Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (70)

68.

И двамата знаехме, че няма връщане назад. Бяхме сключили нещо като сделка. Само се молех това да не е някакъв капан, измислен от Хамптън и Питман или бог знае кой още.

През следващите два дни говорихме четири пъти. Още не бях напълно сигурен дали мога да й се доверя, но нямах избор. Трябваше да продължа напред. Патси Хамптън бе посетила хазяйката на къщата в „Екингтън“. Жената не бе разпознала снимките на Шейфър. Навярно той е носел дегизировка, когато се е срещал с нея.

Ако Патси Хамптън ми погаждаше номер, тя бе един от най-добрите лъжци, които познавах, а аз бях срещал някои много изкусни лъжци. При едно обаждане тя призна, че е получила информацията от Чък Хъфстедлър и че го е накарала да скрие наученото от мен. Не се впечатлих особено. Нямах нито време, нито сили да се сърдя, на когото и да е от двамата.

Междувременно прекарвах много време у дома. Не вярвах, че убиецът ще посегне на семейството ми, не и след като бе пипнал Кристин, но не можех да бъда сигурен. Когато не си бях у дома, правех така, че Сампсън или някой друг да наглежда къщата.

На третата нощ след срещата ни двамата с Патси Хамптън направихме нещо като пробив. Тя ме бе поканила да се присъединя към нея в наблюдението на къщата на Шейфър в „Калорама Хайтс“.

Той се бе върнал от работа преди шест и остана вътре до малко след девет. Имаше симпатично английско семейство — три деца, жена и бавачка. Живееше много добре. Нищо в живота или средата му не подсказваше, че може да е убиец.

— Той излиза всяка вечер към девет — каза ми Хамптън, докато го гледахме как върви към лъскавия си ягуар, паркиран на алеята встрани от къщата.

— Същество, което държи на навиците — казах аз. — Невестулка.

— Че е същество, е сигурно — каза тя.

И двамата се усмихнахме. Ледът помежду ни леко се разчупваше. Патси Хамптън призна, че ме е проверила много задълбочено. Беше стигнала до извода, че не аз съм лошият, а Питман.

Ягуарът потегли от алеята и ние последвахме Шейфър до един нощен клуб в „Джорджтаун“. Той сякаш не ни забелязваше. Проблемът бе, че трябваше да го хванем как прави нещо, нямахме конкретни доказателства, че той е нашият убиец.

Шейфър седна сам край бара, а ние го наблюдавахме откъм улицата. Дали той не бе седнал край прозореца нарочно? Знаеше ли, че го следим? Играеше ли си с нас?

Имах лошото предчувствие, че е точно така. Това бе някаква странна игра за него. Той излезе от бара към дванайсет без петнайсет и се прибра право в дома си.

— Копеле — намръщи се Патси и поклати глава.

Русата й коса падаше меко и красиво. Тя определено ми напомняше за Джеси Фланагън, агент от тайните служби, с която бях работил по отвличането на две деца в „Джорджтаун“.

— Дали се е прибрал окончателно за тази вечер? — попитах аз. — За какво изобщо бе всичко това? Излиза от къщи, за да гледа бейзболния мач в някакъв бар в „Джорджтаун“?

— Същото се повтаря от няколко вечери. Мисля, че знае, че го следим.

— Той е работил в разузнаването. Известно му е много за следенето. А ние пък знаем, че той обича да си играе игри. Във всеки случай мисля, че няма да излезе повече тази вечер, така че и аз ще си ходя, Патси. Не искам да оставям семейството си само прекалено дълго.

— Лека нощ, Алекс. Благодаря за помощта. Ще го пипнем. И може би скоро ще намерим приятелката ти.

— Надявам се.

На път за вкъщи се замислих за детектив Патси Хамптън. Тя явно бе самотна и се запитах защо. Ако човек успееше да проникне зад строгата й физиономия, откриваше, че е интересна и състрадателна. Но се запитах дали изобщо някой успява да види тази й същност.

Когато спрях пред къщата, в кухнята светеше. Заобиколих къщата и влязох през задната врата. Деймън и Нана стояха по халати край печката. Всичко изглеждаше наред.

— Пижамено парти ли си правите? — попитах ги, като влязох.

— Деймън го боли стомахът. Чух го, че е в кухнята, и слязох да видя какво става.

— Добре съм. Просто не можах да заспя. Видях, че още не си се прибрал — обясни той. — Минава полунощ.

Той изглеждаше разтревожен и малко тъжен. Деймън наистина харесваше Кристин и на няколко пъти ми бе казвал, че с нетърпение очаква отново да си има майка. Вече бе започнал да я възприема като такава. И той, и Джени много тъжаха по Кристин. За втори път губеха важна жена в живота си.

— Просто работих до късно, това е всичко. Това е много сложен случай, Деймън, но мисля, че напредвам. — Отидох до шкафа и извадих две пакетчета чай.

— Аз ще ви направя чай — предложи Нана.

— И аз мога — настоях аз, но тя взе чая от ръцете ми.

Безсмислено е да се спори с Нана, особено в кухнята й.

— Ти искаш ли малко чай с мляко, момчето ми? — попитах Деймън.

— Добре — кимна той.

Седнахме на кухненската маса и мълчаливо отпивахме от чая с мляко и прекалено много захар. Въпреки че не говорехме, ни беше приятно. Обичам семейството си, винаги съм го обичал. Всичко, което съм, произтича от това. Деймън се прозя и стана от масата. Отиде до мивката и изми чашата си.

— Сега сигурно ще мога да заспя — каза той. — Поне ще опитам.

Върна се до масата и целуна Нана и мен, преди да се качи в стаята си.

— Тя ти липсва, нали? — прошепна в ухото ми той.

— Разбира се, че Кристин ми липсва — отвърнах му. — Постоянно. Всеки миг, в който съм буден. — Не споменах факта, че се бях прибрал толкова късно, защото съм следил един кучи син, който може би е отвлякъл Кристин. Нито им казах нищо и за другия детектив, с когото работех — Патси Хамптън.

Когато Деймън изчезна, Нана постави ръката си в моята и постояхме така известно време, преди и аз да се отправя към леглото.

— И на мен ми липсва — каза Нана накрая. — Моля се и за двама ви, Алекс.