Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (52)

50.

Върнах се във Вашингтон през първата седмица на септември. Никога не се бях чувствал по-неудобно в собствената си кожа. Бях отишъл на Бермудите със семейството си и Кристин, а сега се връщах без нея. Този, който я бе отвлякъл, се бе свързал с мен само веднъж. Кристин ми липсваше всеки миг от денонощието и изпитвах болка при мисълта къде може да е тя.

Бе необичайно хладен и дъждовен ден, когато се върнах в града. Почти изглеждаше, сякаш лятото изведнъж се е превърнало в есен, сякаш бях отсъствал много по-дълго. На Бермудите имах чувството, че се движа в някаква мъгла от нереалност и във Вашингтон бе почти същото. Никога в живота си не бях изпадал в по-тежко положение. Чувствах се объркан, загубил почва под краката си, съсипан.

Чудех се дали двамата с Кристин сме част от сложната маниакална фантазия на някой луд, това, което криминалните психолози наричат задълбочаваща се маниакалност. Ако бе така, кой бе този луд и къде беше сега? Той ли бе Невестулката? Бях ли го срещал някъде в миналото си? Безсърдечното копеле бе написало: „При нас е.“ Само това. Нито дума повече. Мълчание, което бе оглушително за мен.

Взех такси от летището и си спомних какво се бе случило на Франк Оденкърк, който също бе взел такси в една августовска вечер и бе убит и захвърлен на Алабама Авеню. Не бях мислил за случая „Оденкърк“ през изминалите три седмици. Рядко се бях сещал и за убитите жени, докато бях на Бермудите, но сега изпитвах вина при мисълта за тях. И други бяха изстрадали болезнени загуби заради този убиец.

Питах се дали има някакъв напредък в разследването, кой от отдела се е заел със случая, поне с убийството на Оденкърк. Не се чувствах готов да работя по някой от тези случаи точно сега. Чувствах, че мястото ми е в Бермуда, и едва не се отправих отново натам още щом кацнах.

После видях къщата ни на Пета улица. Там ставаше нещо странно — беше се събрала огромна тълпа.