Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (65)

63.

Невестулката ли ми се беше обадил? С един убиец ли си имах работа, или с повече от един?

Само да имах някаква представа кой бе мъжът на телефона и какво имаше предвид, като говореше в множествено число. Съобщението ме изплаши, също както първото, може би още повече, но ми даде и надежда, че Кристин може би е още жива.

А с надеждата дойде и пронизващата болка. Ако само можех да чуя Кристин по телефона. Имах нужда да чуя гласа й.

Какво искаха? Оттегли се напълно. От какво да се оттегля?

Случаят с убийството на Оденкърк? Убийствата в „Саутийст“? Може би дори изчезването на Кристин? Дали ФБР и Интерпол не се бяха добрали до нещо, което го е изплашило? Не бяхме близо до решаване на никой от случаите, по които работех, а знаех, че времето е от критично значение.

Рано в сряда сутринта със Сампсън отидохме в „Екингтън“. Една жена там знаела гараж, където стояло паркирано лилаво-синьо такси. Бяхме проверявали поне десетина подобни сигнала, но това нямаше значение. Всеки сигнал трябваше да бъде проверен, всеки един.

— Името на собственика на таксито е Артър Маршал — казах на Сампсън, докато вървяхме от колата към тухлен апартамент с градина, който имаше доста окаян вид. — Проблемът е, че Артър Маршал, изглежда, е фалшива самоличност. Хазайката казва, че работел в някой от магазините „Таргет“. Според „Таргет“ при тях няма такъв човек. Никога не е имало. Хазяйката казва, че от известно време не се е вясвал.

— Може да сме го подплашили — каза Сампсън.

— Надявам се да не е така, но може и да си прав.

Огледах квартала, докато вървяхме. Небето над главите ни бе яркосиньо и почти без облаци. По улицата имаше едно и двуетажни къщи. От пощенските кутии се подаваха някакви яркооранжеви рекламни брошури. Бе възможно Невестулката да ни наблюдава от всеки един от тези прозорци.

Оттегли се — беше ме предупредил той. Не можех. Не и след всичко, което бе направил. Но знаех, че поемам риск.

Сигурно ни беше забелязал, докато обикаляхме района и разпитвахме хората. Ако той бе отговорен за убийствата на жените, бе действал незабелязан доста дълго време. Беше ловък, знаеше как да убива, без да бъде заловен.

Хазяйката ни каза това, което знаеше за Артър Маршал, но то бе твърде малко. Само информацията, необходима на жената, за да даде под наем едностайния апартамент с гараж. Даде ни ключове за апартамента и каза, че можем сами да го огледаме.

Втората къща изглеждаше същата като тази, в която живееше хазяйката, само че бе боядисана в яркосиньо. Двамата със Сампсън първо влязохме в гаража.

Лилаво-синьото такси беше там.

Артър Маршал бе казал на хазяйката, че е собственик на таксито и го карал в свободното си време като допълнителен източник на доходи. Това бе възможно, но малко вероятно.

Невестулката бе наблизо. Усещах го. Дали е знаел, че ще намерим таксито? Вероятно. А сега какво? Какво следваше? Какъв бе планът му? Фантазиите му?

— Ще се наложи да помисля как да докарам тук един екип техници от лабораторията — казах на Сампсън. — В таксито трябва да има някакви следи, а може би и горе, в апартамента. Косми, нишки, отпечатъци от пръсти.

— Да се надяваме, че няма да има човешки крайници или органи — направи физиономия Сампсън. Това бе типичен полицейски хумор и коментарът бе толкова естествен, че изобщо не му обърнах внимание. — В тези случаи все изникват някакви отрязани части, Алекс. Не искам да ги виждам. Харесвам ходила, които не са отделени от краката, глави, свързани с вратовете, даже и да са части от мъртвец.

Сампсън претърси предната седалка на таксито, след като си сложи гумени ръкавици.

— Има хартийки. Опаковки от дъвка и сладкиши. Защо не помолиш Кайл Крейг за услуга. Извикай момчетата от ФБР да дойдат тук.

— Всъщност говорих с Кайл снощи — обясних аз. — Бюрото се е заело с това от известно време. Ще ни помогне, ако му се обадим.

Сампсън ми подхвърли чифт ръкавици и аз претърсих задната седалка. Видях нещо, което приличаше на петна от кръв върху тапицерията. Петната можеха да се проверят съвсем лесно.

Най-после се качихме в апартамента над гаража. Беше прашен, мрачен, почти без мебели. Изглеждаше зловещ и неприятен. Нямаше вид на място, където живее някой, но ако това място си имаше обитател, той бе много странен човек. Хазайката вече ни го бе казала.

Кухнята бе почти празна. Единствената лична вещ, показваща разточителство, бе скъпа сокоизстисквачка. Не обикновен модел, а много скъп. Извадих носната си кърпа и отворих хладилника. В него имаше само бутилирана вода и плодове. Плодовете бяха започнали да се развалят. Повдигна ми се при мисълта какво още можем да открием тук, в апартамента.

— Явно е маниак на тема здравословни храни — отбеляза Сампсън.

— Че е маниак, е сигурно. Усещам някакъв животински страх тук. Той е много напрегнат и възбуден, когато дойде тук.

— Да — кимна Сампсън. — Познавам това чувство.

Влязохме в стаята, която бе обзаведена само с едно тясно легло, два тапицирани стола и нищо друго. И тук витаеше чувството за страх.

Отворих вратата на дрешника и това, което видях, ме накара да замръзна на място. Вътре имаше панталони в цвят каки, синя риза, син блейзър — и още нещо.

— Джон, ела тук — извиках го аз. — Джон!

— По дяволите. Трябва ли да идвам? Не искам да виждам трупове.

— Просто ела тук. Това е той. Това е апартаментът на Невестулката. Сигурен съм. Това тук е по-лошо от труп.

Разтворих вратата на дрешника по-широко, за да може Сампсън да види какво бях открил вътре.

— Мамка му — изстена той. — По дяволите, Алекс.

Някой бе закачил снимки. На стената на дрешника с тиксо бяха закрепени пет-шест черно-бели снимки. Това не бе тайник на убиеца, той бе очаквал да го намерим.

Снимките бяха на Нана, Деймън, Джени, мен и Кристин. Кристин сякаш се усмихваше право в обектива — с онази невероятна нейна усмивка, с големите си приветливи очи.

Снимките бяха направени на Бермудите. Човекът, който бе наел този апартамент, бе направил снимките. Най-после разполагах с нещо, което свързваше отвличането на Кристин с убийствата във Вашингтон. Знаех кой я е отвлякъл.

Оттегли се.

Преди да загубиш всичко.

Отново усетих страх. Този път моя собствен.