Джеймс Патерсън
Танцът на Невестулката (103)

101.

Шейфър бе свободен и се радваше на свободата си. Бе заложил живота си. Бе играл на хазарт и бе спечелил велика победа. Велика! Никога не бе преживявал по-опияняващ миг от този след произнасянето на присъдата.

Шейфър, придружен от Люси и децата, отиде на пресконференцията в помпозната голяма зала, където се допускаха само репортери с покани. Позира за безброй снимки със семейството си. Всички се прегръщаха отново и отново и Люси не можеше да спре да плаче като безмозъчно и безнадеждно разглезено дете, каквото всъщност си беше. Ако хората си мислеха, че той е пристрастен към лекарства, би трябвало да видят какво количество хапчета поглъщаше Люси. Боже господи, нали точно така той откри прекрасния свят на фармацевтичните чудеса.

Той вдигна ръка във въздуха и я задържа в знак за победа. От всички страни в залата проблясваха светкавиците на камери и фотоапарати. Репортерките го харесваха най-много. Сега вече бе истинска медийна звезда, нали така? Отново бе герой.

Няколко агресивни агенти на славата и богатството веднага му набутаха в ръцете визитните си картички, обещавайки неприлични суми пари за историята му. Не му трябваха тъпите им предложения. Още преди месеци той си бе избрал един могъщ агент от Ню Йорк и Холивуд.

Боже, беше свободен като птица! Чувстваше се литнал в небесата. След пресконференцията, под предлог, че е загрижен за сигурността им, изпрати жена си и децата да тръгнат напред без него.

Остана в библиотеката на съда и затвърди подробностите около сделката за книгата с Джулс Халпърн и представителя на „Бертелсман Груп“, най-могъщия конгломерат в книгоиздаването в света. Беше ги уверил, че ще им предостави историята си, но разбира се, те изобщо нямаше да научат истината. Нима това не се отнасяше за всички уж разкриващи цялата истина мемоари, публикувани в наши дни? На хората от „Бертелсман“ им беше известно, но въпреки това щяха да му платят скъпо и прескъпо.

След срещата той взе бавния асансьор до вътрешния паркинг на съда. Все още се чувстваше невероятно превъзбуден, което можеше да се окаже опасно. Чифт зарове прогаряха дупка в джоба на панталона му.

Отчаяно му се искаше да поиграе играта. Веднага! Четиримата конници! Или още по-добре „Солипсис“ — неговата версия на играта. Но нямаше да се поддаде на това желание, не още. Бе прекалено опасно, дори за него.

От началото на процеса паркираше ягуара си на едно и също място — следваше някакви закономерности все пак. Никога не пускаше монети в паркинг метъра, нито веднъж. Всеки ден намираше купчина бележки за глоби по пет долара всяка, закрепени под чистачката на предното стъкло.

Днес не бе изключение.

Грабна смешните глоби и ги смачка на топка в юмрука си. После ги хвърли на изцапания с масло бетонен под.

— Имам дипломатически имунитет — каза той на глас и се усмихна, докато се качваше в колата.