Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (39)

37.

Закъри Скот Тейлър е много упорит, задълбочен и интелигентен репортер от „Уошингтън поуст“. Уважавам го изключително много. Безмилостният му цинизъм и скептицизъм ми идват малко прекалено, ако трябва да ги понасям ежедневно, иначе бихме могли дори да станем приятели. Все пак се разбираме много добре и му се доверявам повече, отколкото на другите журналисти.

Срещнах се с него същата вечер в бара „Айриш таймс“ на Еф стрийт, близо до „Юниън Стейшън“. Това заведение е анахронизъм, самотна тухлена постройка, заобиколена от модерни офис сгради. Закъри му вика „гаден бар, наподобяващ тоалетна, идеално място, където да се срещаме“.

В типичната за Вашингтон традиция аз от време на време се явявам в ролята на „достоверен източник“ на Закъри и сега също се канех да му разкажа нещо важно. Надявах се да се съгласи и да убеди редакторите си във вестника да пуснат историята.

— Как са Деймън и Джени? — попита Закъри, когато се настани срещу мен в тъмния ъгъл под стара снимка на мъж е цилиндър.

Закъри е висок, кокалест и изпит и малко прилича на мъжа от фотографията. Винаги говори прекалено бързо, така че думите му се застъпват. Съвсем лека следа от южняшки говор смекчава акцента му.

Сервитьорката най-после дойде до масата ни. Закъри поръча кафе, аз също.

— Две кафета? — попита тя, за да се увери, че ни е чула правилно.

— Две чаши от най-хубавото ви кафе — кимна Закъри.

— Това тук не е виенска сладкарница, ако не знаете.

Усмихнах се на жизнерадостта й, после на това, което Закъри ми бе казал — първите му думи към мен. Вероятно веднъж му бях споменал имената на децата си, но той имаше енциклопедична памет за всякакъв вид несвързана информация.

— Трябва да си направиш и ти две-три деца, Закъри — казах му усмихнат широко.

Той погледна античния вентилатор на тавана, сякаш можеше всеки момент да се сгромоляса. Това бе подходяща метафора на съвременния живот в Америка — една стара инфраструктура, която заплашва да излезе извън контрол.

— Още нямам жена, Алекс. Все още търся подходящата — каза Закъри.

— Добре тогава, първо си намери жена, после си направете деца. Може да те отърве от неврозата ти.

Сервитьорката постави димящите чаши с кафе пред нас.

— Това ли е всичко? — попита тя, после поклати глава и се отдалечи.

— Може би не искам да се разделям с възхитителната си невроза. Може би смятам, че точно тя ме прави толкова добър репортер. Без нея работата ми щеше да е някакъв тъп боклук и нямаше да бъда нищо в очите на Дон Греъм и компания.

Отпих от кафето, което бе направено най-малко преди един ден.

— Докато не ти се родят деца, все едно си оставаш нищо.

Закъри присви едното си око и нацупи устни на една страна. Правеше много интересни физиономии, когато размишляваше.

— Освен ако децата ми не ме обичат или дори не ме харесват особено.

— Мислиш, че не е възможно човек да те обикне ли? Грешиш. Повярвай ми, Закъри. Всичко ти е наред. Децата ти ще те обожават и ти също ще си луд по тях. Взаимно ще се обожавате.

Той най-после се засмя и плесна шумно с ръце. Обикновено добре се забавляваме, когато сме заедно.

— Е, ще се омъжиш ли за мен и ще ми родиш ли деца? — ухили се той над чашата си. — Тук е място за свалки, в края на краищата. Самотни мъже и жени от Бюрото по статистика на трудовата заетост и от Държавната печатница идват тук с надеждата да си намерят другарче за леглото.

— Това е най-доброто предложение, което съм получил днес. Но кой поиска тази среща все пак? Защо сме в тази дупка да пием това гадно кафе?

Тейлър гаврътна своето.

— Доста е силно, нали? И на това трябва да сме благодарни. Какво става, Алекс?

— Какво ще кажеш за още един „Пулицър“? — попитах го.

Той се престори, че обмисля думите ми, после очите му грейнаха.

— Ами, защо не. Всъщност няма да е зле да внеса баланс и симетрия върху полицата над камината. Така ми каза едно гадже преди време. Повече не я видях. Работеше за Гингрич, в интерес на истината.

През следващите четирийсет и пет минути разказах на Закъри цялата история, както я виждах аз. Казах му, че има 114 неразкрити убийства в „Саутийст“ и части от „Нортийст“. Подробно му описах какъв контраст имаше между това как се провеждаха разследванията за убийството на Франк Оденкърк и на немския турист в „Джорджтаун“ и убийствата на тийнейджърките Тори Пювър и Марион Кардинъл. Описах му главния детектив — с неговите предубеждения и предпочитания или поне как аз ги виждах. Дори му признах, че никак не харесвам Питман, а Закъри знае, че не питая такива чувства към никого, като се изключат убийците.

Той клатеше глава напред-назад, напред-назад, докато говорех, и не спря, докато не млъкнах.

— Не, че се съмнявам в това, което ми казваш, но имаш ли някакви документи, които го потвърждават? — попита той.

— Ти с твоята мания за подробности. Репортерите сте големи досадници в това отношение.

Пресегнах се под стола си и извадих две дебели папки. Очите на Закъри грейнаха.

— Това би трябвало да ти помогне за материала. Копия от шейсет и седем доклада за нерешени случаи на убийства. Също и копие от досието за разследването на убийството на Пювър и Кардинъл. Забележи броя на детективите, работещи по всеки случай. Провери колко часа работа са отбелязани. Ще видиш огромно несъответствие. Това е всичко, до което успях да се добера — но и другите доклади съществуват.

— Но на какво се дължи това… това злонамерено пренебрежение? — попита ме той.

Въпросът му бе много точен и мъдър.

— Ще ти посоча най-циничната причина. Някои хора в полицията наричат „Саутийст“ „самопочистваща се фурна“. Това звучи ли ти достатъчно като повод за злонамерено пренебрежение? На някои случаи им викат НЗХ — „Няма замесени хора“. Тази фраза я използва главен детектив Питман.

Закъри бързо запрелиства докладите. После стисна ръката ми.

— Отивам си вкъщи, в самотното ми убежище, което е поносимо само защото в него има един „Пулицър“. И ще си имам за четене всички тези вълнуващи полицейски доклади за НЗХ. Да се надяваме, че после ще успея да напиша едно смразяващо кръвта експозе. Ще видим. Както винаги, беше ми приятно да се срещнем, Алекс. Поздрави на Джени, Деймън и Нана Мама. Трябва да ме запознаеш с тях някой ден. Да свържа имената с физиономии.

— Ела на следващия концерт на Хора на вашингтонските момчета — казах му аз. — Всичките ни физиономии ще бъдат там. Деймън е в хора.