм, то той не пролича нито по лицето, нито в гласа му.

 

 

Изкачването по хълма се оказа значително по-леко, отколкото му се стори на пръв поглед, което бе първият път, когато Иън се натъкваше на изкачване, което да се окаже по-лесно, отколкото изглежда. Обикновено тревите те драскаха по глезените, изпод краката ти се изплъзваха камъчета, а коренищата и какви ли не увивни растения те причакваха от тайните си скривалища сред тревата, за да те препънат, и ти оставаше единствено с някакво неприятно горчиво чувство.

Само че тук се оказа съвсем различно. Сякаш хълмът приветстваше всяка негова стъпка.

А като си спомнеше всичко и като премислеше, това не бе невъзможно.

Върхът на хълма бе различен от последния път, когато го бе видял. Четирите древни каменни колони все още бяха там, но или някой ги бе преместил, или просто спомените на Иън го подвеждаха, че са били подредени в нещо като редица.

Сега обаче те образуваха ниска арка, обърната на север, под огромен дъб с широко разперени клони, който Иън бе виждал и преди, но насън.

Беше го виждал точно насън.

Той пусна раницата си на меката приятна трева и затича към дънера на старото чворесто дърво, очаквайки то да изчезне, когато протегне към него ръка. Усети, че грубата кора на дървото бе твърда и съвсем истинска под пръстите му, а обагрените в златно листа, останали по клоните, бяха изсъхнали и хладни.

— Бойн? — извика той.

Отговор не последва. Само шепотът на вятъра премина сред листата и ги накара да затанцуват.

Иън се усмихна. Това беше неговото дърво. Той сам бе засадил желъда и го бе полял с урината си, но нали това се случи само преди няколко месеца?

Страхът го заля като студена неочаквана вълна. За да израсне, на едно такова дърво му трябваха десетки години. Възможно ли е чак толкова много години да са минали в Тир На Ног от последното му идване? Възможно ли бе да е минало достатъчно време, че жълъдът да се превърне в това внушително дърво?

Но това би означавало, че и Марта, и Ивар дел Хивал, както и всеки друг в Тир На Ног, когото бе познавал, е отдавна починал от старост, дори Арни. Фрея пак ще си бъде същата — което бе много хубаво, и той се почувства донякъде успокоен, същото щеше да важи и за Харбард, което не беше… но…

По дяволите. Сега вече знаеше как се е чувствал Рип Ван Уинкъл. Или пък какво е изпитвал Питър Пан.

Върхът на ботуша му се отърка в нещо. Погледна надолу и се отпусна на едното си коляно.

Това бе някакво пластмасово парче, щръкнало от пръстта, тънка кафява пластмаса, подобна на тубата, в която имаше фъстъчено масло в раницата му. Наведе се и измъкна парчето от почвата. Успя да го извади лесно. Точно така, това бе празна тубичка от фъстъчено масло — черните букви по тъмнокафявата пластмаса все още се четяха.

Когато лагеруваха тук, бяха заровили всички боклуци, но нали пластмасата не можеше да се разгражда, затова и след десетки години си изглеждаше същата. Същата може би, но не и чак толкова запазена и лъскава.

Това бе хубаво. Иън не бе усетил, че сдържа дъха си, но сега го изпусна като дълбока й тежка въздишка. Всичко щеше да бъде наред. Съвсем не бяха минали години. Марта не беше нечия прапрабаба, а той все още си беше Иън Силвърстайн, не някой Рип Ван Уинкъл, нито пък Питър Пан.

Докато се бе изкачвал по хълма, слънцето бе залязло. Беше време да се приготви, за да прекара нощта тук.

 

 

Имаше нещо извратено в номерата, които вселената ти върти. Поне така Иън бе решил, при това много отдавна. И тези номера бяха възможно най-неприятните.

Имаше моменти, когато, каквото и да правиш, нямаше начин да си постигнеш своето: Иън бе решил да прекара нощта на хълма на Бойн, защото бе сигурен, че тук ще се наспи добре, а ето че сега изобщо не успяваше да заспи.

