Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (23)

21.

Шейфър бе напълно готов за една нощ в града. Играта Четиримата конници го очакваше. Всичко можеше да се случи тази вечер. Но той осъзна, че се чувства вглъбен и замислен. Преминаваше от маниакална възбуда до депресия за толкова време, колкото му трябваше само да мигне с очи.

Наблюдаваше се, сякаш гледаше в сън. Той бе агент от британското разузнаване, но сега, след края на Студената война, имаше малко полза от дарбите му. Само благодарение на влиянието на бащата на Люси бе запазил работата си. Дънкан Къзинс бе стигнал до поста генерал от армията, а сега бе президент на конгломерат за пакетирани стоки, специализирал се в търговията с перилни препарати, сапуни и евтина козметика. Обичаше да нарича Шейфър Полковника и да намеква за „издигането му до посредствеността“. Генералът обичаше да говори и за блестящите успехи на двамата братя на Шейфър, които бяха натрупали милиони в бизнеса.

Мислите му се върнаха към настоящето. Напоследък често правеше това, контактът му с действителността заглъхваше и се усилваше като радио с лоша връзка. Пое си дъх, за да се успокои, после изкара таксито от гаража. Няколко минути по-късно зави по Айлънд Авеню. Пак започваше да вали, лек ръмеж, заради който светлините от фаровете на колите изглеждаха замъглени и импресионистични.

Отби към тротоара и спря пред един висок слаб чернокож мъж. Приличаше на дилър на дрога, нещо, по което Шейфър не си падаше. Може би просто щеше да застреля копелето, после да изхвърли тялото. Това изглеждаше достатъчно добро като развлечение за вечерта. Някакъв презрян дилър, който няма да липсва никому.

— За летището — каза мъжът надменно, когато се качи в таксито.

Несъобразителното копеле изтръска дъждовните капки от дрехите си върху седалката. После затвори скърцащата врата и веднага заговори по клетъчния си телефон.

Шейфър нямаше да ходи на летището, нито първият му пътник за вечерта щеше да стигне до там. Той се заслуша в телефонния разговор. Гласът на мъжа звучеше превзет и изненадващо културен.

— Мисля, че ще успея точно за полета в девет, Ленард. „Делта“ летят на точен час, нали? Хванах такси, слава богу. Повечето изобщо не искат да спират в „Нортийст“, където живее бедната ми майка. И точно тогава се появи едно лилаво-синьо такси, абсолютна развалина, но слава богу, спря и ме взе.

По дяволите, бяха го описали. Шейфър изпсува наум лошия си късмет. Но това беше играта: невероятни върхове и гадни пропадания. Сега трябваше да закара този тъпанар чак до Националното летище. Ако изчезнеше, щяха да го свържат с „лилаво-синьо такси, абсолютна развалина“.

Шейфър настъпи газта и се отправи към аеропорта. Имаше задръстване дори в девет вечерта. Той изпсува мислено. Дъждът валеше проливно, постоянно отекваха гръмотевици и светкавици разцепваха небето.

Опита се да овладее надигащия се гняв, все по-черното си настроение. Отне му почти четирийсет минути да стигне до проклетия терминал и да остави пътника си. Дотогава вече бе завладян от нова фантазия, настроението му отново се бе люшнало в другата крайност. Пак политаше.

Може би все пак трябваше да отиде при д-р Касади. Имаше нужда от още хапчета, особено литий. Тази вечер се чувстваше, сякаш е на гигантска люлка: нагоре-надолу, нагоре-надолу. Искаше да стигне до края. Чувстваше трескаво напрежение. Определено губеше контрол над себе си.

Всичко можеше да се случи, когато изпаднеше в такова състояние. Точно там бе проблемът. Нареди се на опашката от таксита, чакащи пътници за обратния път до града.

Докато бавно напредваше, пак проехтяха гръмотевици. Някъде високо над летището просветнаха светкавици. На тяхната светлина успя да види потенциалните си жертви, скупчени под платнения навес. Очевидно имаше отложени и отменени полети. Наслаждаваше се на тази евтина мелодрама, на напрежението от очакването. Жертвата му можеше да се окаже всеки, от важен шеф на фирма до забързана секретарка или дори цяло семейство, връщащо се от ваканция в Дисниленд.

Нито веднъж не погледна право към редицата от потенциални жертви, докато се придвижваше бавно напред. Почти бе стигнал. Пред него имаше само две таксита. С ъгълчето на окото си виждаше опашката. Най-после хвърли един бърз поглед.

Щеше да му се падне висок мъж.

Пак хвърли бърз поглед, не се сдържа.

Бял мъж, бизнесмен, слезе от тротоара и се качи в таксито. Човекът ругаеше тихо, раздразнен от дъжда.

Шейфър го огледа. Беше американец, между трийсет и пет и четирийсет годишен, със самодоволен вид. Може би инвестиционен посредник или банкер, нещо такова.

— Можем да тръгваме — щом ви дойде настроението! — сопна му се мъжът.

— Извинете, сър — каза Шейфър и се усмихна раболепно в огледалото за обратно виждане.

Хвърли заровете на предната седалка: шест! Сърцето му заби неудържимо.

Шест означаваше незабавно действие. Но той още се намираше в района на летището. Имаше много коли и полицаи, навсякъде бе ярко осветено. Бе прекалено опасно, дори и за него.

Заровете си бяха казали думата. Той нямаше избор. Играта бе започнала.

Море от червени светлини на стопове блестеше насреща му. Навсякъде имаше коли. Как можеше да го направи тук?

Шейфър целият плувна в пот.

Но трябваше да го направи. Това бе идеята на играта. Трябваше да го направи веднага. Трябваше да убие този тъпанар точно тук, на летището.

Рязко зави към един паркинг наблизо. Тук не ставаше. Ускори по тесния път. Нова светкавица блесна в небето, сякаш да подчертае лудостта и хаоса на момента.

— Накъде, по дяволите, си тръгнал? — извика му бизнесменът. Той стовари дланта си върху гърба на седалката му. — Това не е пътят, идиот такъв!

Шейфър го погледна в огледалото. Беше му бесен, че го е нарекъл идиот. Копелето му напомняше за собствените му братя.

— На никъде не съм тръгнал — извика той. — Но ти си тръгнал право към ада!

Мъжът изрева:

— Какво каза? Какво каза току-що?

Шейфър стреля с деветмилиметровия си „Смит и Уесън“ с надеждата, че никой няма да различи звука му сред гръмотевиците и клаксоните на колите.

Бе подгизнал от пот и се страхуваше, че черната боя по лицето му е започнала да се размазва и отмива. Очакваше да го спрат всеки момент. Очакваше полицаи да обградят таксито. Яркочервената кръв бе опръскала цялата задна седалка и прозореца. Бизнесменът се бе свлякъл в ъгъла, сякаш спеше. Шейфър не можеше да види къде точно проклетият куршум бе излязъл от колата.

Успя да се измъкне от летището, преди да се побърка окончателно. Подкара внимателно към „Бенинг Хайтс“ в „Саутийст“. Не можеше да рискува да го спрат за превишена скорост. Но изобщо не бе на себе си, не бе сигурен дали постъпва правилно.

Спря в една странична уличка, огледа тялото, съблече го. Реши да захвърли трупа на открито място. Правеше всичко възможно да действа непредсказуемо.

После бързо потегли и се отправи към дома си.

Не бе оставил документи у жертвата си. Нищо, освен тялото.

Малка изненада — този път жертвата бе мъж.