Иво Андрич
Прокълнатия двор (4)

III

Кямил е човек „със смесена кръв“, разказваше Хаим, от баща турчин и майка гъркиня. Майка му беше прочута гръцка хубавица. Смирна, градът на хубавите гъркини, не е виждал такава снага, такава осанка и такива сини очи. Омъжиха я на седемнадесет години за един грък, тежък богаташ. (Хаим спомена някакво дълго гръцко презиме, което изговори, както се изговаря името на някаква общоизвестна династия.) Имаха само едно дете момиче. Когато момиченцето навърши осем години, богатият грък внезапно почина. Неговите роднини се юрнаха да измамят младата вдовица и да откъснат колкото е възможно по-голяма част от богатството. Жената се защищаваше. Пътува чак до Атина, да спаси поне тамошното наследство. Когато се връщаше с кораб в Смирна, ненадейно умря дъщеря й. Морето беше бурно, корабът плуваше бавно, до Смирна имаше още много път. Според предписанията трупът на момиченцето трябваше да се хвърли в морето. А това искаха решително и моряците, които според някакво старо моряшко поверие смятаха, че труп на кораба носи нещастие, защото душата на покойника като олово тегли кораба към дъното. Обезумяла от скръб, майката се противопостави на това. Упорито искаше да й се остави трупа да го погребе, когато стигне в Смирна, за да знае поне гроба на детето си. Капитанът на кораба много, се измъчи с нея. Поставен в трудно положение, между скръбта на майката, на която нямаше сърце да се противопостави, и строгото предписание, което не смееше да наруши, капитанът, заедно с първия офицер на кораба, измисли една измама. Нареди да се направят два ковчега. В единия бе положен трупът на момиченцето и моряците тайно го пуснаха в морето, а другият, напълнен със съответната тежина и здраво закован и запечатан, капитанът предаде на майката, като че е отстъпил на нейните молби. Когато пристигнаха в Смирна, тя изнесе ковчега и го погреба.

Тежко и дълго жали тя детето си и всеки ден отиваше на гроба му. И когато след време, все така млада и хубава, започна да позабравя своята загуба, случи се нещо неочаквано и страшно. Жената на първия офицер на кораба, дето умря детето, научи от мъжа си тайната за доброжелателната измама, която извършиха на кораба с тялото на умрялото момиченце. По някакъв случай тя повери тайната на най-добрата си приятелка. След някакво женско скарване, в женската си глупост и в желанието си за отмъщение, тази приятелка съобщи това на други хора. По безразсъден и безразсъдно жесток начин работата стигна до майката. Нещастната жена чак сега полудя от мъка. Изтича на гробищата, рови с нокти пръстта на гроба. Трябваше насила да я отведат и да я затворят, защото искаше да се хвърли в морето при дъщеря си. Това беше истинска лудост. Няколко години бяха необходими, за да оздравее жената от новата си скръб. Но никога не оздравя напълно.

Мнозина гърци искаха хубавата и нещастна вдовица, но тя отказваше на всички, огорчена от роднините си, та дори и от всичките си сънародници. Едва след няколко години тя се омъжи, за обща изненада, за един турчин. Много по-възрастен от нея, богат, виден и образован човек, който на младини е заемал високи постове, този Тахир паша живееше затворено, лете в имението си край Смирна, а зиме в голямата си къща в града. От жена си той не поиска да промени вярата си; само да не се показва на улицата с открито лице. Все пак тази женитба предизвика голямо негодувание между гърците. А бракът между младата гъркиня и шестдесетгодишния паша бе, въпреки всички клетви на гъркините и на поповете, не само щастлив, но и плодовит. Първите две години им се родиха две деца, отначало дъщеря, после син. Синът бе силен и растеше добре, но дъщерята бе слабичка и на пет години умря от неизвестна болест след двудневно боледуване. Майката, която никога не оздравя напълно от първата си скръб, сега изпадна в тежка и неизлечима меланхолия. В смъртта на втората си дъщеря тя търсеше и намираше пръста на някакви висши сили, чувствуваше се прокълната и недостойна, занемари напълно и мъжа, и сина си. Бързо слабееше и се топеше. А на другата година смъртта й дойде като избавление.

