Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (47)

45.

Инспектор Патрик Бъсби от полицейското управление в Хамилтън пристигна в хотел „Белмонт“ към седем и половина. Беше нисък оплешивяващ мъж, който от разстояние изглеждаше петдесет-шейсет годишен. Когато се приближи до терасата на хотела обаче, видях, че е на не повече от четирийсет, горе-долу на моята възраст.

Той изслуша разказа ми, после каза, че туристите често губят представа за времето, когато се разхождат из острова. Случвали се и дребни злополуки с мотопеди по Мидъл Роуд. Увери ме, че Кристин ще се появи скоро, „леко изгоряла от слънцето“ или с „навехнат глезен“.

Изобщо не приех тези теории. Тя бе винаги точна и поне би се обадила по телефона, ако й се наложеше да закъснее.

Бях убеден, че би намерила начин да ни се обади, ако бе претърпяла лека злополука. Така че двамата с инспектора изминахме разстоянието от хотела до Хамилтън, а после обиколихме улиците на града, особено Франт стрийт и Райд стрийт. Мълчах и разтревожено се взирах през прозореца на колата, надявайки се да зърна Кристин да пазарува в някоя странична уличка, забравила напълно за времето. Но не я видяхме никъде, нито тя се бе обадила в хотела.

Когато в девет вечерта от нея все още нямаше нито следа, инспектор Бъсби неохотно се съгласи, че Кристин може да е изчезнала. Зададе ми много въпроси, което ми показа, че е добър полицай. Искаше да разбере дали не сме имали някакви несъгласия или спорове.

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“ във Вашингтон — казах му накрая. — Досега не ви го казах, за да не помислите, че навлизам в територията ви. Работил съм по няколко тежки случая с масови убийци. Сблъсквал съм се с много опасни хора. Може и да има връзка с това. Надявам се да няма, но все пак е възможно.

— Разбирам — каза Бъсби. Той беше точен, спретнат човек, с тънки мустаци. Приличаше повече на придирчив учител, отколкото на полицай, дори имаше вид на психолог повече от самия мен. — Има ли и други изненади, за които трябва да науча, детектив Крос?

— Не, това е всичко. Но сега разбирате защо съм разтревожен и защо ви се обадих. В момента също работя по серия ужасни убийства във Вашингтон.

— Да, сега разбирам причината за тревогата ви. Ще пусна доклад, че е изчезнал човек.

Въздъхнах тежко, после се качих горе да поговоря с децата и Нана. Направих всичко възможно да не ги плаша, но Деймън и Джени се разплакаха. После и Нана се разрида.

До полунощ все още не знаехме нищо за Кристин и местонахождението й. Инспектор Бъсби тръгна от хотела в дванайсет без петнайсет. Държеше се много учтиво и загрижено, дори ми даде домашния си телефон с молба да му позвъня веднага, ако Кристин се обади. Накрая каза, че семейството ни ще присъства в молитвите му.

В три часа все още крачех из хотелската си стая на третия етаж и също се молех. Тъкмо бях разговарял по телефона с Куонтико. Във ФБР се заеха да проверят всички случаи, по които бях работил, за да установят дали някой от замесените в тях не е свързан по някакъв начин с Бермудите. Бюрото вече бе проявило интерес към сегашната серия от неразкрити убийства в „Саутийст“. Изпратих им по факса психологическия профил на Невестулката, който бях изготвил.

Нямах никаква логична причина да подозирам, че убиецът може да е на Бермудите, но въпреки това се страхувах, че е така. Беше точно такова чувство, както предчувствието ми по отношение на убийствата в „Саутийст“, което шефът отхвърляше.

Беше ми ясно, че от Бюрото ще ми се обадят късно сутринта. Изкушавах се да потърся някои приятели в Интерпол, но се въздържах. После все пак им позвъних.

Стаята беше пълна с махагонови мебели в стил „Кралица Ана“ и бледорозови килими. Изглеждаше празна и самотна. Стоях като призрак пред големите прозорци, взирах се в движещите се черни фигури на фона на обляното от луната небе и си спомнях как държах Кристин в прегръдките си. Чувствах се невероятно безпомощен и самотен без нея. Не можех да повярвам, че това се е случило.

Притиснах ръце към тялото си и усетих пронизваща болка в сърцето. Непоносимата болка преминаваше като колона от гърдите ми чак до главата. Виждах лицето й, красивата й усмивка. Спомних си как веднъж танцувахме с нея в „Рейнбоу рум“ в Ню Йорк, припомних си вечерта в „Кинкедс“, онази специална вечер, когато отидохме в дома й, когато се смяхме и мислехме, че може би сме си направили бебе. Дали Кристин бе някъде на острова? Трябваше да бъде. Отново започнах да се моля да е в безопасност. Отказвах да приема всяка друга мисъл в главата си.

Телефонът в стаята иззвъня кратко малко след четири сутринта.

Сърцето ми се качи в гърлото. Кожата ми се стегна, сякаш изведнъж се бе свила и не побираше тялото ми. Бързо прекосих стаята и грабнах слушалката, преди да се чуе второ позвъняване. Ръката ми трепереше.

Странният приглушен глас ме изплаши.

— Имаш имейл.

Не можех да мисля рационално. Изобщо не можех да мисля.

Бях си взел лаптопа с мен.

Кой знаеше, че носех компютъра си тук? Кой би могъл да знае тази подробност? Кой ме е наблюдавал? Кой ни е наблюдавал?

Бързо отворих вратата на гардероба, грабнах компютъра, включих го и се закачих за Интернет. Отидох на последното съобщение в електронната ми поща.

Беше кратко и много сбито.

„Засега е в безопасност. При нас е.“

Краткото хладно съобщение бе по-лошо от всичко, което можех да си представя. Всяка дума се забиваше в мозъка ми и отекваше отново и отново.

Засега е в безопасност.

При нас е.