Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (67)

65.

След работа Джефри Шейфър се включи в задръстената артерия на натовареното движение в пиковия вечерен час, което пъплеше по „Масачузетс“. Когато потегляше от паркинга на посолството, забеляза черния джип зад себе си.

Опашката си остана зад него, докато караше по Масачузетс Авеню.

Кой е в джипа? Някой от другите играчи? Вашингтонската полиция? Детектив Алекс Крос? Намерили са гаража в „Екингтън“. И са ме разкрили. Сигурно са проклетите полицаи.

Гледаше черния джип, който се влачеше на четири коли зад него. Вътре имаше само един човек и приличаше на жена. Възможно ли бе да е Люси? Дали не бе открила истината за него? Боже, дали тя най-после бе разбрала кой и какъв е той?

Взе мобилния си телефон и се обади вкъщи. Люси вдигна на третото позвъняване.

— Скъпа, идвам си вкъщи, в крайна сметка. Има малко затишие в посолството. Можем да си поръчаме храна за вкъщи — освен ако вие с децата нямате други планове.

Тя забърбори по обичайния си влудяващо тъп начин. Тя и близначките се канели да ходят на кино, да гледат „Мравката Z“, но биха предпочели да останат вкъщи с него. Можели да си поръчат пица от „Пица Хът“. Би било приятно разнообразие.

— Да, много приятно — съгласи се Шейфър и мислено се присви от отвращение.

„Пица Хът“ сервираха несмилаеми картонени кутии, пропити с отвратителна доматена супа. Приключи разговора и изпи два викодина и един ксанакс. Помисли си, че усеща как в черепа му бавно се отварят пукнатини.

Направи опасен обратен завой по Масачузетс Авеню и се отправи към дома си. Подмина джипа, движещ се в обратната посока, и едва се сдържа да не му махне с ръка. Зад волана седеше жена. Коя пък беше тя?

Пицата пристигна в къщата им към седем и Шейфър отвори бутилка скъпо каберне. Глътна още един ксанакс с виното в банята на долния етаж. Почувства се малко объркан и замаян. Това навярно бе добре.

Боже господи, не можеше да понася да стои със семейството си. Имаше чувството, че ще излезе от кожата си. Още откакто бе малко момче и живееше в Англия, често си фантазираше, че е влечуго и може да изоставя собствената си кожа. Представяше си го дълго преди да прочете Кафка, все още сънуваше този смущаваш сън понякога.

Хвърли трите зара, докато отпиваше от виното. Искаше да поиграе още там, на масата в трапезарията. Ако се паднеше седемнайсет, щеше да ги убие всичките още тази вечер. Закле се, че ще го направи. Първо близначките, после Робърт и накрая Люси.

Тя продължаваше да му дрънка какво е правила през деня. Той се усмихна вяло, докато тя му разказваше за пазаруването си в „Блумингдейл“, „Бат енд Боди Уъркс“ и „Бруно Чиприани“ в търговския център. Той се замисли, че е върховна ирония това, че взема купища антидепресанти и само става още по-депресиран. Божичко, отново навлизаше в цикъла на настроенията си. Колко дълбоко можеше да се срине?

— Хайде, нека бъде седемнайсет — каза той на глас.

— Какво, скъпи? — попита Люси изненадана. — Каза ли нещо?

— Вече планира играта си за тази вечер — подсмихна се Робърт. — Нали, татко? Това е твоята компютърна игра, нали? Прав ли съм?

— Прав си, синко — отвърна Шейфър, а мислено си каза: Боже, аз съм луд!

Остави заровете да се търколят леко върху масата. Щеше да ги убие — само да се паднеше нужното число. Заровете се търкаляха и търкаляха и накрая спряха до мазната кутия от лицата.

— Татко и неговите игри — засмя се Люси.

Ерика и Триша също се засмяха. Робърт се засмя. Шест, пет, едно — преброи той. — По дяволите, по дяволите.

— Ще поиграем ли двамата тази вечер? — попита Робърт.

Шейфър се усмихна насилено.

— Не тази вечер, Роб. Бих искал, но не мога. Трябва пак да излизам.