Момчето, което се казваше Кямил, беше хубаво (майчината хубост, само че в мъжки вид) и умно, стройно, пръв плувец между другарите си и победител във всички състезания. Но много рано започна да изоставя игрите и забавленията на своите връстници. Все повече се отдаваше на книгите и на науката, а баща му го подкрепяше в това, намираше му книги и учители, даваше му възможност да пътува. Научи дори испански език при един стар шпаньолски евреин, равин в Смирна.

А когато една зима умря и старият Тахир паша, младежът остана сам, със значително богатство, без опитност и без близки роднини. Големият авторитет на Тахир паша му бе защита. Предложиха му да се готви за държавна служба, но той отказа. За разлика от връстниците си той никога не ламтеше за жени и за женско общество. Но същото лято се случи да види едно гъркинче, като минаваше покрай оградата на една малка и залесена градина. Мълниеносната любов го измени съвсем. Момичето бе дъщеря на дребен гръцки търговец. Младежът реши да я вземе също така, както някога Тахир паша взе неговата майка. Предлагаше всичко, не поставяше никакви условия.

Момичето, което го бе видяло два-три пъти, беше съгласно да се омъжи за него; намери и начин да му съобщи това. Но родителите решително се противопоставиха да дадат дъщеря си на турчин, и то такъв, който е роден от майка гъркиня. Цялата гръцка община ги поддържаше. На всички се струваше, че и мъртъв, Тахир паша сега за втори път грабва още една гъркиня. Бащата на момичето, скъперник, дребен на ръст и по дух, се държеше като човек, който в тая суматоха изведнъж е получил пристъп на някакво величие, героизъм и желание за мъченичество. Той разперваше ръце, като че го разпъват, и викаше пред своите сънародници: „Малък човек съм и по име, и по богатство, но не съм малък във вярата си и в страха от бога. И предпочитам да изгубя живота си и единствената си дъщеря, в морето да я хвърля, но да не я дам на неверника.“ И все така. Като че той и неговата вяра са главното нещо, а дъщерята — второстепенното.

Впрочем героизмът не струваше много на дребния търговец от стръмната улица. Дори не му се удаде случай да стане мъченик. Омъжиха насила момичето за един грък вън от Смирна, глухо, без сватбено тържество, като криеха мястото и деня на тръгването. Бояха се да не я грабне Кямил, но той вече се беше оттеглил още с получаването на удара. И

точно тогава истински и напълно можа да разбере онова, което по-рано, увлечен и млад, дори не подозираше: какви неща могат да разделят мъжа от жената, която обича, и изобщо хората един от друг.

След това Кямил прекара две години на някакво учение в Цариград. Върна се в Смирна изменен и много състарен. И тук се видя самотен. От гърците го разделяше всичко, а с турците го свързваха малко неща. Връстниците, с които само до преди няколко години прекарваше времето си в игри и забавления, му бяха вече чужди и далечни като хора от друго поколение. Заживя с книгите. На двадесет и четири години той беше млад и богат чудак, който не знае какво притежава и как да се разпорежда и управлява имането си. Пътува по малоазиатския бряг, отиде в Египет и на остров Родос Избягваше хората, към които спада по име и по обществено положение и които започнаха да го считат за чужд, дружеше само с хора на науката, без оглед на това кои са и какви са по вяра и произход.

А миналата година в Смирна почнаха да обикалят чудни слухове, неопределен и неясен шепот, че книгите са ударили сина на Тахир паша в главата и че той не е добре, не му е всичко в ред. Говореше се, че като проучвал историята на турската империя, той „се преучил“ и като си въобразил, че в него живее духът на някакъв нещастен принц, започнал да вярва, че е някакъв несполучил султан.

— Е? А! — прекъсна Хаим за момент своя разказ, като не пропусна да изтъкне какъв град е Смирна, който е оклеветил и докарал в тоя затвор не само него, Хаим, а ето и такива видни и непорочни хора като този Кямил ефенди. Но веднага продължи: — Като казвам — продължаваше Хаим, — че слуховете започнаха да обикалят из Смирна, не ме разбирайте, че това се отнася до целия многолюден град. Какво е Смирна? Като погледнеш отгоре, от платото под Кадифе-кале, струва ти се, че няма край. И наистина е просната нашироко. Много къщи и много народ. Но ако погледнеш строго, това само стотина семейства, петдесетина турски и толкова гръцки, малкото висши чиновници около валията и комендантът на пристанището, общо хиляда-две хиляди души. И това е всичко, защото те решават всичко и те значат нещо, останалите работят и се мъчат, осигуряват своя живот и живота на близките си. А тези стотина семейства, макар че не винаги дружат и се виждат помежду си, знаят едни за други всичко, оглеждат се, измерват се и се следят от поколение на поколение. И по бащина, и по майчина линия Кямил спадаше към това малцинство. Необикновената съдба на неговото семейство и неговият необикновен начин на живот всякога са привличали вниманието и са предизвиквали любопитство. А в Смирна се разказва и преразказва, и се злослови, и се преувеличава както навсякъде по света, дори малко повече.

