Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (107)

105.

Андрю Джоунс седеше до мен в тъмното купе на поршето. Работехме в тясно сътрудничество от почти две седмици. Джоунс и Службата за сигурност бяха твърдо решени да спрат Шейфър, преди да е извършил ново убийство. Освен това следяха Войната, Глада и Завоевателя.

Гледахме мълчаливо как Джефри Шейфър бавно обърна колата и се върна в къщата си.

— Видя ни. Познава колата ми — казах аз. — Това е добре.

Не можех да зърна лицето на Шейфър в тъмнината, но почти усещах какъв огън гори в главата му. Знаех, че е превъртял. Думите убиец маниак продължаваха да се въртят в съзнанието ми. Двамата с Джоунс наблюдавахме един убиец маниак и той се движеше на свобода. Беше се измъкнал, въпреки че бе извършил убийство — няколко убийства.

— Алекс, тревожиш ли се, че можем да го предизвикаме да навлезе в състояние на ярост? — попита Джоунс, когато ягуарът спря пред голямата къща.

На алеята нямаше никакво осветление, така че нямаше да можем да видим лицето на Джефри Шейфър през следващите няколко секунди. Не можех да определя дали е влязъл в къщата.

— Той вече е в състояние на ярост. Загубил е работата си, жена си, децата, играта, заради която живее. Най-лошото — ограничена е свободата му да ходи, където поиска. Шейфър мрази да му налагат ограничения, мрази да се чувства в капан. Не може да понесе мисълта да загуби.

— Значи мислиш, че ще направи нещо прибързано?

— Не прибързано. Той е прекалено умен. Но ще предприеме нещо. Ще направи следващия си ход. Така се играе играта.

— И тогава отново ще го вбесим?

— Да, точно така.

Късно същата вечер, докато карах към къщи, реших да спра в „Сейнт Антъни“. Църквата е необикновена в наши дни заради това, че е отворена и нощем. Монсиньор Джон Келихър смята, че така трябва, и е готов да се примири с вандализма и дребните кражби. Все пак хората от квартала наглеждат църквата и я пазят.

Когато влязох в осветената от свещи църква, вътре се молеха няколко души. В църквата обикновено има по няколко енориаши. Не е позволено на бездомници да спят вътре, но те влизат и излизат по цяла нощ.

Седнах и се загледах как примигват и трептят познатите червени свещи. Вдишах тежкия мирис на тамян. Взрях се в голямото позлатено разпятие и красивите витражи на прозорците, на които се възхищавам от момче.

Запалих една свещ за Кристин и се помолих някак, някъде тя да е все още жива. Не изглеждаше вероятно. Споменът за нея леко избледняваше и се ядосвах, че става така. Една колона от болка се простираше от стомаха до гърдите ми и ми беше трудно да дишам. Чувствах се така от нощта, когато тя изчезна, преди почти година.

И тогава за пръв път признах пред себе си, че тя си е отишла. Никога вече нямаше да я видя. Мисълта заседна като счупено стъкло в гърлото ми. Сълзите напълниха очите ми.

— Обичам те — прошепнах аз. — Обичам те, ужасно ми липсваш.

Казах още няколко молитви и най-после станах от дългата дървена пейка, после мълчаливо се отправих към вратите. Не видях жената, която се бе свила в една от страничните пътеки. Тя ме стресна с внезапното си движение.

Познах я — от кухнята за бездомни. Казваше се Магнолия. Само това знаех за нея, странното й първо име, може би и то бе измислено. Тя ме извика на висок глас: — Хей, Фъстъчения човек, сега знаеш какво ни е на нас.