Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (85) (Корабни дневници)

В беснеещия ураган край Нова Зеландия

И така аз изследвах между тропиците една област от около четиридесет дължинни градуса. Относно здравето на екипажа нямаше какво повече да се желае. Не биваше да се бавя по-дълго, защото лятото наближаваше и отново трябваше да се обърна към южните ширини.

На 7 октомври 1773 година опънахме платна. Едвам бяхме напуснали тропическите ширини, когато забелязахме големи ята морски птици, между които различихме един самотен албатрос. До 16-и времето бе хубаво, след това започна да вали. През нощта около кораба плуваха различни медузи, които светеха по-силно, отколкото звездите на небето, а през една от следващите нощи светеше цялото море. На двадесети цели ята от буревестници ни предизвестиха, че наблизо има земя.

На другата сутрин видяхме планинските върхове на Нова Зеландия. Скоро заплувахме край високите бели скали на брега и разпознахме хипахите (укрепленията), които приличат на орлови гнезда по скалите. По крайбрежието се стекоха хора, но нито едно кану не се отдели от брега. Бяхме посетени по-късно, и то от три лодки, в които седеше и един знатен, който без колебание се качи на борда. Подарих му няколко семена, ползата от които му обясних, една двойка свине и три кокошки и го накарах да обещае, че няма да заколи животните, а ще ги запази за разплод и мътене. Когато прибавих няколко големи пирона, които взех от един отвор от кабестана, той започна да върти скрипеца и търсеше пирони във всяка дупка. Сега, значи, новозеландците можеха да оценят значението на желязото.

Докато гостите ми бяха при нас, вятърът промени посоката си и започна да духа откъм сушата. Той се превърна в буря и в продължение на девет дни ни въртя наоколо. Пътувахме с едно-единствено платно, а и то бе скъсано от урагана. Дългите вълни достигаха значителна височина и като се удряха, се разбиваха на прах. Водни пръски се разпростираха над цялото море и при ярката слънчева светлина очите ни съвсем се заслепяваха. Ту увисвахме на върха на някоя висока вълна и виждахме надалеч морето, насечено от хиляди тъмни бразди, ту бивахме хвърляни в дълбока долина и виждахме как почти увисва над нас следващата водна планина, която щеше да ни издигне. Корабът така силно се клатушкаше, че въжетата, които крепяха сандъците, започнаха да се късат и наоколо се търкаляха тежки предмети. Такелажът много пострада от вълните, които биеха с ужасна сила и разбиваха всичко, до което се докосваха.

Няколко смерча бяха предвестник на по-добро време. На 1 ноември имахме щастие да влезем в протока на кралица Шарлота и два дена по-късно хвърлихме котва в същия този залив, който бяхме напуснали преди пет месеца. Ние бяхме сами, по време на бурята „Адвенчър“ бе разделен от нас. (По време на това пътуване Кук вече не срещнал „Адвенчър“.)

Туземците бяха оставили зад себе си една зима, при която те, ако се съди по външния им вид, понякога са изпадали в бедствено положение. Един от главатарите, когото по-рано бяхме виждали в най-представително облекло, сега изглеждаше като обикновен рибар. Част от нашия сухар се бе развалил от влагата и можахме да запазим останалия само след като го свалихме на сушата, изсушихме го и още веднъж го турихме във фурната. Но само хора в нашето положение успяваха да ядат от този сухар.

За нашите кози, които на времето бяхме оставили, чухме, че са били заклани. Показаха ни една от свинете и ни дадоха да разберем, че другите са били занесени на различни места. Следователно новозеландците бяха разделили животните помежду си и така бяха направили невъзможно всяко развъждане. Въпреки това ние отново свалихме две свине майки с един нерез и три петела с две кокошки, но избрахме най-дълбокия и отдалечен ъгъл на една гора в един блатист залив, за който предположихме, че малко се посещава от туземците.