За Кямил, който през последните няколко години не е участвувал в живота на своите връстници — видните и богаташки младежи, се говореше доста в негово отсъствие и всъщност точно поради отсъствието му. Говореха за неговите исторически проучвания; някои с учудване, други с присмех.

На една тераса десетина видни младежи пиели и пушели в компания с още толкова свободни момичета от пристанището и някой споменал Кямил, неговата нещастна любов и необикновения му живот. Един от приятелите му казал, че Кямил проучва подробно времето на Баязид II, особено живота на Джем султан, и че поради това е пътувал до Египет, ходил е на остров Родос и че сега се готви да отиде дори в Италия и Франция. Момичетата попитали кой е този Джем султан, а младежът им обяснил, че това е Баязидовият брат и противник, който бил надвит в борбите около престола, побягнал в Родос и се предал на християнските рицари. Там някъде и умрял, а султан Баязид пренесъл тялото на нещастния си брат-отстъпник и го погребал в Бруса, където и днес стои неговото тюрбе^[1]. Тогава в разговора се намесил един вятърничав младеж, един от тези, които поради своето буйно въображение и необмислени приказки често вредят на себе си и още по-често на другите:

— След нещастната си любов към хубавата гъркиня Кямил също така нещастно се влюбил в историята, която проучва. Той си е въобразил, че е Джем. Така се държи към всичко и така приема всичко около себе си. И в разговорите си бившите му приятели с присмех и съжаление го наричат само Джем султан.

Когато се спомене случайно султановото име, особено когато се заговори за някакви спорове или борби в царския дом, па дори и из далечното минало, това никога не остава там, в компанията, в която е споменато. Винаги се намира някоя птица, която отлита и съобщава на царя или на царските хора, че е споменато неговото име, кой го е споменал и как. Така се случи, че невинната и съкровена страст на Кямил, чрез устата на един, глупак и ухото на един доносник, стигна и до прага на измирския валия, където намери съвсем друг прием и получи съвсем ново значение.

Валия на измирския вилает бе тогава един суров и старателен чиновник, тъп и болезнено недоверчив човек, който и насън трепереше да не убегне от окото му някоя политическа нередност, заговор или нещо подобно.

(Но цялата му строгост и старанието в „политическите и държавните работи“ не му пречеха да приема големи подкупи от търговците и притежателите на кораби. Поради това измирският кадия беше казал за него, че е човек с къс ум и дълги пръсти.)

Като слушаше доноса за Кямил, първото нещо, което си помисли валията и за което дори през ум не минаваше на младежа, беше фактът, че и сегашният султан има брат, когото е обявил за малоумен и държи заточен. Това беше общоизвестно, макар че за него никой никога не говореше. Тази прилика го обезпокои. А когато точно тези дни, по повод на някакви смутове и вълнения в европейската част на Турция, от Цариград бе изпратено до всички валии строго окръжно, с което властите в цялата страна се предупреждават и призовават да бъдат по-бдителни към смутителите и агитаторите, които незвани се занимават с държавните работи и се осмеляват да петнят дори името на султана, валията, като всеки лош чиновник се почувствува лично засегнат. Стори му се, че това предупреждение може да се отнася само за неговия вилает, а тъй като във вилаета няма нито един такъв „случай“, това е само Кямиловият „случай“.

Една нощ заптиетата обкръжиха къщата на Кямил, извършиха обиск. Взеха всичките му книги, а него затвориха в родния му дом.