А всички предпоставки да заспи си бяха налице. На хълма на Бойн се чувстваше на сигурно място, усещаше някакво приятелско излъчване. Различни насекоми скърцаха и прелитаха в нощта; не цареше онази оглушителна тишина, която би накарала и космите на гърба ти да настръхнат.

Одеялата му топлеха, но без да му става прекалено топло, а той винаги спеше най-добре, когато му беше топло, а в стаята бе студено. Можеше да отреже от високата трева, избуяла надолу по хълма, и да я подложи под главата си, защото тревата бе отлична изолация и така влажната почва нямаше да изсмуче топлината от тялото му.

Дори земята под него сякаш го приемаше, защото не му се стори никак твърда — беше като приятен дюшек. Беше се нахранил добре — Карин Торсен бе напълнила дъното на раницата му със специалните ястия, предназначени за любителите на къмпингуването. В пликчето с приятната говежда яхния с черен пипер се сипваше малко гореща вода и дори вкъщи човек би си облизал пръстите, а за тук да не говорим.

Убиецът на гиганти лежеше до ръката му, а огромният дънер на стария (нов?) дъб го заслоняваше и не позволяваше на поривите на студения вятър да го пронизват.

Нощният бриз довя топлия мирис на широколистни дървета, примесен с едва доловим привкус на вечнозелени.

А пък беше изморен. Преходът през Скрития Проход не го беше изморил, въпреки че, колкото и странно да звучеше, му бе отнел нещо. Само че пътят през гората и изкачването по пътеката нагоре към рида го бяха изцедили също както би му се отразил един целодневен изтощителен преход, а сигурно в бъдеще щеше да бъде все така, защото отдавна бе минало времето на веселието, закачливостта и приключенията, преживени с бойскаутите.

Иън винаги бе смятал инсомнията за лукс. И нея приемаше също като лошото храносмилане. Когато ти се налага да използваш всеки миг от деня, за да си научиш, да потренираш или за да отидеш на работа, нямаш кой знае колко време, което да си позволиш да прекараш в ядене, а когато дойде време да си починеш, да си лежиш небрежно в леглото, без да спиш, е нещо, което в никакъв случай не можеш да си позволиш.

В раницата си имаше повече от достатъчно лекарства — Док Шърв рядко си правеше труд да пише рецепти за кутиите за първа помощ на хората, защото според него, когато човек имаше нужда от, да речем, демерол или вистарил или ако някой не разбираше разликата между силна болка и процес на възстановяване, Док веднага бе готов да ти обясни в най-големи подробности, при това на обикновен и достъпен английски език.

Затова сега можеше да си позволи да изпие един валиум.

Точно така. Освен това нищо не му пречеше да го преглътне с малко от онзи шоколадово — портокалов ликьор или каквото там беше. А пък след това можеше да забрави за пътуването до Фалиас, където трябваше да накара Чедата да прекратят безумното преследване на двамата Торсен, да, се установи някъде и — като нищо — да се събере с Марта, да имат деца, а докато тя остарее, да се напива всеки божи ден и да понатупва децата всеки път, когато му падне.

Винаги, когато решеше, можеше да поеме по стъпките на баща си.

Може би просто го избиваше на глупости, каза си той, отпусна се на земята и подложи длани под главата си. Можеше да се поддаде малко на изкушението, не бе длъжен винаги да се прави на такъв добър смотаняк.

— Да бе — изсмя се на глас Иън. — Как ли пък не!

Да, винаги е било така, винаги е бил добряк, но смотан. Ако не можеше да заспи без помощта на упойващите лекарства, какво чак толкова, по дяволите, нямаше да спи. Изтръпналите му крака щяха да успеят да издържат на пътя още един проклет ден, а после…

 

 

Този път щеше да е по-добре. Иън се отпусна на скърцащото старо легло и подложи длани под главата си. Баща му и новата приятелка щяха да се приберат от поредното официално гости всеки момент. Така наречената нова приятелка щеше да си глътне обичайното приспивателно и веднага да си легне — тази гълташе приспивателни така, както Иън хрупаше ментовите бонбони тик-так — а татко му щеше да се хване за бутилката, за да се приспи.

