Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (24)

22.

Прибрах се у дома от Кристин в два и половина през нощта. Чувствах се опиянен, не бях изпитвал такова щастие от години. Искаше ми се да събудя Нана и децата, за да им кажа новината. Щеше ми се да видя изненаданите им физиономии. Искаше ми се да бях довел Кристин със себе си, за да отпразнуваме новината заедно.

Телефонът иззвъня няколко минути след като влязох в къщата.

„О, не — помислих си, — само не тази вечер. Обажданията в два през нощта не носят нищо добро.“

Обадих се от дневната и чух гласа на Сампсън.

— Скъпи? — прошепна той.

— Остави ме на мира. Пробвай пак сутринта. Тази вечер не приемам обаждания.

— Приемаш и още как, Алекс. Точно тази вечер. Ела на Алабама Авеню, на около три пресечки на изток от Дюпон парк. Един мъж е намерен гол и мъртъв, застрелян. Мъжът е бял, без никакви документи за самоличност.

Е, сутринта щях да кажа на Нана и децата за Кристин и мен. Сега трябваше да тръгвам. Мястото бе на около десет минути път от другата страна на Анакостиа. Сампсън ме чакаше на ъгъла. Също и убитият мъж.

И една доста оживена и враждебно настроена тълпа. Голо бяло тяло, захвърлено в този квартал, предизвикваше доста любопитство, все едно на Алабама Авеню да се появи елен.

— Доброто духче Каспър са го пречукали — обади се някакъв досадник, когато двамата със Сампсън се пъхнахме под жълтата полицейска лента, ограждаща местопрестъплението. В дъното имаше редица порутени тухлени сгради.

Тук край тротоарите винаги се събира застояла вода, тъй като уличните шахти почти никога не се почистват. Коленичих до извитото голо тяло, отчасти потопено в огромната локва. Заради дъжда нямаше да открием следи от гуми. Зачудих се дали убиецът се е сетил за това.

Водех си бележки наум. Нямаше нужда да си ги записвам, щях да запомня всичко. Ноктите и на ръцете, и на краката на мъжа бяха грижливо оформени. Не се виждаха никакви мазоли. Нямаше видими синини или белези, освен зловещата огнестрелна рана, отнесла лявата половина от лицето му.

Тялото му бе със силен тен, с изключение на това, което е било скрито от банския. На левия показалец личеше тънка светла ивица — може би е носел халката си там, но сега тя липсваше.

И нямаше никакви документи — точно като убитите жени.

Смъртта очевидно бе резултат от единствения опустошителен изстрел в главата. Алабама Авеню бе мястото, където бе открито тялото — но подозирах, че има второ място, където всъщност е било извършено убийството.

— Какво мислиш? — приведе се към мен Сампсън. Коленете му изпукаха силно. — Шибаният убиец нещо се е ядосал.

— Много е странно, че е стигнал до „Бенинг Хайтс“. Не знам дали има връзка с другите убийства. Но ако има, убиецът е искал да намерим този тук бързо. Тук обикновено захвърлят труповете в парка „Форт Дюпон“. Убиецът става все по-странен. И си прав, наистина е вбесен на целия свят.

Мислите ми бързо нахвърляха обичайните бележки и въпросите, които всеки детектив си задава в такива случаи. Защо е захвърлил тялото в канавката на улицата? Защо не в някоя изоставена сграда? Защо в „Бенинг Хайтс“? Чернокож ли е убиецът? Това все още ми се струваше най-вероятно, но много малък процент от серийните убийци са чернокожи.

Сержантът от лабораторията се доближи до Сампсън и мен.

— Какво искате да направим, детектив Крос?

Погледнах голото бяло тяло.

— Заснемете го с камера и фотоапарат, направете скици.

— Да вземем ли проби от улицата и тротоара?

— Вземете всичко. Дори да е подгизнало.

Сержантът се намръщи.

— Всичко? Всички тези боклуци в канавката? Защо?

Алабама Авеню е доста нависоко, виждах сградата на Конгреса ярко осветена в далечината. Изглеждаше като далечно небесно тяло. Това ме подсети какво се прави във Вашингтон и какво не се прави.

— Просто вземете всичко. Така съм свикнал да работя — отвърнах аз.