Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (101)

99.

Процесът бе почти на края си и сега идваше най-трудната част: очакването на присъдата. Във вторник съдебните заседатели се оттеглиха, за да обмислят изложеното по време на процеса срещу Джефри Шейфър. За пръв път си позволих да помисля за немислимото — че Джефри Шейфър може да бъде освободен.

Със Сампсън седяхме в дъното на съдебната зала, когато дванайсетте съдебни заседатели се оттеглиха: осем мъже и четири жени. Джон бе идвал в съда няколко пъти и определи процеса като „най-доброто и най-лигаво шоу извън Овалния кабинет“, но аз знаех, че идва, за да ме подкрепи.

— Кучият син е виновен и е напълно откачен — каза Сампсън, докато гледаше Шейфър. — Но е събрал доста добри актьори на своя страна: предана съпруга, предана любовница; добре платен адвокат, Сили Били. Може и да се измъкне.

— Случва се — съгласих се аз. — Съдебните заседатели са непредсказуеми. И стават все по-непредсказуеми.

Видях как Шейфър любезно се ръкува с екипа на защитниците си. И Джулс, и Джейн Халпърн се усмихваха насилено. Те знаеха, нали? Техният клиент е Невестулката, масовият убиец.

— Джефри Шейфър умее да кара хората да му вярват, когато иска. Той е най-добрият актьор, когото съм виждал — казах аз.

После Джон си тръгна и аз пак се измъкнах през задния вход. Този път нито Шейфър, нито пресата ме чакаха в засада в мазето или на паркинга.

На паркинга чух женски глас и се заковах на място. Помислих си, че е Кристин. Десетина души вървяха към колите си, никой от тях не гледаше към мен. Целият пламнах, докато ги оглеждах. Кристин не се виждаше никъде. Откъде се бе разнесъл гласът?

Подкарах старото си порше и си пуснах компактдиска на Джордж Бенсън. Спомних си полицейския доклад за опасното шофиране на Шейфър, завършило близо до „Дюпон Съркъл“. Стори ми се странно привлекателна възможност. Послушах собствения си съвет да не гадая какво решение ще вземат съдебните заседатели. Можеше да е и едното, и другото.

Позволих си да мисля за Кристин. И се задавих. Дойде ми прекалено. Сълзите започнаха да се стичат по бузите ми. Наложи се да спра.

Поех си дълбоко дъх. После отново. Болката в гърдите ми бе също толкова силна, както в деня на изчезването на Кристин. Тя се бе опитала да стои настрана от мен, но аз не й бях позволил. Аз бях отговорен за това, което й се беше случило.

Карах из Вашингтон, правех безцелни кръгове. Най-после се прибрах вкъщи повече от два часа и половина, след като бях тръгнал от съда.

Нана изтича навън от къщата. Явно ме бе забелязала още докато спирах на алеята. Очевидно ме беше чакала.

Подадох глава през прозореца. Още не бях изключил радиото си.

— Какво има, стара жено? Сега пък какво има? — попитах Нана.

— Обади се госпожа Фицгибън, Алекс. Съдебните заседатели са взели решение.