Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (90)

88.

Процесът трябваше да бъде временно прекратен поради опита за самоубийство на Шейфър. Циркът в съдебната зала навярно щеше да се поднови едва следващата седмица.

Междувременно медиите пак бяха полудели. Дори „Уошингтън поуст“, „Ню Йорк Таймс“ и „Ю Ес Ей Тудей“ излязоха с огромни заглавия.

Но това поне ми даваше време да поработя по още няколко гледни точки. Шейфър беше много добър. Боже господи, наистина бе добър.

Говорех със Санди Грийнбърг почти всяка вечер. Тя ми помагаше да събера информация за другите играчи. Дори отиде да говори със Завоевателя. Каза, че се съмнява Оливър Хайсмит да е убиец. Бил почти седемдесетгодишен, много пълен и в инвалидна количка.

Онази вечер Санди ми се обади вкъщи към седем. Тя е истинска приятелка. Очевидно работеше до късно заради мен. Аз отговорих на обаждането й от светилището си на тавана.

— Андрю Джоунс от Службата за сигурност ще се срещне с теб — съобщи тя с обичайния си рязък и агресивен маниер. — Страхотна новина, нали? Казвам ти, така е. Всъщност, той няма търпение да се срещне с теб, Алекс. Не ми го каза направо, но мисля, че не обича особено полковник Шейфър. Не каза защо. Нещо повече, той е във Вашингтон. Голяма клечка е. Името му значи много в средите на разузнаването. Той е много добър, Алекс, и говори без заобикалки.

Благодарих на Санди и веднага се обадих на Джоунс в хотела му. Отговори на обаждането от стаята си.

— Да. Ало. Андрю Джоунс е на телефона. Кой се обажда?

— Детектив Алекс Крос от вашингтонската полиция. Току-що говорих по телефона със Санди Грийнбърг. Как сте?

— Добре, много добре. Е, всъщност не точно. Имал съм и по-добри седмици и месеци. В интерес на истината, стоях в стаята си с надеждата, че ще се обадите. Може ли да се срещнем, Алекс? Някъде, където няма да се набиваме на очи?

Предложих му един бар на Ем стрийт след половин час и пристигнах минута-две по-рано. Познах Джоунс по описанието, което си бе направил по телефона: „Едър, червендалест. Типичен бивш играч на ръгби — макар че никога не съм играл, дори не гледам ръгби. А, да, с огненочервена коса и мустаци. Това трябва да е достатъчно.“

Така беше. Седнахме в едно тъмно сепаре отзад и се запознахме. През следващите четирийсет и пет минути Джоунс ми съобщи няколко важни неща, не на последно място, от които бе политиката и отношенията в английската разузнавателна и полицейска общност; факта, че бащата на Люси Шейфър имал добри позиции и репутация в армията; загрижеността за неговата репутация, желанието на правителството да избегне по-голям скандал от вече създадения.

— Алекс, ако е вярно, че един от нашите агенти е извършвал хладнокръвни убийства, докато е бил на служба в чужбина, и че британското разузнаване не е разбрало нищо, скандалът ще бъде чудовищен и ще се получи изключително неудобна ситуация. Но ако МИ6 е знаело нещо за това, в което е заподозрян полковник Шейфър! Е, това направо е немислимо.

— Знаели ли са? — попитах го. — Ситуацията немислима ли е?

— Няма да ти отговоря на този въпрос, Алекс, знаеш, че не мога. Но съм готов да ти помогна, ако има с какво.

— Защо? — попитах. — Защо сега? Имахме нужда от помощта ви, преди да започне този процес.

— Справедлив въпрос. Добър въпрос. Готови сме да помогнем, защото сега имаме информация, която може да ни причини страхотни неприятности.

Не казах нищо. Мислех си, че се сещам какво намеква, все пак.

— Открили сте една ролева игра, наречена Четиримата конници. Има четирима играчи, включително Шейфър. Знаем, че вече си се свързал с Оливър Хайсмит. Това, което навярно още не знаеш, но което в крайна сметка ще научиш, е, че всички играчи са бивши или настоящи агенти. Тоест Джефри Шейфър може би е само началото на нашите проблеми.

— И четиримата ли са убийци? — попитах.

Андрю Джоунс не отговори. Нямаше нужда.