Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (137) (Корабни дневници)

Подарявам животни на Тонгатабу

На едно празненство, което кралят ни даде, бяха повторени същите танци и борби, които вече познавахме. То продължи до късно през нощта и тези зрители, които бяха дошли от отдалечени части на острова, преспаха на самото място под храстите и зад скалите. За да ни почетат, кралят и неговите роднини изпълниха при тези представления различни роли. Както и по-рано, ние отговорихме с военни упражнения и с фойерверк.

Няколко дни след този празник аз събрах пред нашата палатка всички главатари и разпределих между тях определените за тази цел животни. Кралят получи млад английски бик и крава, Мариваги един овен от Кап и две овце, Финау — един кон и една кобила. Омай трябваше да им обясни, че те са от една страна, до която се стига за много месеци и че са донесени до Тонгатабу с много мъки и труд. Освен това той подчерта пред дарените, че не бива да умъртвяват животните, преди да родят малки, и им обясни как да ги отглеждат и да се грижат за тях. Финау и Пулахо, изглежда, ми бяха благодарни, Мариваги не обърна никакво внимание на овцете си и на мен изобщо ми бе съвсем ясно, че мнозина бяха останали недоволни.

Туземците ни крадяха още от началото и почти с всеки ден ставаха все по-дръзки и по-дръзки. Те се осмелиха да посегнат даже на голямата котва на „Дисковъри“ и без съмнение щяха да я отмъкнат, ако можеха да я извадят без помощни средства. Главатарите се ползуваха с достатъчно уважение и можеха да въдворят ред; само те имаха полза от кражбите, защото откраднатите вещи им ги носеха на тях. Когато схванах тази взаимозависимост и след като ми бяха откраднати още един пуяк и две пуйки, аз поставих краля под стража и по този начин получих обратно животните си и повечето от откраднатите железни сечива. Но кражбите не престанаха съвсем, от време на време продължаваха да крадат и след това, докато един от часовоите откри огън и тежко нарани извършителя в рамото. Главатарите без заобикалки ми заявиха, че моите хора могат да се разхождат във вътрешността на острова само ако те им дадат водач и въоръжена охрана.

Последната ни работа на Тонгатабу бе наблюдаването на слънчевото затъмнение на 5 юли. Наредих да натоварят на кораба всичко, взех и овцете, на които тъстът на краля обърна толкова малко внимание. В действителност бе истинско щастие, че тези животни не бяха харесали на Мариваги, защото те вероятно за кратко време щяха да бъдат разкъсани. Когато бях тук през 1773 г., аз не видях нито едно куче, а сега имаше много. Част от тях бяха потомци на кучетата, които аз самият бях оставил, другите бяха дошли от един не много отдалечен остров, наречен Фиджи.

Моите овце останаха на Еуа, където отидох от Тонгатабу. Там нямаше кучета и главатарят, на когото подарих животните, обеща да се грижи за тях. От височината в средата на острова се откриваше обширен изглед към сушата и морето. Щом погледнех към равнините и поляните на северозападния бряг — с пръснатите по тях групи дървета и с насажденията си, те бяха извънредно красиви — изпълваше ме с доволство мисълта, че бъдещите мореплаватели от същото това място ще виждат големи стада овце и ще се сетят за своите английски предшественици, чието пътешествие около света все пак не е останало съвсем без полза за човечеството.

От туземците водачи, които ни бяха довели тук, аз чух, че повечето имения на Еуа или поне повечето от тях принадлежат на главатарите от Тонгатабу и че жителите са само техни васали. Изглежда, че положението на съседните острови е същото, с изключение на Анамока, чиито главатари изглеждат по-самостоятелни. Плодовете и диоскореята, които ни бяха подарени на този остров, представляваха натурален данък, наложен на населението по заповед на главатарите.