Този път бе решил да се усмихва.

Но на Иън му готвеха изненада. Не че всичко беше съвсем наред — беше изкарал шестица по биология, но господин Фуско не виждаше нещата в същата светлина. Не бил участвал достатъчно в клас, казал той, от време на време си позволявал да отсъства — тренировките по фехтовка не съвпадаха с часовете в училище, но Иън имаше нужда от допълнителни тренировки, защото предстоеше турнир — а също така и да закъснява. Часът по биология се падаше веднага след физическото и във вторник, и в четвъртък, а по време на часовете по физическо Иън успяваше малко да се отпусне независимо дали се правеше на Боби Ададжиян, облечен в къси панталонки, докато тренира футбол, или се готвеше с непресторен ентусиазъм да участва във високия скок, дори в часовете по баскетбол, където нямаше абсолютно никакъв талант, но пък преподавателят бе включил и този спорт в учебната програма, а освен това, ако показваше достатъчно ентусиазъм и се справяше успешно, господин Даниълс изваждаше рапирите и маските и даваше на Иън бърз урок, докато останалата част от класа довършваха скоковете си. На млади години господин Даниълс се бе опитал да влезе в олимпийския отбор и имаше измамен стил на защита, който Иън бързо започна да усвоява. За да получи максималното от този сравнително кратък урок, момчето трябваше да вземе бърз душ, а това на свой ред означаваше, че ще закъснее за следващия си час, но този факт никак не го притесняваше. Не биваше и останалите да му обръщат кой знае колко внимание. По дяволите, та през първите десет минути господин Фуско бе зает да флиртува с момичетата.

Като цяло, сведението за бележките му бе добро. Като се изключеше една-единствена петица, всички останали оценки бяха шестици. Дори и в курса по кормуване, който никой не смяташе за нещо важно.

Поне веднъж се гордееше с постигнатите резултати и нямаше защо да ги крие.

Както обикновено, щеше да се престори, че спи, и ако случайно чуеше високи гласове, щеше да се престори, че се е събудил, когато те са се върнали, щеше да се покаже от спалнята си в приземния етаж, да залита с притворени сънени очи нагоре по стълбите, но след като баща му забележеше, че е там. О, старият със сигурност щеше да намери начин да се заяде с него заради единствената петица, но нямаше начин да отрече, че това са почти съвършените резултати за едно несъвършено момче, което злата съдба му бе поверила.

Иън чу затръшването на вратата на кола отвън, след това вратата на гаража се вдигна — всеки би си помислил, че човек с болен кръст като баща му ще си монтира автоматична гаражна врата с дистанционно управление — а след това мощният двигател на понтиака му изръмжа и влезе в гаража, колата продължи да работи още няколко секунди, след което се чу глухото хлопване на вратите, стъпките и на двамата и тихите гласове в мокрото помещение, преди да влязат в къщата.

Иън въздъхна дълбоко. Говореха си за нещо, но много тихо. Това бе чудесно. Така дори нямаше да има нужда да се преструва, че спи, въпреки че дългогодишният навик го бе научил да диша бавно и равномерно, когато вратата на стаята му се отваряше.

— Спи — долетя до него гласът на така наречената нова приятелка. Запалката й изсъска тихо.

— Добре. И стаята е в сравнително приличен вид. Бас държа обаче, че не е измил чиниите.

„Напротив“, искаше му се да каже. Е, то беше само една чиния.

Беше му нужен само един тиган, за да си приготви пържен ориз и да го добави към остатъците от тяхното ядене.

Ако не използваш чиния, тогава няма начин да я поставиш неправилно в съдомиялната, а ако не си я поставил неправилно в съдомиялната, значи няма за какво да те обвиняват — не че нямаше да се намери нещо друго — и всичко в кухнята щеше да бъде наред.

