Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (50)

48.

Прибрахме се в хотела, но не можах да заспя. Все още не можех да се концентрирам и това ме потискаше още повече. Сякаш губех разсъдъка си.

Игра? Не, това не беше игра. Това бе ужас и шок. Жив кошмар, по-ужасен от всичко, което бях преживял. Кой би могъл да причини това на Кристин? Защо? Кой бе Невестулката?

Всеки път, щом затворех очи и се опитвах да заспя, виждах лицето на Кристин, виждах как ни маха за довиждане, седнала на мотопеда, как се разхожда из градината с цветя в косата.

Чувах гласа на Кристин през цялата нощ. Най-после съмна. Чувството ми за вина заради това, което й се бе случило, се бе удвоило и дори утроило.

Със Сампсън продължихме да обикаляме пътищата наоколо — Мидъл Роуд, Харбър Роуд, Скут Роуд, и да разпитваме от врата на врата. Всички хора от полицията и военните, с които говорихме, бяха убедени, че Кристин просто не е изчезнала на острова. Със Сампсън слушахме една и съща песен всеки ден в продължение на цяла седмица. Никакви продавачи, таксиметрови или автобусни шофьори не я бяха видели в Хамилтън или Сейнт Джордж, така че бе вероятно тя изобщо да не е стигнала, до който и да е от двата града онзи следобед.

Никой, нито един свидетел не помнеше да я е виждал с мотопеда по Мидъл Роуд, така че може би тя не бе стигнала и до там.

Най-смущаващото от всичко беше, че не бяха последвали никакви други опити за връзка с мен след имейла в нощта след изчезването й. Един агент от ФБР бе разследвал адреса и бе открил, че той не съществува. Който и да се беше свързал с мен, бе опитен хакер, способен да прикрие самоличността си. Думите, които бях прочел онази нощ, се бяха запечатали в съзнанието ми.

Засега е в безопасност.

При нас е.

Кои бяха те? И защо нямаше никакви други съобщения? Какво искаха от мен? Знаеха ли, че така се побърквам? Това ли се опитваха да постигнат? Повече от един убиец ли стояха зад Невестулката? Изведнъж това ми се стори съвсем вероятно.

Сампсън се върна във Вашингтон в неделя, като отведе Нана и децата със себе си. Не искаха да тръгват без мен, но се налагаше. Аз още не можех да си представя да напусна Бермудите. Бих се чувствал, все едно изоставям Кристин.

В неделя вечер Патрик Бъсби се появи в стаята ми към девет. Предложи ми да отида с него някъде около Саутхамптън, на десетина километра от хотела, около двайсетина минути път. Жителите на Бермудите измерват разстоянията по права линия, но всъщност всички пътища са осеяни със завои, така че пътуването винаги отнема повече време, отколкото човек очаква.

— За какво става въпрос, Патрик? Какво има в Саутхамптън? — попитах, докато се движехме по Мидъл Роуд.

Сърцето ми се бе качило в гърлото. Мълчанието на Бъсби ме плашеше.

— Не сме намерили госпожа Джонсън. Обаче един мъж може би е станал свидетел на отвличането. Искам да чуеш какво ще разкаже. Сам реши. Ти си детективът от големия град, не аз. Можеш да му задаваш въпроси. Неофициално, разбира се.

Мъжът се казваше Пери Греъм и живееше в голф клуб „Порт Роял“. Срещнахме се с него в миниатюрния му апартамент в крилото за персонала. Беше висок и болезнено слаб, с дълга козя брадичка. Определено не се зарадва да види инспектор Бъсби и мен на прага си.

Бъсби вече ми бе разказал, че Греъм е родом от Лондон и че сега работи като портиер и човек по поддръжката в частния голф клуб. Бил живял в Ню Йорк и Маями и имал досие в полицията за продажба на крек.

— Вече му казах всичко, което видях — започна да се оправдава Пери Греъм веднага щом отвори вратата и ни видя. — Вървете си. Оставете ме на мира. Защо да премълчавам нещо или…

Прекъснах го.

— Казвам се Алекс Крос. Детектив съм от полицията във Вашингтон. Разследвам убийства. Жената, която сте видели, е моята годеница, господин Греъм. Може ли да влезем и да поговорим? Ще ви отнемем само няколко минути.

Той кимна примирено.

— Ще ви кажа какво знам. За втори път — каза той накрая. — Добре, влезте. Но само защото ме нарекохте господин Греъм.

— Само това искам. Не съм дошъл да ви притеснявам за нещо друго.

Бъсби и аз влязохме в стаята, която бе малко по-голяма от ниша. Плочките на пода и всички мебели бяха покрити с измачкани дрехи, най-вече бельо.

— Имам една позната, която живее в Хамилтън — каза Греъм изморено. — Ходих да я видя миналия вторник. Изпихме прекалено много вино. Останах да спя при нея — знаете как става. Някак се надигнах на другия ден. Трябваше да бъда в голф клуба по обед, но знаех, че ще закъснея и ще ми удържат от заплатата. Нямам кола, така че тръгнах на стоп. Оставиха ме на Саут Шор Роуд. Някъде край „Паджет“. Ужасно горещ следобед беше. Слязох до морето да се разхладя. После се изкачих от другата страна на хълма и видях една катастрофа на пътя. Беше на около половин километър надолу по големия хълм. Сещате ли се кой?

Кимнах и затаих дъх, докато го слушах. Спомних си непоносимата жега онзи следобед. Спомних си как Кристин потегли на лъскавия син мотопед, как ни махаше и се усмихваше. Споменът за усмивката й, която винаги ми носеше такава радост, сега проряза болезнено стомаха ми.

— Видях как един бял пикап блъсна една жена, която караше син мотопед. Не съм сигурен, но изглеждаше, сякаш пикапът блъсна жената нарочно. Шофьорът веднага изскочи и й помогна да стане. Тя не изглеждаше сериозно ранена. После той й помогна да се качи в пикапа. Прибра мотопеда й отзад. После потегли. Реших, че я е закарал в болницата. Изобщо не се замислих повече.

— Сигурен ли сте, че не е била сериозно ранена? — попитах аз.

— Не съм сигурен. Но тя се изправи сама. Можеше да стои права.

Гласът ми едва излезе, когато зададох следващия въпрос.

— И не сте казали на никого за катастрофата, дори и след като видяхте историята във вестниците?

Мъжът поклати глава.

— Не съм чел никакви вестници. Изобщо не се интересувам от тях. Пишат само разни клюки и местни глупости. Но после моето момиче не спря да приказва за станалото. Не исках да ходя в полицията, но тя ме накара, застави ме да говоря с този инспектор.

— Видяхте ли какъв точно беше пикапът? — попитах го.

— Бял пикап. Може да е бил под наем. Чист и нов.

— А номера му?

— Изобщо не съм го видял — поклати глава Греъм.

— Как изглеждаше шофьорът на пикапа? Всичко, което си спомните, ще ни бъде от полза, господин Греъм. Всъщност вече ни помогнахте.

Той сви рамене, но си личеше, че се опитва да си спомни нещо.

— Нямаше нищо особено в него. Висок, но не чак колкото вас. Съвсем нормален мъж. Нормален чернокож мъж.