Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (3)

1.

Онзи ден нещата вървяха много добре. Карах един яркооранжев училищен рейс в горещата утрин към края на юли и си подсвирквах песен на Ал Грийн. Обикалях да взема шестнайсет момчета от домовете им и от две сиропиталища. Автобусни услуги от врата до врата. Най-добрите.

Само седмица по-рано се бях върнал от Бостън, където се занимавах с разследването на убийствата, извършени от господин Смит. Той и един ненормален убиец на име Гари Сонежи бяха замесени в този случай. Нуждаех се от почивка и си бях взел свободна сутрин, за да направя нещо, което очаквах отдавна.

Партньорът ми, Джон Сампсън, и едно дванайсет годишно момче на име Ерол Мино седяха зад мен в автобуса. Джон носеше слънчеви очила, черни дънки и черна фланелка, на която пишеше „Съюз на загрижените хора. Изпратете дарение още днес“. Джон е висок два метра и тежи към сто и десет кила. Приятели сме от десетгодишни, откакто се преместих да живея във Вашингтон.

Тримата с него и Ерол си говорехме за боксьора Шугър Рей Робинсън, като почти крещяхме, за да надвикаме шумния, давещ се от време на време двигател на автобуса. Сампсън бе преметнал огромната си ръка през рамото на Ерол. Подходящият физически контакт се насърчава при общуването с тези момчета.

Най-после взехме и последното дете от списъка, осемгодишен хлапак, който живееше в „Бенинг Теръс“, доста опасен район на града. На излизане от квартала грозните надписи по стените казваха на посетителите всичко необходимо. Тръгвате си от военната зона и сте оцелели, за да разкажете за нея.

Водехме момчетата в затвора „Лортън“ във Вирджиния. Този следобед те щяха да посетят бащите си. Всички бяха малки, между осем и тринайсет годишни. Съюзът осигурява транспорт на четирийсет-петдесет деца всяка седмица, за да отидат на посещение при родителите си в различни затвори. Целта е много амбициозна: да се намали престъпността във Вашингтон с една трета.

Бях ходил в този затвор по-често, отколкото бих искал да си спомням. Познавах директорката на „Лортън“ много добре. Преди няколко години бях прекарал цяла вечност там, докато разпитвах Гари Сонежи.

Директорката, Мариън Кембъл, беше осигурила една голяма стая на Първо ниво, където момчетата да се срещат с татковците си. Бе вълнуваща гледка, още по-трогателна, отколкото очаквах. Съюзът на загрижените хора провежда обучение с бащите, които искат да участват в тази програма. Има четири стъпки: да показваш любовта си; да приемаш грешката и отговорността си; да постигнеш хармония с детето си; да намериш ново начало.

По ирония всички момчета се опитваха да изглеждат и да се държат по-твърдо, отколкото се чувстваха. Чух едно да казва: „По-рано те нямаше в живота ми. Защо да те слушам сега?“ Но бащите се опитваха да проявяват нежност.

Двамата със Сампсън не бяхме водили деца в „Лортън“ досега. Беше ни за пръв път, но бях сигурен, че ще го направя отново. Виждаш толкова много искрени емоции и надежда в тази стая, толкова възможности за нещо добро и правилно. Дори и част от тях никога да не се реализират, все пак се полагаха усилия и не можеше да не се получи нещо положително от цялата тази работа.

Това, което ме порази най-силно, бе връзката, която продължаваше да съществува между някои от мъжете и техните момчета. Замислих се за собствения си син, Деймън, и какви късметлии бяхме ние двамата. Повечето затворници в „Лортън“ осъзнаваха къде са сбъркали, но просто не знаеха как да спрат.

Повече от час и половина само обикалях из стаята и слушах. От време на време се налагаше да помагам като психолог и правех всичко по силите си, въпреки че трябваше да импровизирам.

Чух един мъж да казва: „Моля те, кажи на майка си, че я обичам и ужасно ми липсва.“ После и затворникът, и синът му избухнаха в сълзи и се прегърнаха силно.

Сампсън се доближи до мен след около час и нещо. Беше усмихнат, а неговата усмивка е направо зашеметяваща.

— Ей, това е страхотно. Невероятно е.

— Да, така е. Пак ще карам оранжевия автобус.

— Мислиш ли, че това им помага? Тези срещи между бащи и синове? — попита ме той.

Огледах стаята.

— Мисля, че днес, точно сега, това е успех за тези мъже и техните синове. И то стига.

Сампсън кимна.

— Старият подход „стъпка по стъпка“. И на мен ми действа добре. Направо ще литна, Алекс.

И на мен ми идеше да литна. Страшно се размеквам от такива неща.

Докато карах синовете към домовете им по-късно следобед, виждах по лицата им, че срещата с бащите им е била положително преживяване. На връщане момчетата не бяха така шумни и несдържани. Опитваха се да се държат мъжки. Но просто си бяха деца. Почти всички благодаряха на Сампсън и мен, когато слизаха от автобуса.

Не беше необходимо. Определено ми харесваше повече от това да преследвам убийци маниаци.

Последно оставихме осемгодишното момче от „Бенинг Теръс“. То прегърна и Джон, и мен, после се разплака.

— Толкова ми липсва татко — промълви, преди да изтича към дома си.