Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (150) (Корабни дневници)

Победи и поражения

Тогавашното ни пребиваване ни даде възможност да получим и някои нови сведения. Изглежда, че Улиетеа по-рано е бил главен остров на цялата група. Тук вероятно е било и седалището на правителството, поне кралете на Таити произхождат от семейството, което е управлявало тук преди последната революция. Сегашният главатар Орео е само васал на владетеля на Борабора. Детронираният крал Уру живееше в Хуахайне и въпреки, че е загубил всичките си имения, там му отдават всички дължими на кралското достойнство почести. Това дълбоко уважение пред едно минало величие по отраден начин се проявяваше на Улиетеа. Старият ми приятел Ори, някогашният главатар на Хуахайне, бе останал важна личност и винаги се появяваше с многобройна свита. След последното ми пътуване здравето му се бе подобрило значително, вероятно защото като частно лице той не пиеше толкова, колкото по-рано.

На Борабора намерихме много добро пристанище. В средата на острова се издига висока планина с два върха. Откъм източната страна тя е неплодородна, но върху западната и на най-стръмните места има дървета и храсталак. Както на всички тия острови, по равнините край морето растат кокосови палми и хлебни плодове, а другите, разположени от вътрешната страна на рифа, увеличават богатството на Борабора с хора и храни.

Борабора има не повече от осем лиги в окръжност. Като помисли за тези нищожни размери човек може само да се учуди, че на тукашните жители им се е удало да заробят Улиетеа и Отаха, защото първият остров е поне два пъти по-голям.

Двата съседни острова Улиетеа и Отаха дълго време живеели в приятелство или както казваха туземците, гледали на тях като на двама братя, които нищо не би могло да раздели. Съществували приятелски отношения и с Хуахайне, които, разбира се, не били толкова тесни. Но въпреки това Отаха вероломно уговорил с Борабора да нападне Улиетеа. Заплашените извикали на помощ мъжете от Хуахайне. Според преданието воините от Борабора били насърчени от една жрица или пророчица, която им предвещала победа. За да премахне и последните им съмнения в истинността на думите си, тя настояла един от тях да отиде на точно определено място в морето, където щял да види как един камък се издига от дълбините. Един воин загребал към посоченото място. Той искал да се гмурне, за да види дали има камък, но едва се потопил и бил изхвърлен на повърхността с камък в ръка. Островитяните никак не се усъмнили в чудото и занесли камъка в къщата на божеството. Там още го пазят като доказателство за това, че жрицата е получила божествено вдъхновение.

Сега хората от Борабора били убедени в успеха си и тяхната ескадра нападнала обединените канута на Улиетеа и Хуахайне. Тези се били завързали помежду си със здрави въжета и борбата траяла дълго. Въпреки всички предсказания и чудеса тя щяла да има изход неблагоприятен за Борабора, ако точно в критичния момент не се била появила флотата на Отаха. Това подкрепление решило изхода на борбата.

Хората от Борабора убили много от своите врагове и използували победата си, като слезли на Хуахайне, за който знаели, че е защитен от слаби сили. Те станали господари на острова, откъдето много жители избягали в Таити и разказали за съдбата си. Оказали им известна помощ и така те могли да въоръжат двадесет канута. Колкото и нищожна да били тази сила, те смело тръгнали, в една тъмна нощ слезли на Хуахайне, неочаквано нападнали победителите, убили повечето от тях, а останалите изгонили от острова. По този начин Хуахайне отново се освободил.

Непосредствено след поражението над обединените флоти на Улиетеа и Хуахайне жителите на Отаха пожелали справедлива част от всички завоевания. Хората от Борабора не искали и да чуят за това, съюзът се развалил, дошло се до война и Отаха бил подчинен както Улиетеа. Те и двата сега са подвластни на Борабора, а главатарите им са васали на краля Опуни. Двата острова били подчинени в пет битки и това струвало много човешки живота.

След подчиняването на Улиетеа и Отаха воините на Борабора се смятат за непобедими и славата им се простира толкова далече, че даже и на Таити, където няма защо да се страхуват от някакво нападение от тяхна страна, говорят за тяхната храброст, ако не със страх, то поне с голямо уважение. За тях се разправя, че никога не бягат и че при равни сили винаги печелят победа. Съседното население, изглежда, вярва, че за тези успехи не малко допринася превъзходството на бога на Борабора. Те вярваха също, че този бог няма да ни разреши да посетим острова, който той зорко брани, и с противни ветрове ще ни задържи на Улиетеа.

Преди окончателно да се сбогувам с Островите на приятелството, аз трябва да кажа, че би било жестоко, ако те в бъдеще отново бъдат предоставени напълно на себе си, след като веднъж вече са се запознали с европейската култура. Отсега нататък европейците имат известно задължение и поне на всеки четири години трябва да изпращат по един кораб, който да попълва запасите от полезни предмети с които ги запознахме. А ако това не стане, те даже могат да бъдат заплашени от гладна смърт, защото сега презират старите си, несъвършени методи и не могат отново да ги използуват. След като се изхабят железните сечива, които започнаха да употребяват след нашето появяване, те вече почти ще са забравили формата на досега употребяваните уреди. Каменните брадви вече са много редки, а не може да се види нито едно длето от камък или кокал. При това те са толкова наивни, че смятат за неизчерпаеми запасите от пирони, получени от нас. Вече не ни искаха такива на островите, където бяхме оставили или пък най-много разменяха срещу плодове по няколко пирона от най-малкия вид. На всички острови много се търсят ножове: като се изключат червените пера, пред всички други артикули се предпочитаха дърводелските брадви и малките секири.

Макар в никакъв случай да не може да се каже, че седемнадесетте месеца, изтекли, след като напуснахме Англия, са били безплодни, аз все още се намирах далеч от целта и в действителност едва сега щях да започна. От Борабора трябваше да се отправя на север и тази посока следвах сега ден след ден.