Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (77)

75.

Пред къщата ни вече цареше глъч и шумотевица и Джени изтича към дневната, за да надзърне през прозореца. Бързо се върна в кухнята ококорена и прошепна високо:

— Пълно е с телевизионни камери и репортери от вестници. Си Ен Ен, Ен Би Си — цял куп, точно като предния път, с Гари Сонежи. Спомняте ли си?

— Разбира се, че си спомняме — обади се Деймън. — В тази къща никой не е с къса памет, освен теб.

— О, за бога, Алекс, не знаят ли, че нормалните хора закусват по това време? — Нана поклати глава и погледна възмутено към тавана. — Лешоядите пак са се струпали тук. Може би трябва да им хвърля малко сурово месо на верандата.

— Ти иди да поговориш с тях, Джени — казах аз и се обърнах отново към телевизора.

Не знам защо бях така цинично настроен, но се чувствах точно така. Моята забележка накара Джени да млъкне за около половин секунда, след което тя се сети, че се шегувам. Посочи се с пръст и каза:

— Хвана се!

Знаех, че журналистите няма да си отидат, така че взех чашата си с кафе и се отправих към вратата. Навън бе прекрасна есенна утрин, температурата бе към шестнайсет градуса.

Листата на брястовете и кленовете шумоляха весело, а слънцето огряваше главите на телевизионните екипи и репортерите от вестниците, събрани на ливадата.

Лешоядите.

— Абсурдно и нелепо е да идвате тук — казах им аз и спокойно отпих от кафето си, докато оглеждах шумната тълпа. — Разбира се, че не съм убил детектив Патси Хамптън, нито съм натопил невинен човек.

После се завъртях на пети и се прибрах в къщата, без да отговоря на нито един от въпросите им.

Нана и децата се бяха скупчили точно зад вратата и слушаха какво става.

— Добре се справи — каза Нана и очите й проблеснаха доволно.

Качих се горе и се облякох за работа.

— Тръгвайте за училище. Веднага! — извиках на Джени и Деймън. — Да получите само шестици. Не обръщайте внимание на суматохата наоколо.

— Добре, тате!