Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (22)

20.

Десет дни бяха изминали без ново убийство, но сега помитаща буря от емоции връхлиташе Джефри Шейфър и той просто се носеше във вихъра й.

Чувстваше се, сякаш лети — свръх възбуден, маниакален, раздвоен — както и да наричаха лекарите това състояние. Вече бе взел ативан, либриум, валиум и депакот, но лекарствата сякаш само усилиха напрежението му.

Тази вечер към шест той изкара черния ягуар от паркинга от северната страна на посолството, подмина огромната статуя на Уинстън Чърчил, вдигнал дясната си ръка в знака на победата и стиснал в лявата неизменната си пура.

Ерик Клептън свиреше силно на китара по стерео уредбата в колата. Усили звука още повече, стисна кормилото с всичка сила и се потопи в ритъма, такта, първичното желание.

Шейфър зави по Масачузетс Авеню и спря пред „Старбъкс“. Бързо влезе вътре и си взе три чаши кафе. Без сметана, с по шест захарчета във всяко. Мммм, мммм. Както обикновено, почти изпи първото, преди да стигне до касата.

Щом се озова отново в ягуара си, започна второто кафе, като отпиваше по-бавно. Глътна няколко хапчета бенадрил и наскан. Нямаше да му навреди, а можеше и да помогне. Извади заровете си. Трябваше да поиграе тази вечер.

Ако се паднеше дванайсет или повече, щеше да отиде право в апартамента на Бу Касади за едно бързо чукане, преди да се върне вкъщи при омразното семейство. Седем до единайсет означаваше пълна катастрофа — да се прибере направо при Люси и децата. Три, четири, пет или шест означаваше, че може да отиде в скривалището си за една непредвидена нощ на вълнуващи приключения.

— Нека бъде три, четири, пет, хайде, милички, хайде! Трябвате ми тази вечер. Трябвате ми, иначе ще се пръсна!

Разклати заровете в ръка поне трийсет секунди. Удължи напрегнатото очакване. Най-после хвърли заровете върху сивата кожена седалка. Видя ги как се завъртяха.

Боже господи, беше хвърлил четири! Бе спечелил! Мозъкът му пламна. Можеше да играе тази вечер. Заровете го бяха казали; съдбата го бе отсъдила.

Развълнувано набра един номер на клетъчния си телефон.

— Люси! — започна той. Вече се усмихваше. — Радвам се, че те открих у дома, скъпа… Да, позна от първия път. Пак сме затънали до гуша в работа. Можеш ли да повярваш? Аз определено не мога. Мислят си, че съм тяхна собственост и сигурно са наполовина прави. Пак глупостите за трафика на наркотици. Ще се върна веднага щом мога. Но не ме чакай. Поздрави децата. Целувки на всички. И аз, скъпа. Обичам те. Ти си най-добрата, най-разбиращата жена на света.

„Много добро представление“, помисли си Шейфър, като въздъхна облекчено. Отлично изиграно, като се има предвид колко лекарства бе изпил. Прекъсна връзката с жена си, чиито наследствени пари за съжаление плащаха къщата, ваканциите в чужбина, дори ягуара и нейния нов рейндж роувър, разбира се.

Набра друг номер на телефона.

— Доктор Касади.

Чу гласа й почти незабавно. Тя знаеше, че се обажда той. Обикновено й звънеше от колата, докато пътуваше към апартамента й. Обичаха да се възбуждат един друг по телефона. Телефонен секс като пред-игра.

— Пак ми погодиха същия номер — захленчи нещастно той по телефона, но продължаваше да се усмихва, наслаждаваше се на усета си за драматизъм.

Кратко мълчание, после:

— Искаш да кажеш, че са ни погодили номера на нас, нали. Няма ли никакъв начин да се измъкнеш? Та това е някаква шибана работа и ти я мразиш, Джеф.

— Знаеш, че бих се измъкнал, ако можеше. Мразя да стоя тук, презирам всяка минута. А вкъщи е още по-лошо, Бу. Боже, ти най-добре знаеш това.

Представи си как Бу се мръщи леко и нацупва устни.

— Звучиш възбуден, Джефри. Така ли е, скъпи? Взе ли си хапчетата днес?

— Не бъди лоша. Разбира се, че си пих лекарствата. Напрегнат съм. Възбуден съм. Направо съм на нокти. Обаждам ти се между две тъпи срещи. Ужасно ми липсваш, Бу. Искам да бъда в теб, дълбоко в теб. Искам да вляза в котенцето ти, отзад, в гърлото. Представям си това точно сега. Направо се надървям тук, в държавния си кабинет. Ще трябва да го ударя с пръчка, за да спадне. Или с бастун. Ние, британците, така се справяме с подобни проблеми.

Тя се засмя и той едва не размисли за посещението при нея.

— Захващай се за работа. Аз ще си бъда вкъщи, ако свършиш по-рано — каза тя. — И на мен няма да ми дойде зле да свърша.

— Обичам те, Бу. Толкова си добра с мен.

— Така е, а може пък и да взема някой бастун.

Той затвори и подкара към апартамента си в „Екингтън“. Паркира ягуара до лилаво-синьото такси в гаража. Изтича горе да се преоблече за играта. Обожаваше това, тайния си живот, нощите, далеч от всичко и всички, които презираше.

Поемаше прекалено много рискове, но не му пукаше.