Цялата работа бе да се снишиш по-ниско и от тревата, защото заради нещата, които не се виждаха, нямаше начин да те накажат. Иън никога не разбра старата приказка, че поваленото дърво пада по посока на гората. Щом наоколо нямаше никой да те види, стига да имаш достатъчно добро и убедително алиби, нищо друго нямаше значение.

Ако се научеше да се движи по-бързичко, просто щеше да прелита, едва докосвайки повърхността на живота на баща си, и нямаше да има начин да потъне и да се удави.

Тъкмо се поздравяваше за постигнатия успех и се протягаше, за да се приготви да се премести на горния етаж, когато чу, че баща му топурка по стълбите.

Вратата се отвори с рязък замах. Баща му стоеше на прага, тялото му бе очертано от рамката, а светлината в коридора го караше да прилича на силует. Мислите на Иън бяха съвсем ясни и неприкрити и той за пореден път се замисли защо ли един дребен мъж, не по-висок от метър и седемдесет и пет, изглежда толкова огромен, когато застане в тази поза на вратата.

Поне този път всичко щеше да е наред.

— Добър опит. — Тук нещо не беше както трябва. Гласът на баща му бе спокоен и равнодушен, както звучеше винаги, когато бе толкова ядосан, че не можеше да се въздържа повече. Точно този глас и интонация използваше, когато Иън бе оплескал нещата и му се готвеше поредната гадост.

— Ама, татко…

— „Амататко, амататко, амататко, амататко“ — каза той в подигравателна имитация, която представяше Иън с гласа на розовото глуповато прасенце от анимационните филми. — Не съм ли ти казал поне хиляда пъти досега, че мразя това „ама, татко“?

— Ама аз исках да кажа, ами… — той започваше да изпада в паника. — Само една петица. Това е почти върхът.

Баща му изсумтя.

— Да бе, как ли пък не. Сигурно така си си въобразявал, когато си прегънал училищния доклад и си ми го залепил на шкафа така, че номерът да мине, без да забележа петте отсъствия и седемте закъснения през срока. Пак ли си се чупил от училище, за да си играеш с онова подобие на меч, а? Тези робинхудовски простотии не са достатъчно основателна причина, за да изпускаш часове, а когато се измъкваш, за да се влачиш там, без преди това да си ме попитал, направо ме изкарваш от кожата ми. Защо не поиска разрешение от мен?

На този въпрос правилен отговор нямаше. „Защото ако те попитах, щеше да ми откажеш“, бе истината, но ако в този случай кажеше на баща си истината, това щеше да е отстъпление и примирение.

— Не знам — каза той.

— Я не ми пробутвай такива простотии. Казвай веднага!

— Честна дума, не знам.

— Да не би да си въобразяваш, че ако повтаряш само „ама, татко“ и „не знам“, нещата ще се оправят току-така? Ако даваше дори пет пари за мен или за себе си, щеше да поставиш важните неща на първо място и да зарежеш просташките робинхудовски игрички за свободното си време. Направо не мога да те издържам…

Той пристъпи напред, и…

 

 

— Това е място за по-приятни сънища, Иън Среброкаменни — чу той познат глас, който долетя от меката приятна тъмнина.

Иън бързо се изправи, отметна одеялата настрани, сграбчи Убиеца на гиганти и го изтегли от ножницата.

— Недей, Иън Среброкаменни, не се притеснявай. Този път инстинктите ти се проявиха точно навреме, избра най-подходящото място за сън.

Гласът бе висок, ясен, звучеше като музиката на флейта, не на кларнет.

Той свали острието и въздухът пред него стана по-светъл и придоби плътност, а Бойн ефирно се носеше във въздуха над тревите пред него.

