Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (38)

36.

Действаше много по-предпазливо напоследък. Посещението във Вашингтон на Джордж Бейър — Глада бе предупреждение, предупредителен изстрел и Шейфър го бе приел съвсем насериозно. Другите играчи можеха да бъдат не по-малко опасни от самия него. Точно те го бяха научили да убива, а не той тях. Не трябваше да ги подценява, особено ако искаше да спечели играта.

В деня след посещението на Глада другите го информираха, че Бейър е пристигнал във Вашингтон и че вероятно го наблюдава. Той прие това като второ предупреждение. Действията му ги бяха подплашили и сега те си връщаха. Всичко бе част от играта.

След работа онази вечер се отправи към скривалището си в „Екингтън“. Забеляза, че поне петима-шестима полицаи обикалят улицата.

Веднага заподозря другите конници. Бяха го предали в края на краищата. Или си играеха да обтягат нервите му? Какво правеха ченгетата тук?

Паркира ягуара на разстояние няколко пресечки, после се отправи към апартамента пеша. Трябваше да провери какво става. Беше с костюм на тънко райе, строга риза и вратовръзка. Знаеше, че изглежда достатъчно почтено. Носеше кожено куфарче и несъмнено приличаше на бизнесмен, който се прибира в дома си.

Двама чернокожи полицаи минаваха от врата на врата и разпитваха нещо хората по „Ъпланд Теръс“. Това не бе добре — полицията бе само на пет пресечки от скривалището му.

Защо бяха тук? Мозъкът му се въртеше на бързи обороти, а адреналинът заливаше нервната му система като наводнение. Може би това нямаше нищо общо с него, но малко повече предпазливост нямаше да му е излишна. Определено подозираше другите играчи, особено Джордж Бейър. Но защо? Така ли възнамеряваха да сложат край на играта — като го елиминират?

Когато двамата полицаи изчезнаха в една от страничните улици, Шейфър реши да спре пред една от къщите, през които вече бяха минали. Беше малък риск, но трябваше да научи какво става. Двама възрастни мъже седяха на пейката пред къщата и слушаха бейзболния мач по едно много старо радио.

— Питаха ви дали е имало някакви проблеми в квартала ли? — подметна с небрежен тон Шейфър. — Мен ме спряха по-нагоре по улицата.

Единият от мъжете просто го изгледа, видимо отегчен, но другият кимна и отговори:

— Точно така, господине. Търсеха някакво такси, лилаво и синьо. Заради някакви убийства, тъй казаха. Но не помня да съм виждал такова такси напоследък. Една компания по-рано имаше такива, казваше се „Ванити“. Помниш ли ги, Ърл? Те имаха лилави таксита.

— Това беше преди време — кимна другият мъж. — Фалираха.

— Сигурно бяха от градската полиция. Но не ми показаха документите си — сви рамене Шейфър. Стараеше се да говори с американски акцент, който имитираше добре.

— Детективи Крос и Сампсън — съобщи му имената по-приказливият мъж. — Детектив Крос ми показа картата си. Истинска беше.

— О, няма съмнение — съгласи се Шейфър и кимна за довиждане на двамата мъже. — Всъщност е хубаво да се видят полицаи в квартала.

— За това сте прав.

— Приятна вечер.

— Да, и на вас.

Шейфър заобиколи и се върна при колата си, качи се и пое към посолството. Там отиде право в кабинета си, където се чувстваше защитен и в безопасност. Успокои се, после включи компютъра си и се зае да търси информация за детективите Крос и Сампсън. Откри повече, отколкото се надяваше, особено за детектив Крос.

Замисли се как новото развитие на нещата може да промени играта. После изпрати съобщение на другите конници. Разказа им за Крос и Сампсън и добави, че детективите са решили „да играят играта“. Така че, естествено, той имаше някои планове за тях.