Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (49)

47.

На следващата сутрин двамата прекарахме часове в полицията в Хамилтън. Те бяха професионалисти, но случаи на отвличане беше истинска рядкост за тях. Позволиха ни да се разположим в участъка на Франт стрийт. Все още не можех да се концентрирам или да фокусирам както би трябвало.

Бермуда е остров с шейсет квадратни километра площ. Макар че тази британска колония е съвсем малка, скоро открихме, че на острова има повече от хиляда и двеста пътя. Двамата със Сампсън се разделихме, за да покрием възможно най-голяма територия. През следващите два дни започвахме сутрин в шест и продължавахме до десет-единайсет вечерта без почивка. Не исках да спирам, нито да спя.

За жалост не постигнахме нищо повече от местните полицаи. Никой не бе видял нищо. Стигнахме до задънена улица. Кристин бе изчезнала безследно.

Бяхме като пребити. Като свършихме в участъка на третата вечер, със Сампсън се спуснахме на плажа до хотела за едно нощно плуване.

Бяхме се научили да плуваме в общинския басейн във Вашингтон. Нана настояваше да се научим. По онова време тя бе на петдесет и четири години и много упорита. Науми си, че и тя трябва да се научи, и се записа заедно с нас на уроци към Червения кръст. Тогава повечето хора от „Саутийст“ не знаеха да плуват и Нана смяташе, че това е пример за типичната ограниченост на градския живот.

Така че едно лято ние със Сампсън започнахме да ходим да плуваме в общинския басейн заедно с Нана. Имахме уроци три пъти седмично и обикновено тренирахме още по един час след заниманията с учителя. Не след дълго Нана можеше да преплува петдесет дължини. Тя притежаваше невероятна издръжливост, също като сега. Рядко влизам във водата, без да се сетя за онези летни дни от младостта ми, когато станах сравнително добър плувец.

Сега със Сампсън се отпуснахме върху спокойната повърхност на около стотина метра от брега. Небето бе в най-тъмния нюанс на вечерно синьо, осеяно с безброй звезди. Виждах извитата бяла линия на брега, която се простираше на няколко километра във всяка посока. Палмите шумоляха от лекия бриз.

Чувствах се опустошен, напълно съсипан, докато лежах отпуснат във водата. Продължавах да виждам Кристин и със затворени, и с отворени очи. Не можех да повярвам, че е изчезнала. Сърцето ми се късаше, докато мислех за случилото се, за несправедливостта на живота.

— Искаш ли да поговорим за разследването? Какво мисля на този етап? Какви подробности научих днес? Или да го оставим за утре? — попита ме Сампсън, който се бе отпуснал по гръб близо до мен. — Да поговорим? Или да помълчим?

— Да поговорим. Не мога да мисля за нищо друго, освен за Кристин. Не мога да мисля нормално. Кажи ми какво мислиш ти. Нещо конкретно смущава ли те?

— Нещо дребно, но може да е важно.

Не казах нищо. Оставих го да продължи.

— Озадачава ме бързата поява на историята във вестника. — Сампсън замълча за малко. — Бъсби каза, че не е говорил с никого първата вечер. С нито един човек. Ти също не си. А историята я имаше в сутрешното издание.

— Това е малък остров, Джон. Казах ти, а и сам го видя.

Но Сампсън не се отказа от идеята си и аз също се запитах дали нямаше нещо вярно в нея.

— Виж, Алекс, знаели сте само ти, Патрик Бъсби и този, който е отвлякъл Кристин. Той се е обадил на вестника. Похитителят го е направил. Говорих с момичето от редакцията, което е приело съобщението. Вчера не искаше да каже нищо, но накрая, късно следобед, ми разказа как е станало. Помислила си, че се обажда загрижен гражданин. Мисля, че някой си играе с теб, Алекс. Някой си играе отвратителна игра с теб.

При нас е.

Игра. Що за отвратителна игра? Кои бяха отвратителните играчи? Невестулката един от тях ли бе? Възможно ли беше той да е още на Бермудите?