Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (82)

80.

Нарочно и навярно разумно пропуснах първия ден, после втория и третия от цирка в съдебната зала. Не исках да се срещам с пресата от цял свят, нито с обществеността; освен когато се налагаше. Чувствах се, сякаш и мен съдеха.

Процесът бе срещу един хладнокръвен убиец, но за мен разследването продължаваше по-трескаво от всякога. Все още трябваше да реша случаите с убитите жени в „Саутийст“ и изчезването на Кристин, ако успеех да открия нови следи. Исках да направя всичко възможно, за да съм сигурен, че Шейфър няма да си тръгне от съдебната зала като свободен човек, и най-важното — отчаяно исках най-после да науча истината за изчезването на Кристин. Трябваше да я науча. Най-много се ядосвах, че заради дипломатическите глупости изобщо не бях имал възможност да разпитам Шейфър. Бих дал всичко за няколко часа с него.

Превърнах южната част на тавана ни във военна зона. Там и без това има предостатъчно неизползвано пространство. Преместих една стара махагонова маса от сенчестия ъгъл. Поправих стария вентилатор на прозореца и таванът стана почти поносим през повечето време — особено рано сутрин и късно вечер, когато успявах да свърша най-много работа там, горе — в моята отшелническа килия.

Поставих лаптопа си на масата и закачих карти с различни цветове по стените, за да може най-важната информация по случая да е постоянно пред очите ми. В няколко издути и деформирани картонени кутии бях събрал всички данни, всяка дреболия, свързана с отвличането на Кристин, и всичко, което бях намерил за убитите жени в „Саутийст“.

Убийствата представляваха влудяващ пъзел, създаден в течение на няколко години, и нямаше да бъде никак лесно този пъзел да бъде подреден. Опитвах се да играя сложна игра срещу ловък противник, без да зная правилата на играта или как точно се играе. Това бе несправедливото преимущество на Шейфър.

Бях намерил някои полезни бележки сред записките на Патси Хамптън и те ме отведоха при един тийнейджър на име Майкъл Ормсън, който бе разговарял в чатрум с Шейфър за Четиримата конници. Продължих да работя в тясно сътрудничество с Чък Хъфстедлър от ФБР Чък се чувстваше виновен, че бе подал на Патси първоначалната информация; особено след като аз пръв се бях свързал с него. Възползвах се от угризенията му.

И ФБР и Интерпол провеждаха активно търсене на играта в Интернет. Аз самият бях посетил безброй чатрумове, но не бях попаднал на никого, освен малкия Ормсън, който да бе чувал за тайнствената игра. Само защото Шейфър бе рискувал да влезе в онзи чатрум, бе разкрит. Запитах се какви други рискове е поемал.

След ареста на Шейфър във „Фарагът“ ние все пак претърсихме ягуара му, а аз прекарах почти час в дома му — преди адвокатите му да научат за присъствието ми там. Говорих с жена му Люси и сина му Робърт, които потвърдиха, че той играел някаква игра, наречена Четиримата конници. Играел я от седем или осем години.

Нито жена му, нито синът му познаваха някого от другите играчи и не знаеха нищо за тях. Те не вярваха, че Джефри Шейфър е извършил нещо лошо.

Синът определи баща си като справедлив и праволинеен, а Люси Шейфър нарече съпруга си добър човек и изглеждаше убедена в това.

Открих списания за ролеви игри, както и десетки зарчета в кабинета на Шейфър, но никакви други веществени доказателства, свързани с играта. Бе предпазлив. Прикриваше следите си добре. Та той бе от разузнаването, в края на краищата. Не можех да си представя, че хвърля зарове, за да избира жертвите си, но навярно това можеше да обясни различията в модела на убийствата.

Адвокатът му Джулс Халпърн се оплакваше шумно и многословно от нахлуването в дома на Шейфър и ако бях открил някакви полезни улики, сигурно нямаше да ни позволят да ги представим в съда. За нещастие нямах достатъчно време, а и Шейфър бе прекалено хитър, за да държи нещо инкриминиращо в дома си. Той бе направил една голяма грешка; нямаше вероятност да допусне втора. Дали?

Понякога, много късно вечер, докато работех на тавана, спирах за малко и си спомнях Кристин. Спомените бяха болезнени и тъжни, но някак ме успокояваха. Започнах да очаквам с нетърпение тези моменти, когато можех да се отдам на мислите си за Кристин, без да ме прекъсват или смущават. Някои вечери слизах при пианото на верандата и свирех песните, които и двамата обичахме — „Незабравима“, „Лунна светлина“, „Чудесно е“. Все още си спомнях как изглеждаше тя, особено когато ходех на гости в дома й — избелели дънки, боси крака, тениска или може би любимия й жълт пуловер, шнолата, забодена в косата й, която винаги ухаеше на шампоан.

Не изпитвах самосъжаление, но просто не можех да не се чувствам нещастен и потиснат. Бях стигнал до задънена улица и не знаех изобщо какво се бе случило с Кристин. Не можех да я прежаля.

Това ме парализираше, съсипваше ме, караше ме да се чувствам толкова тъжен и празен. Знаех, че трябва да продължа напред с живота си, но не можех да го направя. Трябваха ми отговори, поне някои.

Случилото се с Кристин част от играта ли бе?

Продължавах да се чудя. Бях погълнат изцяло от тази игра.

И аз ли съм част от нея?

Вярвах, че е така. В известен смисъл се надявах същото да важи и за Кристин. Само така можех да се надявам, че тя е още жива.