Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (121)

119.

Не знаех какво да мисля, нито какво да направя в този момент. Болката на лицето на Шейфър изглеждаше истинска, той изглеждаше изплашен. Но той бе много добър актьор.

Почувствах нещо под себе си! Той замахна силно между краката ми. Извиках и успях да се извия настрани, но ме заболя.

После се нахвърлихме един срещу друг — като борци, във водата. Внезапно той ме издърпа под себе си. Беше силен. Дългите му ръце бяха като пипала и ме стиснаха здраво.

Потопихме се и двамата и започна да ме обзема най-вледеняващият, най-истинският страх в живота ми. Не исках да се удавя. Шейфър щеше да ме победи. Той винаги намираше начин.

Шейфър се взря в очите ми. Погледът му бе пронизващ, маниакален, луд. Устата му бе стисната в зла извивка. Беше ме пипнал, отново щеше да победи.

Избутах го с всичка сила. Когато усетих, че се напряга, смених посоката. Ритнах го с крака си и го сграбчих под челюстта, може би достигнах гърлото му. Ударих го с всичка сила и той започна да потъва.

Дългата му руса коса се разпръсна около лицето му. Ръцете и краката му се отпуснаха.

Той започна да потъва и аз го последвах. Под повърхността беше още по-тъмно. Сграбчих едната му ръка.

Едва го достигнах. Тежестта му ме завличаше към дъното. Не можех да го оставя да потъне. Трябваше да науча истината за Кристин. Не можех да продължа с живота си в противен случай.

Нямах представа колко е дълбока водата там, където бяхме.

Очите на Шейфър бяха широко отворени, устата му — също; дробовете му сигурно вече се пълнеха с вода.

Запитах се дали не съм му счупил врата с ритника си. Мъртъв ли беше, или само в безсъзнание? Почувствах известно задоволство при мисълта, че може би съм счупил врата на Невестулката.

После това загуби значение. Всичко загуби значение. Не ми остана повече въздух. Имах чувството, че гърдите ми ще се сплескат. Тялото ми пламна в огън. В ушите ми зазвуча някакво непоносимо звънтене. Бях замаян и започнах да губя съзнание.

Пуснах Шейфър, оставих го да се свлече към дъното. Нямах избор. Не можех да мисля повече за него. Трябваше да стигна до повърхността. Повече не можех да задържам дъха си.

Заплувах трескаво нагоре, избутвах водата, ритах с всичка сила. Не вярвах, че ще успея, бях прекалено далече от повърхността.

Не ми остана въздух.

И тогава видях лицето на Сампсън, надвесено над мен. Близо, съвсем близо. Това ми даде сила.

Главата му се очертаваше на фона на синьо-черното небе, осеяно със звезди.

— Готин — извика той, когато най-после подадох глава.

Той ме задържа, докато си поема въздух, скъпоценен въздух. И двамата плувахме на едно място известно време. Главата ми беше замаяна.

Очите ми оглеждаха повърхността за някаква следа от Шейфър. Зрението ми беше замъглено, но не го видях. Бях сигурен, че се е удавил.

Двамата със Сампсън бавно заплувахме към брега.

Не бях получил това, което ми трябваше. Не бях успял да науча истината, преди Шейфър да се удави.

Един-два пъти обръщах глава назад, за да се уверя, че Шейфър не ни следва, но него го нямаше. Не се виждаше никъде. Чуваше се единствено звукът от нашите уморени ръце, порещи водата.