Когато валията видя купчината книги, при това на различни чужди езици, и множеството ръкописи и бележки, той толкова се обърка и така се ядоса, че реши на своя отговорност да арестува техния собственик и да го изпрати в Цариград заедно с книгите и ръкописите. Той не можеше да си обясни защо книгите, особено чуждите книги, и то толкова много, предизвикват у него такава омраза и толкова голям гняв. Но омразата и гневът не търсеха обяснение, а взаимно се подтикваха и успоредно растяха. Валията беше уверен, че не е сгрешил и че е улучил истинското място.

Известието за арестуването на Тахирпашовия син разтревожи много видни хора, особено хората от улемата^[2]. Кадията, образован, възрастен човек и приятел на Тахир паша, лично отиде при валията. Изложи му целия случай с Кямил — че е без пороци, че с живота си може да служи за пример като добър младеж и истински мюсюлманин, че поради нещастна любов е изпаднал в някакъв унес и меланхолия и цял се е предал на науката и книгите, а ако е прекалил, на това трябва да се гледа преди всичко като на болест, а не като на някакво лошо и злонамерено дело и че заслужава почит и съжаление, а не заточение и наказание. Очевидно цялата работа е едно голямо недоразумение. Това, с което той се занимава, е история, наука, а от науката не може да има вреда. Но думите му се разбиваха в глупостта и недоверието на тоя чиновник.

— Аз няма да си бия главата с това, ефенди. Историята или как го наричат това там, не го зная. Но ми се струва, че по-добре ще бъде и за самия него да не знае и да не изследва кой султан какво е правил някога, а да слуша това, което заповядва сегашният.

— Ама това е наука, това са книги! — прекъсна го огорчено кадията, защото той от опит знаеше колко вредни могат да бъдат и в обществото, и в личния живот хората, които поради своята ограниченост неограничено вярват в своя ум и в проницателността си, и в точността на всяко свое разсъждение и заключение.

— Е, значи, не му струват книгите. Джем султан! Претендент! Борба за престола! — Думата е казана, а каже ли се веднъж, думата не се спира, а продължава да върви и пътем расте и се изменя. — Аз не съм крив за тия думи, а той; нека той си отговаря за тях.

— Ама често приписват на човека и каквото не е било! — пак се опита кадията да защити младежа.

— Ако са го набедили и очернили, той нека се оправя и ще се оправи. Аз нито чета книги, нито искам да мисля за другите. Нека всеки да мисли за себе си. Защо аз да треперя за него? В моя вилает всеки трябва да внимава какво прави и говори. Аз знам само едно: ред и закон.

Кадията вдигна глава и го погледна остро и укорително.

— Мисля, че всички пазим закона и реда!

Но разгорещеният човек не позволи да го объркат и прекъснат.

— Да, ред и закон. А чиято глава стърчи над тях, ще я отрежа, кълна се в царската си служба, па дори да е на единствения ми син. Аз не търпя тук дребни нередности, та ще търпя съмнителната ученост на тоя млад ефенди.

— Но то би могло тук да се оправи и разчисти.

— Не, ефенди. Заповедта, е заповед, а заповедта нарежда не така, а иначе. За царе и царски работи е говорил, нека на царския праг да отговаря. Ето му го Стамбул, нека там обяснява всичко, което е прочел и написал и което е разправял на хората. Те да си блъскат главите. Ако е прав, няма от какво да се страхува.

И това беше всичко. Старият кадия гледаше пред себе си тоя валия. Без мустаци, дребен, докаран, хилав и безпомощен, за пет пари хляб не може да изяде, а толкова злини може да направи. Винаги подозрителен и кисел, при две възможности винаги склонен към по-лошата, а когато се уплаши от нещо, както сега, става страшен. И за кадията бе ясно, че не си струва повече да говори с тоя валия, който ще направи това, което си е намислил, а трябва да търси други пътища, за да помогне на младежа.

И Кямил бе изпратен в Цариград под сигурна, но дискретна охрана. (Това беше единствената отстъпка, която валията направи на кадията.) А с него — и неговите книги и ръкописи, всичко запечатано. Щом научиха това, кадията и другите приятели на невинния младеж изпратиха свой човек след него да обясни работата в Цариград и да му помогне. Когато човекът пристигна в Цариград, Кямил бе вече изпратен при Латиф ефенди да го задържи в ареста.

Такава беше Историята на Кямил ефенди, така, както Хаим можеше да я узнае и види, а тук е разказана накратко, без Хаимсвите повторения и забележки и без многобройните „Е? А!“