Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (40) (Корабни дневници)

Опасни посетители

В началото туземците в залива се държаха както и всички останали. Щом тръгвахме към тях, те побягваха. Реших да направя обратното. Моите хора получиха заповед да не обръщат внимание на туземците. Тази тактика сполучи учудващо бързо. Не след дълго четирима туземци, които ловяха риба с едно кану, сами дойдоха и високо извикаха на нашите моряци. Те естествено не разбраха нито дума, но правеха подканящи жестове, след което онези почнаха да идват все по-близо и по-близо. Те размахваха копия, само че не с враждебни намерения, а за да покажат, че са в състояние да се защищават. Когато дойдоха достатъчно близо, им подхвърлиха плат, мъниста, пирони, хартия и други дреболии, на които те като че ли не обърнаха никакво внимание. Но когато им дадоха една рибка, те проявиха много голяма радост. Чрез знаци те ни дадоха да разберем, че искат да извикат спътниците си и скоро след това спряха до нашия кораб, без да проявяват учудване или страх.

Един от тези мъже изглеждаше на средна възраст, другите имаха осемнадесет до двадесет години. Те бяха средни на ръст, крайниците им бяха мършави и в цвета на кожата им най-силно изпъкваше шоколадовокафявото. Черните им, но не буйни коси висяха понякога прави, понякога на плитки. Данпиер разправя, че на всички жители на западния бряг, които той срещнал с кораба си, липсвали двата предни зъба; на източния бряг не забелязахме този обичай. (Уйлиям Данпиер, английски пират и изследовател на Южното море, през 1688 г. минава край северозападния, а през 1698 г. — край западния бряг на Австралия и постига различни резултати, които имат значение за историята на откритията, за които говори в съчинението си „Пътувания около света“.) Някои части от телата на нашите гости бяха боядисани червено, а един имаше на горната си устна и на гърдите бели резки. Чертите на лицата им в никакъв случай не могат да се нарекат неприятни. Имаха много живи очи, бели зъби, мек и благозвучен глас. На следния ден трима от тях ни посетиха и доведоха със себе си един приятел, когото ни представиха. Те никога не забравяха този жест на учтивост, когато ги придружаваше някой, когото ние не познавахме. Иапарико, така се казваше този чужденец, се отличаваше с едно странно украшение. Той бе пробил преградата между носните си дупки и бе сложил там един птичи кокал, дебел един пръст и дълъг от пет до шест инча. Когато разгледахме жителите по-отблизо, открихме, че и на другите бе пробита същата част на тялото, за да могат да носят вътре някакво украшение. На ушите им също имаше дупки; но въпреки това нямаха обици. Частта на ръката от рамото до лакътя бе украсена от гривна, направена от плетени коси, което ни показа, че тези народи обичат украшенията също така страстно, както и жителите на Огнена земя, въпреки че иначе вървят съвсем голи. На едного подарих някаква стара риза; вместо да я сложи на тялото си, той направи от нея превръзка и я нави около главата си. Изглежда, че всички се чувствуваха добре, докато видяха, че няколко от нашите офицери внимателно разглеждат кануто им. Тогава те скочиха в малкото си превозно средство, бързо загребаха и се отдалечиха.

Нашето общуване продължи. Убедихме се, че естественият цвят на кожата им не е толкова кафяв, колкото бяхме помислили в началото. Тя бе почерняла не само от праха, но и от дима, с който те се опушват за защита срещу москитите. Между първите наши подаръци имаше монети и панделки, от които те си направиха украшения за шията. Само няколко дни след това срещнахме същите туземци и пушекът и прахът така бяха променили панделките, че първоначалният цвят не можеше да се познае.

Но развоят и на тези взаимоотношения не беше съвсем миролюбив. На 19-ти юли ни посетиха десет туземци и скоро видяхме, че искат да получат няколко прясно уловени костенурки, които лежаха на палубата. Отначало те ги поискаха чрез знаци, а когато им отказахме, проявиха раздразнение и яд. Единият от тях, на когото за успокоение предложих парче сухар, ми го изтръгна от ръката и го хвърли в морето. След като просиите им останаха безуспешни, те се докопаха до две костенурки и ги повлякоха към тази страна на кораба, където беше тяхното кану. Плячката им бе отнета, но те на няколко пъти повториха същия опит. След като най-сетне се убедиха, че всичко е напразно, те скочиха в своите канута и загребаха към брега. Аз ги последвах с господин Бенкс и шестима моряци, които гребяха така добре, че ние слязохме на сушата преди туземците.

Те едва бяха слезли и взеха от един огън горящи парчета дърво и запалиха тревата наоколо, която бе висока около шест фута и суха като сено. Огънят така бързо се разгоря, че ние с труд спасихме разпънатата на брега палатка. Междувременно туземците бяха изтичали до едно друго място, където нашите хора перяха своето бельо и бяха прострели да се сушат много платна и мрежи, между тях и гъргъра. Невъзможно бе да ги щадим повече и аз заповядах да се даде срещу тях един залп със сачми, който нарани едного, а останалите обърна в бягство. Ако това произшествие бе станало няколко дена по-рано, когато нашият барут и други ценни неща бяха на сушата, то можеше да има лоши последствия. Ние нямахме никаква представа колко лесно гори тревата и колко е трудно да се загаси. Във всеки случай от това извлякохме поуката, че трябва да бъдем много предпазливи, когато искаме да разпъваме палатки.

Туземците, които бяха посегнали на костенурките, повече не ни посетиха. Срещнах ги един път и те веднага се отдръпнаха. Въпреки това добрите отношения с останалото население не бяха нарушени, само че те повече не искаха да стъпят на нашия кораб. В залива нашите подаръци се ценяха много слабо. При един от своите излети господин Бенкс намери повечето от платовете, които бяхме подарили, натрупани на купчина на земята. На тях бяха погледнали като на ненужни неща и бяха ги изоставили.