Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (20)

18.

Котката Роузи стоеше на перваза на прозореца и ме гледаше как се обличам за срещата си с Кристин. Завидях на простотата на живота: обичам да ям мишки, мишки обичам да ям.

Най-после тръгнах надолу. Бях си взел свободна вечер и бях толкова нервен, разсеян и напрегнат, колкото не ми се бе случвало да съм от много време. Нана и децата знаеха, че става нещо, но не знаеха какво и това направо подлудяваше тримата ми любими любопитковци.

— Тате, кажи ми какво става, моооооля те! — помоли ме Джени, събрала длани като за молитва.

— Казах ти, не и не, и не. Дори и на колене да ми паднеш — казах аз и се усмихнах. — Имам среща тази вечер. Просто среща. Това е всичко, което трябва да знаете.

— С Кристин ли? — попита Джени. — Поне това можеш да ми кажеш.

— Това си е моя работа — отвърнах, докато си връзвах вратовръзката пред огледалото до стълбите. — И теб не те засяга, моя любопитна приятелко.

— Издокарал си се в най-хубавия си костюм, обувките за танци, с красива вратовръзка. Толкова си красив.

— Добре ли изглеждам? — обърнах се и попитах личния си моден консултант. — За срещата?

— Изглеждаш фантастично, тате. — Моето момиченце грейна в усмивка и знаех, че мога да й вярвам. Очите й бяха като блестящи огледала, които винаги казваха истината. — Знаеш, че е така. Знаеш, че си греховно красив.

— Ето, това е моето момиче — засмях се аз.

Греховно красив. Чула го е от Нана, несъмнено.

Деймън изимитира сестра си.

— „Изглеждаш фантастично, тате.“ Каква подмазвачка. Какво се опитваш да изкопчиш от татко, Джени?

— Добре ли изглеждам? — обърнах се към Деймън.

Той погледна измъчено към тавана.

— Изглеждаш супер. Какво си се впрегнал толкова? На мен можеш да кажеш. Като мъж на мъж. Какво толкова ще става?

— Отговори на горките деца! — обади се най-после и Нана.

Погледнах към нея ухилен до уши.

— Не използвай „горките деца“, за да изпълниш нормата си от клюки за деня. Е, тръгвам — съобщих им. — Ще се върна преди изгрев. Буу-хаа-хааа. — Изревах като чудовище и тримата направиха възмутени физиономии.

Беше минута или две преди осем, когато излязох на верандата. Пред къщата спря дълга черна лимузина „Линкълн Таун Кар“. Беше пристигнала навреме и аз не исках да закъснявам.

— Лимузина? — ахна Джени и едва не припадна на верандата. — Ще излизаш с лимузина?

— Алекс Крос! — извика Нана. — Какво става тук?

Слязох по стъпалата буквално танцувайки. Качих се в чакащата кола, затворих вратата и казах на шофьора да тръгва. Махнах с ръка през прозореца и им се изплезих, докато колата плавно потегли напред.