Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (116)

114.

Чувстваше се толкова невероятно добре. Направо страхотно. Боже, как му беше липсвало всичко това! Приливът на адреналин, несравнимата тръпка. Знаеше, че е възможно „Ямайка Ин“ да се наблюдава от полицията, така че паркира мустанга пред близкия хотел „Плантейшън Ин“.

Премина със забързана крачка през оживения бар „Бугънвила Теръс“. Сервираха питиета и бяха надули музиката. Представи си жестоката фантазия как започва да стреля срещу терасата и убива няколко тъпи туристи, така че веднага се измъкна от прекалено оживения район. За тяхно добро — но най-вече за свое собствено.

Разходи се по плажа и се успокои. Беше тихо, спокойно, в нощния въздух се носеха звуците на балада. Пътеката между двата хотела беше живописна, с много лампи, пясък с цвят на шампанско, сламени чадъри, поставени на равно разстояние един от друг. Чудесно игрище.

Знаеше къде е отседнал Оливър Хайсмит: в известния Бял апартамент, където някога бяха спали Уинстън Чърчил, Дейвид Нивън и Иън Флеминг. Хайсмит обичаше комфорта почти колкото обичаше и играта.

Шейфър презираше другите конници отчасти защото не принадлежеше към снобската им социална класа. Бащата на Люси го бе уредил да постъпи в МИ6; другите играчи бяха стигнали до там, защото бяха учили в подходящите университети. Но имаше още една, по-силна причина за неговата омраза: те бяха дръзнали да го използват, да чувстват, че го превъзхождат и да му навират това в лицето.

Влезе през вратата в бялата метална ограда и се озова в градината на „Ямайка Ин“. Премина в лек бяг. Искаше да тича, да се изпоти. Отново се чувстваше превъзбуден. Самата игра го бе въодушевила така.

Шейфър хвана главата си за момент. Искаше да се смее и да крещи с пълно гърло. Облегна се на един дървен стълб край пътеката, водеща от плажа към хотела, и се опита да успокои дишането си. Знаеше, че губи контрол, а сега бе възможно най-лошият момент за това.

— Всичко наред ли е, сър? — спря до него един сервитьор от хотела.

— Не би могло да е по-добре — каза Шейфър и махна с ръка да отпрати мъжа. — Направо съм в рая, не си ли личи?

Отново тръгна към Белия апартамент. Осъзна, че се чувства по същия начин, както онази сутрин преди година, когато искаше да се блъсне с колата си във Вашингтон. Отново имаше сериозен проблем. Можеше да загуби играта точно сега, да загуби всичко. Това налагаше промяна в стратегията, нали така? Трябваше да бъде по-дързък, още по-агресивен. Трябваше да действа, без да мисли прекалено много. Шансовете все още бяха две към едно срещу него.

В далечния край на двора забеляза мъж и жена във вечерно облекло. Разхождаха се край една арка, отрупана с цветя. Реши, че това са хора на Джоунс. Значи все пак бяха обсадили хотела. Бяха тук за него, каква чест.

Мъжът погледна към него и Шейфър рязко сведе глава. Те не можеха да направят нищо, за да го спрат или арестуват. Не бе извършил никакво престъпление, което да могат да докажат. Полицията не го търсеше. Не, той бе свободен човек.

Така че Шейфър тръгна към тях със спокойна походка, сякаш не ги бе забелязал. Засвири си някаква песен.

Вдигна глава, когато бе на няколко метра от двойката.

— Аз съм този, когото чакате. Аз съм Джефри Шейфър. Добре дошли в играта.

Извади своя девет милиметров полуавтоматичен „Смит енд Уесън“ и стреля два пъти.

Жената извика и притисна ръка отляво към гърдите си. Яркочервена кръв вече обагряше морскозелената й рокля. Очите й издаваха объркване и шок, преди да се строполи по очи.

Мъжът агент имаше тъмна дупка на мястото на лявото си око. Шейфър разбра, че е мъртъв още преди главата му да се удари в настилката на двора със силно удовлетворително хлопване.

Не бе губил нищо през годините. Шейфър забърза към Белия апартамент и Завоевателя.

Изстрелите несъмнено бяха чути. Не бяха очаквали да нахълта право в капана, който са му поставили. Но ето че той идваше.

Две камериерки бутаха скърцаща количка за почистване навън през вратата на Белия апартамент. Може би току-що бяха оправили леглото на Завоевателя? Бяха ли оставили на дебелака едно шоколадче на възглавницата?

— Махайте се от тук веднага! — извика той и вдигна пистолета си. — Хайде, хайде, бягайте, ако не искате да умрете!

Камериерките ямайки хукнаха, сякаш бяха видели самия дявол, и по-късно щяха да разказват на децата си, че наистина са го зърнали.

