Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (154) (Корабни дневници)

И отново човекоядство

На двадесет и трети януари силен североизточен вятър ни прогони от брега и едно силно течение ми попречи отново да стигна до него. На брега, край който пропътувах известно разстояние, не се показа нито един-единствен залив, но от острова непрекъснато се отделяха канута и по този начин продължихме да поддържаме връзка със сушата. Тъй като все още се съмнявах дали жителите са канибали, аз често ги разпитвах по този въпрос и моите най-лоши опасения се оправдаха. Бяхме купили малък дървен уред, на който имаше зъби от акула, съвсем приличен на този, с който новозеландците разрязват на парчета месото на убитите си врагове и пожелахме да узнаем дали и тук той има същото предназначение. Един от островитяните веднага каза названието на уреда и посочи, че служи за това, което се страхувахме, че ще чуем. Друг един съвсем уверено отговори утвърдително на този въпрос с думи и знаци. Когато повторих въпроса си с по-остър тон, той така се уплаши, че скочи през борда и заплува към брега. Един старец, при когото също се осведомил дали наистина ядат човешко месо, ми отговори с бурен смях, предизвикан вероятно от моята неосведоменост: „Това ядене е много сочно!“

На запад и на югозапад се показаха други два острова и аз слязох на единия от тях. Жителите също познаваха употребата на желязото. Те сменяха всичко, каквото притежаваха, срещу парчета от този ценен метал. Когато стъпеха на нашата палуба или когато ги срещах на острова, те се хвърляха пред мен по очи. С първите канута дойдоха и много жени, които останаха в лодките и се държаха доста безсрамно. Те пееха в хор една песен, която не се отличаваше с някаква особена мелодия. Но такта го спазваха добре.

Един напор на вятъра ни отблъсна и от този остров. Ако се опитах да се върна на старото си място, това би ми отнело много време. Затова дадох на „Дисковъри“ сигнал да вдигне котва и да дойде при нас. Това стана към обед и аз поех курс на север към брега на Америка.