Устата й бе малка и съвършено изваяна, брадичката — изящна и леко заострена. Притежаваше лице, по което годините сякаш не успяваха да се задържат, човек можеше да й даде както четирийсет, така и двайсет, въпреки че той прекрасно знаеше, че тя е значително по-възрастна, отколкото изглеждаше. Лявата страна на лицето й бе осветено от ярката светлина на звездите, а дясната оставаше почти скрита от тъмнината, затова той не успяваше да разгледа достатъчно добре чертите й.

На тази мрачна светлина не можеш добре да различиш цветовете. Това бе физически невъзможно: просто нямаше достатъчно светлина дори за да се включи някой от мобилните телефони със слънчева батерия. Косата на Бойн бе с цвета на прясна кръв, цялата много приятно къдрава, а всеки път, когато му се усмихваше, бузите й бяха прорязвани от трапчинки.

Беше слаба, но с много приятни извивки, почти изцяло покрити, но без опит да бъдат скрити от изплетените облаци, които й служеха за дреха; дясното й зърно, разположено някак високо на малката гърда, непрекъснато надничаше навън. Беше с цяла една глава по-ниска от Иън, но както бе застанала, очите й бяха на едно ниво с неговите; въпреки че се носеше във въздуха, изглеждаше напълно устойчива, а съвършените й пръсти на краката не допираха тревите, над които бе застанала.

Кой знае защо, на младежа му се стори, че ако докосне с някои от пръстите си дори едно — единствено стръкче трева, ще изчезне, ще се изпари, ще сте пукне като сапунен мехур.

— Ала в сънищата това е напълно възможно — каза тя. Движенията на устните й не съвпадаха съвсем с изречените думи, също както ставаше във филмите, където дублажът от един език на друг не бе изпълнен особено удачно.

— Моля?

— Можеш да различиш цветовете дори на тъмно, когато сънуваш. Затова знаеш, че косата ми е червена, същият червен цвят като прясна кръв. — За момент усмивката й стана широка. — Знаеш ли, че не си първият, който вижда това.

— Не знаех.

— Ето че сега вече знаеш. — Тя се завъртя бавно, обръщайки се с лице към дъба, така че тъмната й страна остана напълно скрита за него. — Да, истината е, че това е само един сън. Напоследък само това мога да правя, единствено на сън успявам да добия образ. О, мога да шептя на вятъра, да те накарам да потръпнеш през деня, но след това се чувствам безкрайно изморена.

— Изглеждаш прекрасно за такава стара жена, Бойн — каза той и в момента, в който изрече тези думи, разбра, че е поел по грешен път.

Тихият й ненатрапчив смях му показа, че не се е обидила.

— Благодаря ти за това великолепно дърво — отвърна тя. — За мен то означава много и ми носи такова спокойствие.

— Станало е огромно — отбеляза той. Бяха минали, само няколко месеца. Не би трябвало да е нещо повече от фиданка, едва започнала да избуява, или както там се наричаха бебетата на дърветата.

Тя се разсмя и по вятъра се понесе тих сребърен звън.

— Има си причина хората да се страхуват от моя хълм и да искат да заобиколят, без да се срещат с мен. Онзи що заспи тук, противно на желанията ми, ще заспи лесно като теб, но сънят му няма да е добър като твоя. — Тя разтвори устни и отдолу се показаха снежнобели зъби, а усмивката й бе също като на изсушен череп — страшна, заплашителна. Ужасното видение изчезна за секунда. — Аз не се намесих в сънищата ти, преди ти сам да си спомниш неприятното… но искам да знаеш, че винаги си добре дошъл тук.

— Знам. Джуджето, с което пътувам — той категорично отказа да легне да спи наблизо до това място.

— Твоите приятели, разбира се, са винаги добре дошли на моя хълм. — Тя сви устни. — След толкова много време откривам, че чувствата ми могат да бъдат наранени.

— Ти винаги си била изключително чувствителна, Бойн — долетя глас иззад Иън.

Младежът се извърна рязко назад. Застанал наблизо зад него, слабото му тяло увито в наметка за път, бе Хоузи, подпрян на дебела пръчка.