Шейфър нахлу през вратата на апартамента и видя Оливър Хайсмит, който тикаше количката си по току-що излъскания под.

— Оливър, това си ти — каза Шейфър. — Мисля, че залових ужасния убиец от „Ковънт Гардън“. Ти си извършил онези убийства, нали? Гледай ти! Играта свърши, Оливър!

В същото време Шейфър си помисли:

Наблюдавай го внимателно. Бъди нащрек със Завоевателя.

Оливър Хайсмит спря да се движи, после бавно, но доста сковано завъртя инвалидната си количка така, че да се обърне с лице към Шейфър. Среща лице в лице. Това бе добре. Най-доброто. Хайсмит бе контролирал Бейър и Уайтхед от Лондон, когато всички те бяха агенти. Първоначалната игра Четиримата конници беше негова идея, разнообразие, с което да облекчава живота си на пенсионер.

„Нашата малка глупава игра на фантазии“ — наричаше я винаги той.

Той огледа Шейфър с хладен и преценяващ поглед. Беше умен — теоретик, но гений, или поне така твърдяха Бейър и Уайтхед.

— Скъпи мой друже, ние сме твои приятели. Единствените, които са ти останали. Разбираме твоя проблем. Хайде да обсъдим нещата, Джефри.

Шейфър се изсмя на жалките лъжи на дебелия мъж, на неговата поза на превъзходство и снизходителност, на куража му.

— Джордж Бейър ми каза друго. Всъщност той ми рече, че се каниш да ме убиеш. Страхотно отношение към стар приятел!

Хайсмит не мигна, не трепна.

— Не сме сами тук, Джеф. Те са в хотела. Службата за сигурност има хора наоколо. Сигурно са те проследили.

— И теб, и Бейър, и Уайтхед! Знам всичко, Оливър. Срещнах двама агенти долу. Застрелях ги на място. Затова трябва да побързам. Нямам време за губене. Играта вече е пред края си. Има много начини да загубиш.

— Трябва да поговорим, Джеф.

— Да говорим, да говорим. — Шейфър поклати глава, намръщи се, после се засмя дрезгаво. — Не, няма за какво да говорим. Разговорите са толкова отегчителни. Едно време се научих да убивам и това ми харесва много повече от говоренето. Не, всъщност го обичам до смърт.

— Ти наистина си луд — възкликна Хайсмит, а сивкавосините му очи се разшириха от страх.

Той най-после разбра кой е Шейфър, вече не теоретизираше. Разбра го до дън душа.

— Не, всъщност не съм луд. Знам съвсем точно какво правя — винаги съм знаел, винаги ще зная. Правя разлика между добро и зло. Пък и виж кой ми го казва: Ездачът на белия кон.

Шейфър тръгна бързо към Хайсмит.

— Това не е кой знае каква битка — така ме научиха да правя в Азия. Ти ще умреш, Оливър. Поразителна мисъл, нали? Още ли мислиш, че това е някаква шибана игра на фантазии?

Неочаквано Хайсмит скочи на крака. Шейфър не се изненада, той знаеше, че Хайсмит не би могъл да извърши убийствата в Лондон от инвалидната си количка. Хайсмит бе почти метър и осемдесет, но се оказа изненадващо бърз за ръста си. Ръцете му бяха огромни.

Но Шейфър бе по-бърз. Той удари Хайсмит с дръжката на пистолета си и Завоевателя се свлече на коляно. Шейфър го удари втори път, после трети и Хайсмит се строполи на пода. Стенеше силно и плюеше кръв. Шейфър го ритна в бъбреците, после в коляното, в лицето.

Наведе се и притисна дулото на пистолета към широкото чело на Хайсмит. Чу далечен шум от бягащи стъпки по коридора. Лошо — идваха за него.

Бързо, бързо.

— Закъсняха — каза той на Завоевателя. — Никой не може да те спаси. Освен мен, Завоевател. Каква е играта? Посъветвай ме! Да те пощадя ли?

— Моля те, Джеф, не. Не можеш да ме убиеш така. Все още можем да си помогнем.

— Бих искал да удължа този миг, но трябва да бягам. Хвърлям заровете. Мислено. О, лоша новина, Оливър. Падна се край. Губиш играта.

Пъхна дулото на пистолета в месестото дясно ухо на Хайсмит и стреля. Изстрелът разпръсна мозъка на Завоевателя из цялата стая. Шейфър само съжали, че не бе успял да измъчва Оливър Хайсмит много, много по-дълго.

После побягна и изведнъж го осени една мисъл, която истински го изненада: имаше за какво да живее. Това бе чудесна, чудесна игра.

Искам да живея.