Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (69)

67.

Не бях напълно изненадан, че Питман е възложил на някой друг разследването на убийствата в „Саутийст“. Особено след статията на Зак Тейлър в „Уошингтън Поуст“. Интересувах се от всяка следа, на която детектив Хамптън бе попаднала.

Бях виждал Патси Хамптън в участъка и тя очевидно също ме познаваше. Кариерата й бе многообещаваща, тя бе умна и постигаше добри резултати, но освен това бях чувал, че е като вълк единак. Нямаше приятели в участъка, доколкото ми бе известно.

Оказа се много по-красива, отколкото си спомнях. Имаше много слабо и атлетично тяло, бе някъде около трийсет годишна, с къса руса коса и пронизителни сини очи.

Беше си сложила яркочервено червило за срещата ни или просто го носеше постоянно. Чудех се какво е намислила и какви са мотивите й. Не бях убеден, че мога да й имам доверие.

— Ти ли ще започнеш, или аз? — попита детектив Хамптън, след като си поръчахме кафе.

Седяхме на една маса в закусвалнята, близо до прозореца, от който се виждаше Кънектикът Авеню.

— Страхувам се, че не разбирам какво точно имаш предвид — казах й.

Тя отпи от кафето си и ме изгледа над ръба на чашата. Беше решителна и самоуверена. Поне това ми подсказаха очите й.

— Наистина ли не знаеше, че още някой работи по тези случаи?

Кимнах с глава.

— Питман ми каза, че случаите са приключени, и аз повярвах на думите му. Той отстрани няколко добри детективи за това, че се занимаваха с тези случаи в извънработно време.

— В участъка стават твърде много тревожни неща. Но това едва ли е новина — каза тя и остави чашата си. Въздъхна дълбоко. — Мислех, че мога да се справя с това сама. Сега не съм така сигурна.

— Питман ти е възложил да разследваш убийствата в „Саутийст“? Лично?

Тя кимна, после присви сините си очи.

— Възложи ми убийствата на Гловър и Кардинал, както и всички други, за които реша, че са свързани. Предостави ми пълна свобода.

— И казваш, че си открила нещо?

— Може би. Имам вероятен заподозрян. Той е замесен в една ролева игра, в която жертвите се убиват, най-вече в „Саутийст“. Всичко в играта описва минали неща, така че е възможно да е прочел тези истории във вестниците и да си фантазира за тях. Работи в британското посолство.

Това бе нова информация и ме изненада.

— Докъде е стигнала тази информация?

— Не и до Питман, ако това питаш. Направих някои дискретни проверки на заподозрения. Проблемът е, че той изглежда уважаван гражданин. Много добър в работата си — предполага се. Поне това е официалното становище на посолството. Семейството му живее в „Калорама“. Наблюдавах Шейфър няколко пъти с надеждата да извадя късмет. Първото му име е Джефри.

Знаех, че тя обича да действа самостоятелно и че не понася глупаци да й се пречкат в краката.

— Сама ли си тук тази вечер? — попитах я.

Хамптън сви рамене.

— Обикновено съм сама. Партньорите само ме бавят. Главен детектив Питман знае, че предпочитам да работя така, и ми даде зелена светлина. Съвсем зелена.

Усетих, че сега изчаква аз да й съобщя нещо — ако разполагах с такова. Реших да играя по правилата.

— Намерихме едно такси, което убиецът очевидно е използвал в „Саутийст“. Държал го е в един гараж в „Екингтън“.

— Някой виждал ли е заподозрения в квартала? — зададе съвсем подходящ първи въпрос тя.

— Хазяйката му го е видяла. Бих искал да й покажа снимки на твоя човек. Или предпочиташ ти да направиш това?

Лицето й бе безизразно.

— Аз ще го направя. Още утре сутринта. Нещо уличаващо в апартамента?

Исках да бъда откровен с нея. В края на краищата, тя бе дала идеята за тази среща.

— Снимки на мен и семейството ми висяха на една стена в дрешника. Били са направени на Бермудите. Докато бяхме на почивка там. Той ни е наблюдавал през цялото време.

Чертите на Хамптън омекнаха.

— Чух, че годеницата ти е изчезнала на Бермудите. Такива новини се разчуват бързо.

— Имаше снимки и на Кристин.

Сините й очи станаха тъжни. Успях да надзърна зад строгата й фасада.

— Наистина съжалявам за загубата ти.

— Още не съм се отказал — казах й. — Виж, не ми трябват никакви почести, че съм решил тези случаи, просто ми позволи да помагам. Той ми се обади вкъщи снощи. Някой ми се обади. Каза ми да се оттегля. Предполагам, че имаше предвид да се оттегля от разследването, но официално аз не би трябвало да се занимавам с него. Ако Питман научи…

Детектив Хамптън ме прекъсна.

— Нека обмисля това, което ми каза. Знаеш, че Питман ще ме разпъне на кръст, ако научи. Даже не можеш да си представиш какво ще направи. Проблемът е, че му нямам доверие. — Погледът на Хамптън бе прям и настойчив. — Не споменавай нищо за разговора ни пред приятелите си или пред Сампсън. Човек никога не знае. Дай ми време до утре сутрин. Ще се опитам да постъпя правилно. Не съм чак толкова твърда. Всъщност, по-скоро съм странна.

— Всички сме такива — усмихнах се аз. Хамптън бе твърда в работата си, но сега чувствах, че я харесвам. Извадих нещо от джоба си. Пейджър.

— Вземи го. Ако се появи проблем или попаднеш на нещо ново, можеш да ми позвъниш по всяко време. Моля те, обади се, ако научиш нещо. Аз ще направя същото. Ако Шейфър е нашият човек, бих искал да говоря с него, преди да го отведем в участъка. Това е личен въпрос. Не можеш да си представиш колко личен.

Хамптън продължаваше да ме гледа право в очите. Напомняше ми на някого, когото съм познавал преди време, една друга странна жена полицайка — Джеси Фланагън.

— Ще обмисля нещата и ще ти се обадя.

— Добре. Благодаря, че се обади тази вечер.

Тя се изправи.

— Още не съм решила. Казах ти, ще ти се обадя. — После докосна ръката ми. — Наистина съжалявам за приятелката ти.