Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (125) (Корабни дневници)

Към Тасмания и Нова Зеландия

С мрежата уловихме само няколко съвсем малки риби, а и миди също липсваха. В замяна на това бе налице много сладка вода, което дава основание да се заключи, че има твърде чести дъждове. Навсякъде имаше корита от порои и почвата бе блатиста, даже и по върховете на планините.

Следващата си цел, страната на Ван Димен (Тасмания), достигнах без особени събития. Ние сечахме там дърва, когато бяхме изненадани от появяването на осем туземци с едно дете. Всички ходеха голи, освен ако се разглеждат като покритие прокараните по различни части на тялото широки линии. Те приеха нашите подаръци, без да проявят изненада или радост. Ако им подаряхме хляб, без да им дадем със знаци да разберат, че трябва да го ядат, те или го връщаха, или го хвърляха. Отказаха даже слонските риби, които искахме да им подарим сурови или печени. Птици те приеха и по израза им разбрахме, че имат предпочитание към тях. Бях накарал да докарат на сушата две свини, за да ги пусна на свобода. Щом видяха тези животни, те ги хванаха за ушите и искаха да ги издърпат, без съмнение за да ги убият и изядат. По-късно аз все пак оставих двете свини, като разчитах на това, че те ще се скрият в най-дълбокия гъсталак, много скоро ще подивеят и ще избягнат преследванията.

Поисках да узная за какво служи пръчката, която един от туземците държеше в ръката си. Той разбра знаците ми, постави като мишена парче дърво и започна да го замеря от едно разстояние от около двадесет ярда, но всичките му опити бяха толкова неумели, че пръчката винаги падаше твърде далеч от целта. За да му покаже какво превъзходство ни даваха нашите оръжия, Омай стреля към целта. При изстрела всички побягнаха дълбоко в гората, а един толкова се уплаши, че изпусна брадвата и няколкото пирона, които му бяхме подарили.

При следващото ни слизане на сушата веднага ни обградиха двадесет туземци, между които имаше и един мъж с огромна гърбица, който играеше ролята на шут. Мнозина имаха около вратовете си върви от кожи на някакво животно, а други бяха завили около глезените си ивици от кожа на кенгуру. Заслужава да се отбележи, че не познаваха употребата на въдиците; или поне не обърнаха никакво внимание на нашите. Че един народ, който живее до морето, не лови риба, е трудно да се повярва, но за това може да се заключи и от обстоятелството, че те не приеха никакви риби; в замяна на това ядат миди, както доказваха и многото черупки, които лежаха навсякъде около купчината пепел.

Когато вече се бях върнал на кораба, нашите дървари били посетени от няколко жени с деца. Около рамената им се развявали червени кожи от кенгуру, но иначе нямали никакво друго облекло. Децата били, общо взето хубави, за жените това не можело да се каже, най-малко за по-възрастните.

Колкото и кратък да бе нашият престой в страната на Ван Димен, все пак той допълни с някои нови подробности несъвършените ни познания за тази страна. От растенията, които видяхме, нито един вид не бе годен за ядене. Горските дървета, спадащи към един и същи вид, растяха съвсем право нагоре и едва на върха пускаха клони. Шубракът се състоеше само от един храст от вида на миртата.

Единственото четирикрако, което уловихме, бе един опосум. Че би трябвало да има кенгуру показваха палтата на жените. Всички птици бяха много страхливи, каквито биват животните, на които човек е обявил постоянна война. Морето бе по-добре населено, отколкото сушата, и криеше разнообразни видове.

Жилищата на туземците бяха мизерни постройки от пръти, покрити с парчета кора, и едва ли заслужават името колиби. Те, изглежда, като че ли бяха предназначени за временна употреба и намерихме много издълбани дървета, които представляваха по-добро убежище. В гигантите, които в тези гори не са рядкост, бяха изгорили дупки, високи от шест до седем фута, в които около глинена печка можеха да седнат четири до пет души. От езика им разбирахме не повече от десетина думи, които звучаха сравнително еднакво с диалектите на Нова Зеландия и Таити.

В осмия утринен час на 30 януари 1777 г. напуснахме страната на Ван Димен. На 7-и февруари един от морските пехотинци на „Дисковъри“ падна в морето и се удави. Това бе вторият човек, който капитан Клерк загуби по този начин. На десети видяхме Нова Зеландия, а два дни по-късно нашата котва падна в същия залив на Протока кралица Шарлота, който ни бе приел при първото ни пътуване. В списъка на нашите болни имаше само двама души и аз не се съмнявах, че здравият въздух, антискорбутните растения и рибата на Нова Зеландия щяха да окажат благотворното си въздействие както върху тях, така и върху всички.