— Има някои, които не биха се съгласили с теб — отвърна Бойн, а гласът й прозвуча небрежно, но зад него бе скрито вълнение.

— Само че нито един от тях не те е познавал така добре като мен — поправи я Хоузи. Обърна се към Иън. — Много ми е приятно да те видя, Иън. Надявам се, нямаш нищо против, че съм тук.

Иън се разсмя с искрено задоволство.

— Здрасти, винаги си добре дошъл, в който и да е от сънищата ми, стига да си донесъл и малко кафе. При цялото това бързане забравих да взема.

Хоузи кимна и веднага извади от раницата си термос.

— Защо не спомена още в Хардуд? Щях да взема повече от петте килограма, с които съм натоварен, защото все се надявах, че в края на краищата ще успея да занеса на Арни Селмо. — Той отвинти капачката и сипа на Иън димящо кафе, което младежът пое с искрена благодарност.

Защо ставаше така, че когато човек сънува, кафето е винаги по-горещо от истинското кафе наяве, при това никога не се опарваш?

— Защото това е само сън, Иън — обясни му Бойн.

Лявото му рамо се сгърчи от болка. Не бе толкова зле, колкото преди, но той продължаваше да се надява, че когато се събуди, болката ще е намаляла още повече. Хубавото кафе бе приятна работа, но ако нямаше болката, щеше да му е значително по-приятно.

Бойн се приближи до рамото му.

— Недей да мърдаш — нареди му тя, а с гласа й до бузата му долетя лек полъх на вятъра, който го затопли целия. Дългите й изящни пръсти погалиха въздуха около него, но така и не докоснаха болното рамо. Усети хладина в тези пръсти, усети ги как изтеглят топлината в тялото му.

— Много малко мога да направя за теб, Иън Среброкаменни, но сърцето и умът ти избраха подходящо място, за да прекараш нощта. — С пропукване и проскърцване, сред шумолене на листа, старият дъб пресегна клони надолу и го повдигна, за да го обвие в ефирната си прегръдка.

— Не бива да забравяш да следваш както сърцето, така и ума си. Нито едното, нито другото поотделно, задължително и двете; заедно, те винаги ще те водят добре. В повечето случаи. Засега — почивай.

Иън понечи да възроптае, но усети как го обгръща черна топлина.

 

 

Иън Сребърния Камен се събуди в ранни зори, полегнал под дъба. Стана, протегна се и съвсем не се учуди, че вижда Хоузи, увит в кафявата наметка, заспал само на няколко крачки встрани.

Иън раздвижи рамото си. Нямаше я нито болката, нито напрежението Най-важното бе, че се чувстваше много по-добре отколкото преди. Сънят под дървото бе спокоен, точно какъвто трябва да бъде сънят, а често не бе.

Усети, че е гладен като вълк, и въпреки че малкото десертно блокче „Хърши“ натъпкано в страничния джоб на раницата, притъпи глада му, разбра, че копнее за топла храна.

Последния път, когато попадна в тази част на Вандескард, трябваше да е тих и незабележим. Сега обаче това май не се налагаше. Поне за пред хората бе сгоден за маркграфинята на източните Вътрешни земи, въпреки че това едва ли бе от особено значение — освен ако не бе решил да се ожени за Марта и да се установи тук в ролята на маркграф.

Сигурно нямаше проблем годеникът на маркграфинята да запали огън, за да си затопли закуската. От друга страна обаче, най-близкото място, откъдето можеше да вземе дърва, като изключеше дъба, бе чак в полите на хълма на Бойн и макар вчера изкачването да не го бе затруднило никак, на Иън не му се понрави мисълта да започне ден, в който му предстоеше дълъг преход, като мъкне на гръб дърва и съчки и се прави на благородния херцог на Йорк.

