Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (95)

93.

Когато се прибрах вкъщи от съда, обсъдих положението с Андрю Джоунс. Опитвах отново да се свържа с Оливър Хайсмит, но засега не бях получил никакъв отговор. Освен това нямаше нищо ново, което да свързва Шейфър с убийствата в „Саутийст“. Шейфър сякаш не бе убивал никого, поне във Вашингтон, през последните няколко месеца.

След вечерята, която се състоеше от гювеч с пиле, салата и пай с малини, Нана освободи децата от ежедневното им задължение да измият чиниите. Помоли мен да остана да й помогна.

— Точно като в доброто старо време, все едно нищо не се е променило — казах аз, докато сапунисвах и миех чиниите и приборите в порцелановата мивка, която бе стара като къщата.

Нана подсушаваше измитите чинии веднага щом й ги подавах. Пръстите й още бяха така бързи, както и мисълта.

— Иска ми се да мисля, че сме по-стари и по-мъдри — вметна Нана.

— Не знам. Щом ръцете ми още подгизват от миенето на чинии.

— Не съм ти казала нещо, което трябваше — каза Нана съвсем сериозно.

— Добре — казах аз и спрях да разплисквам вода и сапун около мивката. — Давай.

— Исках да ти кажа, че се гордея с начина, по който се справяш с ужасните неща, които се случиха. Твоята сила и търпението ти ме трогват. А аз не се трогвам лесно, особено от такива като теб. Знам, че същото се отнася за Деймън и Джени. На тях нищо не им убягва.

Облегнах се на мивката. Чувствах се в настроение за признания.

— Това е най-ужасният период от живота ми, най-трудният, през който съм преминавал. По-лошо е дори от тогава, когато умря Мария, ако това е възможно. Тогава поне знаех, че е мъртва. Можех да се отдам на скръбта си. Можех да я оставя да си отиде и да започна отново да дишам.

Нана заобиколи мивката и ме прегърна и както винаги ме изненада колко силни са ръцете й.

Погледна ме право в очите, точно както правеше, когато бях девет годишен. Каза:

— Дай воля на скръбта си, Алекс. Остави я да си отиде.