Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (48)

46.

Сампсън пристигна в хотела на следващия ден след изчезването на Кристин. Бързо слязох в малкото фоайе да го посрещна. Той разпери огромните си ръце и ме прегърна силно, но внимателно, сякаш държеше дете.

— Добре ли си? Държиш ли се? — попита той.

— Никак. Прекарах половин ден да проверявам електронния адрес, от който получих съобщението. Адресът е бил фалшифициран. Нищо не се получава.

— Ще върнем Кристин. Ще я намерим.

Казваше ми това, което бих искал да чуя, но бях сигурен, че той е искрено убеден в думите си. Сампсън е най-позитивно настроеният човек, когото познавам. Той не приема отрицанието.

— Благодаря ти, че дойде. Това значи много за всички ни. Много съм разстроен, Джон. Дори не мога да си представя кой може да е направил това. Може би е Невестулката — не знам.

— Ясно е, че не можеш да мислиш рационално сега. Нали затова съм тук. Да ти помогна.

— Знаех си, че ще дойдеш.

— Разбира се, че ще дойда. Нали съм Сампсън. Острието на Окам и всички други философски глупости накуп.

Във фоайето бяха десетина от гостите на хотела и всички гледаха към нас. Персоналът знаеше за изчезването на Кристин и бях сигурен, че и гостите вече знаят, както и всички останали на малкия остров.

— Историята е на първа страница в местния вестник — каза Сампсън. — Хората го четяха на летището.

— Това е малък остров, доста спокоен и уреден — казах му. — Изчезването на турист или каквото и да е сериозно престъпление тук е необичайно нещо. Не знам обаче как вестникът е научил толкова бързо. Сигурно някой от полицията им е пуснал новината.

— Местната полиция няма да ни свърши работа. Сигурно само ще ни се пречкат — измърмори Сампсън, докато вървяхме към регистратурата. Той се записа като гост и двамата се качихме горе да покажем на Нана и децата, че чичо Джон е дошъл.