Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (40)

38.

Работих до осем и половина вечерта, после отидох в „Кинкедс“, където имах среща с Кристин. „Кинкедс“ е един от любимите ни ресторанти и освен това идеално място, където човек да послуша джаз и да се почувства уютно.

Седнах на бара и се наслаждавах на звуците на Хилтън Фелтън и Ефрейн Уулфолк, докато очаквах Кристин да се появи. Тя дойде точно навреме, въпреки че бе имала някакъв ангажимент в училището. Кристин винаги е точна. Много внимателна. Съвършена в почти всяко отношение, поне в моите очи. Да, ще стана твоя жена.

— Гладна ли си? Искаш ли да отидем на масата? — попитах я, след като се прегърнахме, сякаш сме били разделени от години и от хиляди километри.

— Нека малко поседим на бара. Ако нямаш нищо против — каза тя.

Дъхът й ухаеше леко на мента. Лицето й бе толкова меко и гладко, че не можех да се сдържа да го обхвана в дланите си.

— Няма нищо, което да бих искал да правя, освен да стоя до теб — казах й.

Кристин си поръча сметанов ликьор, а аз — голяма бира, и двамата си бъбрехме, докато музиката се носеше около нас, над нас, през нас. Денят ми бе много уморителен и имах нужда от това отпускане.

— Чаках това цял ден. Нямах търпение. Пак ли ставам прекалено старомоден и сантиментален? — усмихнах й се аз.

— Не и за мен. Никога не си прекалено старомоден, нито прекалено сантиментален. Това не може да стане, Алекс — отвърна на усмивката ми Кристин.

Обожавах да я гледам така. Очите й блестяха. Понякога потъвах в тях като в дълбоки езера. Това е, за което мечтаят всички хора, но което малцина намират, за съжаление.

Пръстите ми леко погалиха бузата й. После повдигнах бавно брадичката й. Свиреха „Звезден прах“. Това е една от любимите ми песни, дори при обикновени обстоятелства. Запитах се дали Хилтън и Ефрейн не свирят тази песен за нас и когато го погледнах, Хилтън ми намигна дяволито.

Приближихме се още повече едни към друг и потанцувахме на едно място. Усещах как бие сърцето й, чувствах го съвсем близо до гърдите си. Сигурно сме стояли така десет или петнайсет минути. Никой в бара не ни обръщаше внимание, никой не ни досаждаше, не ни предложиха още по едно питие, нито да ни придружат до масата ни. Сигурно са разбрали, че не бива.

— Наистина харесвам „Кинкедс“ — прошепна Кристин. — Но знаеш ли какво? Предпочитам да съм вкъщи с теб тази вечер. Някъде, където да сме сами. Ще ти изпържа яйца или каквото си избереш. Съгласен ли си?

— Разбира се, че съм съгласен. Чудесна идея. Да тръгваме.

Платих сметката и се извиних, че отказваме резервацията за ресторанта. После отидохме у Кристин.

— Ще започнем с десерта — каза тя и се усмихна хитро. И това много ми хареса.