Хоузи, от друга страна, бе изключително предвидлив. Сигурно пътьом бе събрал и ги бе прибрал в раницата си. Единственият проблем бе, че нямаше никакво желание да буди възрастния мъж — ако той спеше, значи се нуждаеше от тази почивка — а човек не може да си позволи да отвори чужда раница, без да е попитал. Когато си на път, независимо дали става въпрос за Щатите, или за Тир На Ног, раницата ти бе неприкосновена като дома ти, а всеки заслужаваше някакво усамотение и уважение към личните му вещи.

Не че можеше да приготви кой знае какво. Студените наденички може и да са подходяща закуска за някои, а той бе в състояние да погълне всичката храна, а пък за приготвянето й да използва всичката вода, която носеше, а по-късно да мисли как да си попълни запасите. Стига да не те очаква дълъг преход през суха местност — но след като реката Гилфи бе толкова наблизо, това не биваше да го притеснява — най-добрият начин да имаш вода, бе да носиш в себе си.

Нямаше да има топла закуска, но ммм… я виж ти, колко странно.

Вчера не бе забелязал, но един от по-ниските клони беше изсъхнал, а листата по него отдавна бяха покафенели. Отначало реши, че ще се наложи да използва сгъваемия трион от раницата, но щом го подръпна, клонът се прекърши с глух пукот.

След няколко минути щеше да разпали огъня и да го заслони от вятъра край най-малкия от близките камъни.

Клепките на Хоузи потръпнаха, а по кафявото му лице се разля усмивка.

— Донесъл съм кафе — каза той, докато се изправяше, подпрян на единия си лакът. — Ти забрави да вземеш от Хардуд.

— По-късно се сетих — отвърна Иън. „А ако исках и ти да дойдеш с мен, нямаше да ти откажа толкова категорично, когато ме попита. Освен това, ако проявяваше някакво уважение към мнението ми, нямаше да ме последваш така тайно“.

Да се примири с неизбежното, никога не бе лесно за Иън, но ако трябваше да признае истината, без да си криви душата, беше много доволен, че Хоузи е с него. Имаше нещо в усмивката на стария черен човек, което го даряваше със спокойствие, а пък, от друга страна, той знаеше всичко, свързано с Тир На Ног, за разлика от много по-неопитния Иън.

— Хайде да закусваме, а след това да потегляме. Валин си е направил бивак някъде долу, под хълма.

Хоузи кимна.

— Мога да го проследя, но ми се струва, че ще стане значително по-лесно, ако го оставим той да ни открие.

— А стига бе?

Хоузи повдигна едната си вежда.

— „А стига бе“ ли каза? Това подигравка ли трябваше да означава?

— Естествено.

 

 

Отне му само няколко кратки минути, за да изпече наденичките на пламъците на ниския огън, още по-малко, за да увият всичко недоядено, за да е готово за по-късно, когато огладнеят отново. Огънят бе загасен за секунди по традиционния сигурен и изпитан метод.

Иън си закопча ципа на панталона, преди да препаше Убиеца на гиганти, а след това прехвърли раницата на гръб.

Хоузи бе почти готов, увесил своята раница на едното рамо, а наметката — навита и завързана като одеяло най-отдолу.

— Готови ли сме да вървим?

Иън кимна.

— Да, може. — Не можеше да се отърси от чувството, че е забравил нещо. — Ти върви; ще се видим долу на пътя след няколко минути.

Хоузи кимна и закрачи надолу.

Иън изчака той да изчезне от погледа му и се обърна към дървото.

— Благодаря ти — каза той. — Беше много мило, че ме дари с покой тази нощ и ми предостави нещо, с което да наклада огън. — Погали дебелата кора.

Почувства се глупаво, но пък наоколо нямаше кой да го чуе, освен може би Бойн, а тя нямаше да го издаде. Усети полъха на лекия бриз, а листата над главата му прошумоляха тихо, сякаш шептяха нещо в отговор на изказаната благодарност.

Иън се усмихна и пое бързо надолу по хълма. Убиецът на гиганти се удряше леко в бедрото му при всяка крачка. За човек, който години наред бе оставен без собствен дом, сега се чувстваше великолепно, защото вече имаше два.