Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (131) (Корабни дневници)

Изхвърлени тук като корабокрушенци

Колкото и да е невероятно, но между населението на този остров се оказали и няколко съплеменници на Омай. За да се стигне от Островите на приятелството до Атиу, трябва да се преплува обширно, непознато море. Тези хора, двадесет на брой мъже и жени, се качили в Таити на едно кану, за да се отправят към съседния остров Улиетеа. Неблагоприятен, бурен вятър не им позволил нито да стигнат до целта си, нито да се завърнат на своя остров. Тъй като възнамерявали да извършат само едно кратко пътуване, те се били снабдили с недостатъчно провизии и скоро започнали да страдат от глад и жажда. Човек може да си представи какво е трябвало да изтърпят, докато отчаяни дрейфували в океана. Дълги дни живели без храна и вода. Гладът и изтощението ги довършвали един след друг и когато кануто се обърнало с кила нагоре, били живи само още четирима. Гибелта им изглеждала неизбежна, но те намерили достатъчно сили, за да се хванат за ръба на лодката и когато били отнесени към този остров, туземците с канута ги извлекли на суша. Междувременно умрял един от четиримата, които тогава били спасени. Останалите не можели да се нахвалят с приема, който им бил оказан. Те били толкова доволни от съдбата си, че отхвърлили предложението на нашите офицери да ги закарат в родината им. Поради сходството на езика и на нравите те до известна степен се натурализирали. През дванадесетте години, колкото приблизително бе траял престоят им тук, те били завързали връзки, разкъсването на които би било за тях по-болезнено, отколкото копнежа им да се завърнат в своята родина.

Винаги, щом нашите офицери заговорвали за доставянето на храни, на тях им казвали да почакат до следния ден. Вечерта дошла и още не се появявали никакви признаци, че имат намерение да ги освободят, но тогава Омай отново се намесил. Той заявил на островитяните, че ако не го оставят да си отиде заедно със своите спътници, капитанът ще хвърли огън над острова. Аз случайно се бях приближил до острова, това смутило хората и те не се противили повече. Нашите офицери били върнати в лодката си, а на рифа още един път ги окрали. Запасът от банани в лодката бил съвсем недостатъчен.

Тъй като тук не можех да задоволя нуждите си, аз се отправих към съседния остров. И тук брегът бе преграден от един риф със страхотен прибой. Въпреки това изпратих три лодки, като им наредих непременно да стигнат до брега. И трите благополучно преминаха във вътрешните води зад низа от скали и екипажът здрав и читав слезе на сушата. По този начин набавих по около сто ореха за всеки кораб, а за нашия добитък трева и дървесни клонки, които животните ядяха без отвращение.

Сега се отправих на север, за да се опитам да сляза на остров Харви (също спадащ към Куковите острови), който бях открил през 1773 г. Макар че той бе на не повече от петнадесет мили, аз едва на 6 април се доближих до него. Скоро към кораба загребаха седем канута и спряха на разстояние един хвърлей. Дивите им жестове и шумното им държане не показваха хора, с които е лесно да се разбереш. Те искаха да отнемат греблото от една лодка на „Дисковъри“ и удариха моряка, който го бранеше. Прерязаха една торба с месо, която висеше на кормилното гребло, с една пръчка се опитаха да хванат палтото на един от нашите моряци, което висеше над перилата, докато най-сетне се докопаха до него. Впрочем те бяха готови да водят разменна търговия и ни продадоха един особен вид калкани, които имаха петна с цвят на порфир и млечнобели, напръскани с черни петна змиорки. Срещу това ние им дадохме от нашите малки пирони, които им доставиха голяма радост, а освен това алчно грабеха и най-незначителните неща.