Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (59)

57.

Веднага се обадиха на бащата и майката на Майкъл, които работеха съответно в Университетската болница на „Джорджтаун“ и Военноморската обсерватория. Двамата в момента били разделени, но пристигнаха във „Фоксхол“ за по-малко от десет минути въпреки натовареното движение. Другите две деца на семейството, Лора и Ан Мари, вече се бяха прибрали от училище.

Патси Хамптън убеди родителите да й позволят да говори със сина им в къщата. Тя им обясни, че няма нищо против те да присъстват и че могат да се намесят и дори да прекъснат разговора по всяко време. В противен случай щеше да се наложи тя и агент Дуайър да заведат Майкъл за разпит в сградата на ФБР Марк и Синди Орсън се съгласиха разговорът да се проведе в къщата. Бяха видимо изплашени, особено при вида на агентите от ФБР, но детектив Хамптън като че ли им вдъхваше доверие. Патси знаеше, че обичайно създава такова впечатление у хората. Беше красива и искрена, с обезоръжаваща усмивка, което пускаше в ход винаги когато се налагаше.

— Интересувам се от играта, наречена Четиримата конници — обясни Хамптън на момчето. — Това с единствената причина да дойдем тук, Майкъл. Имам нужда от помощта ти.

Тийнейджърът отново сведе глава и заби брадичка в гърдите си, после поклати глава напред-назад. Хамптън гледаше притесненото момче и реши да рискува с него. Имаше предчувствие, че това ще помогне.

— Майкъл, каквото и нередно нещо да си мислиш, че си извършил, то няма значение. Никакво значение. Не ни интересува какво си правил с компютъра си. Не се интересуваме от теб или семейството ти, или че си хакер. Във Вашингтон бяха извършени ужасни убийства и има вероятност те да са свързани с тази игра, наречена Четиримата конници. Моля те, Майкъл, помогни ни. Само ти можеш. Само ти.

Марк Орсън, който бе радиолог в Университетската болница в „Джорджтаун“, се наведе напред, докато седеше на черното кожено канапе в кабинета. Сега изглеждаше по-изплашен, отколкото, когато се бе прибрал.

— Започвам да си мисля, че е най-добре да извикам адвокат — каза той.

Патси Хамптън поклати глава и се усмихна мило на родителите на момчето.

— Не подозираме в нищо вашия син, господин и госпожо Орсън. Няма да му създадем никакви проблеми, уверявам ви. — Хамптън се обърна към тийнейджъра. — Майкъл, какво знаеш за Четиримата конници? Известно ни е, че не си един от играчите. Знаем, че е частна игра.

Момчето вдигна глава. Патси усещаше, че той я харесва и че може би й вярва, поне малко.

— Почти нищо не знам, госпожо. Не знам много.

Хамптън кимна.

— Това е много важно за нас, Майкъл. Някой убива хора в „Саутийст“. — Наистина ги убива, Майкъл. Това не е игра. Мисля, че можеш да ни помогнеш. Можеш да спасиш други хора да станат жертви на този убиец.

Майкъл пак сведе глава. Почти не бе погледнал майка си и баща си, откакто се бяха появили.

— Оправям се добре с компютрите. Сигурно вече сте го разбрали.

Детектив Хамптън кимна, за да насърчи момчето.

— Знаем, че си много добър, Майкъл. Доста трудно успяхме да те проследим до тук. Ти си невероятно добър. Моят приятел Чък Хъфстедлър от ФБР беше много впечатлен. Когато всичко това свърши, може да те заведем да видиш къде работи той. Ще го харесаш, а още повече ще ти харесат компютрите му.

Майкъл се усмихна и показа големите си издадени зъби със скоби.

— В началото на лятото, може би към края на юни, този човек се появи в Геймърския чатрум — там, където ме намерихте.

Патси Хамптън се опитваше да задържи погледа му. Помощта на момчето наистина й трябваше; имаше чувството, че това е големият й пробив, най-големият засега.

Майкъл продължи да говори тихо.

— Той се намеси, направо узурпира разговора. Всъщност явно много си пада по това да контролира нещата. Постоянно се присмиваше на игрите, за които си говорехме, всички най-нови игри, които са модерни в момента. Не даваше думата на никого. Сякаш беше пил нещо и не бе съвсем на себе си. Освен това постоянно намекваше за някаква съвсем различна игра, която той играел и която се казвала Четиримата конници. Сякаш не искаше да ни разправя за нея, но споменаваше това-онова, не много. Не млъкна въобще. Каза, че героите в „Тъмници и дракони“, в „Дюн“ и „Кондотиери“ били предсказуеми и скучни — което в някои случаи е истина, и аз го признавам. После спомена, че някои от героите в неговата игра били хаотично зли, а не добри и справедливи. Каза, че не били фалшиви герои като в повечето ролеви игри; били като хора от истинския живот. Всички били егоисти, не им пукало за другите, не спазвали правилата в обществото. Каза, че Конниците била най-великата ролева игра. Не спомена друго за Четиримата конници, но и това ми стигаше. Тоест стана ми ясно, че е игра за някакви психари.

— С какъв прякор се беше регистрирал? — попита агент Дуайър.

— Прякорът ли ви трябва, или истинското му име? — попита Майкъл с хитра усмивка.

Агент Дуайър и Хамптън се спогледаха. Прякорът ли ви трябва или истинското му име? Те се обърнаха отново към Майкъл.

— Аз го проследих, точно както вие сте проследили мен. Успях да разбия кодирането му. Знам името му и знам къде живее. Дори знам къде работи. Казва се Шейфър — Джефри Шейфър. Работи в британското посолство на Масачузетс Авеню. Работи нещо, свързано с анализ на информацията, според уебстраницата на посолството. На четирийсет и четири години е.

Майкъл Орсън се огледа плахо из стаята. Срещна погледите на родителите си, които най-после изглеждаха поуспокоени. После отново се обърна към Хамптън.

— Нещо от това ще ви свърши ли работа? Помогнах ли ви?

— Да, много ни помогна, Ланселот.