Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (15)

13.

Джефри Шейфър очакваше с нетърпение играта на Четиримата конници всеки четвъртък от девет до един през нощта.

Играта бе всичко за него. Имаше още трима велики играчи по света. Те бяха Ездачът на белия кон — Завоевателя; Ездачът на червения кон — Войната; Ездачът на черния кон — Глада; а самият той бе Ездачът на светлия кон — Смъртта.

Люси и децата знаеха, че им е забранено да го безпокоят, по каквато и да е причина, когато се е заключил в библиотеката на втория етаж. На едната стена бе разположена колекцията му от церемониални ками, почти всички купени в Хонконг и Банкок. На стената бе окачено и греблото, което бе използвал през годината, когато неговият колеж спечели състезанието по гребане. Шейфър почти винаги печелеше игрите, в които участваше.

От години използваше Интернет, за да се свързва с другите играчи, дълго преди останалият свят да се запали по мрежата. Завоевателя играеше от град Доркинг в Съри, недалеч от Лондон; Глада пътуваше напред-назад между Банкок, Сидни, Мелбърн и Манила, а Войната обикновено играеше от Ямайка, където имаше голямо имение на брега на морето. Играеха на Конниците от седем години.

Вместо да започне да се повтаря, играта на фантазии се разширяваше. Тя се развиваше с всяка изминала година, ставаше по-необичайна и все по-предизвикателна. Целта бе да се измисли най-великолепната и необичайна фантазия или приключение. Насилието бе почти винаги част от играта, убийството — не задължително.

Шейфър бе първият, който заяви, че неговите истории изобщо не са измислени, а че ги е изживял в реалния свят. Сега и другите правеха същото от време на време. Шейфър не бе сигурен дали те наистина изживяваха фантазиите си. Целта бе всеки да се опита да представи най-поразителната фантазия за вечерта, да спечели възхищението на другите играчи.

В девет часа Шейфър вече седеше пред лаптопа си. Другите също бяха на линия. Рядко се случваше някой от тях да пропусне играта, но ако това станеше, отсъстващият оставяше дълги съобщения и понякога рисунки или дори снимки на предполагаемите любовници или жертви. Понякога използваха и филмчета, а останалите играчи трябваше да решат дали сцените са режисирани и изиграни, или са заснети в реална обстановка.

Самият Шейфър не можеше да си представи да пропусне сеанс от играта. Смъртта бе несъмнено най-интересният герой, най-силен и оригинален от всички. Отсъстваше от важни социални събирания или събития в посолството само за да не пропусне играта в четвъртък вечер. Беше се случвало да играе болен от пневмония, а веднъж дори след като предния ден бе претърпял болезнена операция от херния.

В много отношения Четиримата конници бе уникална игра, но най-важното бе, че в нея няма господар — някой, който да я насочва и контролира. Всеки от играчите разполагаше с пълна свобода да пише и визуализира собствената си история, стига да играеше според това, което диктуваха хвърлените от него зарове и да се придържа в параметрите на собствения си герой.

На практика в Конниците имаше четирима господари на играта. Нямаше друга като нея. Тя бе толкова зловеща и шокираща, колкото успяваха да я направят въображението на участниците и умението им да представят фантазиите си.

Завоевателя, Глада и Войната вече бяха на линия.

Шейфър започна да пише:

Смъртта отново победи във Вашингтон. Нека ви разкажа подробностите, после ще изслушам страхотните истории, силата на въображението на Завоевателя, Глада и Войната. Живея за тези часове, както и всички вие, сигурен съм.

Този уикенд пак карах моето фантастично такси, колата на кошмарите… Чуйте това. Попаднах на няколко отбрани и възхитителни жертви, но ги отхвърлих като недостойни. После открих моята кралица и тя ми напомни за нашите дни в Банкок и Манила. Кой би могъл да забрави жаждата за кръв на боксовата арена? Изиграх един мач по кикбокс. Господа, пребих я до смърт с ръце и крака. Изпращам ви снимки.