Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (99)

97.

Излязох през задния вход на съда. Обикновено излизам от там, но този ден това бе особено важно. Трябваше да избегна тълпите и пресата, имах нужда от малко уединение, за да се възстановя от преживяното на свидетелската скамейка.

Току-що бях сритан яко по задника от един експерт по ритането на задници. Утре Кати Фицгибън щеше да се опита да поправи част от вредата по време на кръстосания разпит.

Не бързах, докато слизах по стъпалата, които се използваха от хората от поддръжката и чистачите на сградата, а освен това служеха и като авариен изход.

Започваше да ми става ясно, че има шанс Джефри Шейфър да бъде оправдан. Бе наел един най-добрите адвокати и ние бяхме загубили възможността да използваме най-силните си доказателства.

А и аз бях допуснал сериозна грешка на сцената на местопрестъплението, когато в бързината да помогна на Патси Хамптън не си бях сложил ръкавици.

Бе неволна грешка, но навярно съдебните заседатели се съмняваха в това. По мен имаше повече кръв, отколкото по Шейфър. Това бе вярно. Шейфър може би щеше да се измъкне безнаказано, след като бе извършил убийство. Не можех да понеса тази мисъл. Идеше ми да се разкрещя там, на стъпалата.

И направих точно това. Извиках колкото ми глас държи и се почувствах много по-добре, като излях гнева си. Облекчението заля тялото ми, колкото и временно да бе.

В дъното на бетонните стъпала беше мазето на съдебната зала. Отправих се по дългия тъмен коридор към задния паркинг, където бях оставил поршето си. Все още бях потънал в мисли, но поне бях по-спокоен, след като бях излял яростта си на стълбището.

Близо до изхода към паркинга коридорът правеше остър завой. Когато минах зад ъгъла, го видях. Не можех да повярвам. Невестулката стоеше там.

Той заговори пръв.

— Каква изненада, доктор Крос. Измъквате се от влудяващата тълпа? Днес нещо сте провесили нос. Не се тормозете, добре се справихте горе. Вие ли крещяхте на стълбището? Първичните животински викове са най-добрият отдушник, нали?

— Какво, по дяволите, искаш, Шейфър? — попитах го. — Не е разрешено да се срещаме или разговаряме.

Той сви рамене и отметна русата си коса от очите.

— Да не мислите, че ми пука за правилата? Не ми пука въобще. Какво искам ли? Да възстановя доброто си име. Искам семейството ми да не трябва да понася повече всичко това. Искам всичко.

— Тогава не е трябвало да убиваш всички онези хора. Особено Патси Хамптън.

Шейфър се усмихна.

— Много сте самоуверен, нали? Не се давате лесно. До известна степен се възхищавам на това. И аз самият едно време играех играта да се държа като герой. В армията. Интересна е, но омръзва.

— Много по-интересно е да си превъртял маниак убиец, нали? — казах аз.

— Виждате ли? Не отстъпвате от мнението си. Това страхотно ми харесва. Вие сте чудесен.

— Това не е мнение, Шейфър. Знаеш го, аз също го знам.

— Тогава го докажете. Крос. Спечелете жалкия си процес. Победете ме в съдебната зала. Дори ви дадох предимството да сте в американски съд, а не в английски.

Тръгнах към него, не можех да се сдържа. Той не помръдна.

— Всичко това е някаква откачена игра за теб. Срещал съм изроди и преди, Шейфър. Побеждавал съм и по-добри от теб. Ще те победя.

Той се изсмя в лицето ми.

— Искрено се съмнявам.

Минах точно край него в тесния коридор.

Той ме блъсна — силно, в гръб. Беше едър мъж и бе още по-силен, отколкото изглеждаше.

Препънах се, едва не паднах на каменния под. Не очаквах изблик на гняв от него. Владееше се така добре в съда, но бе на границата. Лудостта на Джефри Шейфър. Насилието.

— Хайде, ела, набий ме. Да видим дали ще можеш — извика той силно. — Набий ме още тук, още сега. Май не можеш, Крос. Знам, че не можеш.

Шейфър бързо пристъпи към мен.

Беше бърз и жилав, не само силен. Бяхме почти еднакви на ръст — към метър и осемдесет и шест, деветдесет килограма. Спомних си, че е бил в армията, после в МИ6. Все още изглеждаше в отлична форма.

Шейфър ме блъсна отново, с две ръце. Изръмжа силно.

— Ако ме набиеш, аз губя. Нали така. Просто губя.

Едва се спрях да не забия юмрука си в него. Исках да го направя. Ужасно исках да го сваля на земята, да изтрия самодоволното превъзходство от лицето му.

Вместо това го сграбчих силно. Блъснах го върху каменната стена и го задържах така.

— Не сега. Не тук — казах с дрезгав шепот. — Няма да те ударя, Шейфър. Какво? Да изтичаш веднага при камерите на телевизиите? Но скоро ще те пипна. Скоро.

Той се разсмя като ненормален.

— Много, много си смешен, знаеш ли? Направо си жалък. Страхотно!

Отдалечих се от Шейфър по тъмния коридор. Това бе най-трудното нещо, което бях правил в живота си. Исках да го бия, докато получа отговори на въпросите си, докато не си признае всичко. Трябваше да разбера какво е станало с Кристин. Имах толкова много въпроси, но знаех, че той няма да отговори на тях. Беше дошъл там да ме предизвика, да си поиграе.

— Губиш… всичко — извика той зад гърба ми.

Мисля, че бях готов да го убия там, на място.

Почти се обърнах, но не го направих. Отворих скърцащата врата и излязох навън. Слънчевата светлина обля лицето ми и почти ме заслепи за няколко мига. Засенчих лицето си с ръка, изкачих каменните стъпала към паркинга, където ме чакаше друга нежелана изненада.

Десетина навъсени репортери, включително няколко много известни журналисти, се бяха събрали на паркинга. Някой им бе подсказал къде да ме търсят.

Погледнах назад към сивата метална врата, но Джефри Шейфър не излезе след мен. Беше се върнал назад по коридора към мазето.

— Детектив Крос — чух да ме вика един репортер. — Губите това дело. Знаете го, нали?

Да, знаех го. Губех всичко. Не знаех какво мога да направя, за да променя положението.