Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (118) (Корабни дневници)

От Нова Зеландия към Огнена земя

На 10 ноември вдигнахме котва. Два дни по-късно загубихме от погледа си брега, край който бяхме задържани от безветрия. Отправихме се на югоизток, за да достигнем 55 градуса ширина и да минем край места, които не бяхме изследвали през миналото лято, прекосихме океана. Тъй като след няколкоседмично пътуване не срещнахме друга земя, аз се отправих на изток към западния край на Магелановия проток. Западният вятър, който в онези ширини през това годишно време духа непрекъснато, ни даде възможност да пътуваме извънредно бързо.

Морски птици, албатроси, буревестници и пингвини бяха наши спътници през време на цялото пътуване и колкото и да е странно, тези птици се появяваха най-често на средата на пътя между Нова Зеландия и Америка. Веднъж изплува един кит, който спадаше към някакъв вид, който досега не ни беше познат.

Нашето пътуване през Южно море продължи осемдесет и три дни. На 18 декември, не много след полунощ, видяхме земя. Това бе нос Десеада (днес — Десиерто на остров Десоласион), който е разположен на Магелановия проток. Към сутринта стигнахме близо до брега, над който лежеше гъста мъгла. Тази област е тъжна и изцяло се състои от неплодородни, черни скални маси. Тя до известна степен се оживява от морски врани буревестници и други водни птици, които хвърчат нагоре-надолу край кораба. Тая част на Огнена земя се състои от същинска бъркотия от острови и канали. Не се вижда нищо друго, освен мощни планини, върховете на които са покрити със сняг. Скалите действуват особено угнетяващо там, където нямат бяла покривка. Само тук-там има малки заливи с по няколко зелени растения. Аз влязох в един такъв залив и го нарекох Рождественски поради празника, който чествувахме тук. Той се простираше зад един остров и бе заобиколен от планини, така че бяхме защитени срещу бури.

Може да се каже, че за тези ширини времето бе меко. В урвите, където дъждът бе отнесъл измитата земя, растяха различни храсти, на които скалите служеха не само за защита от бурята, но им осигуряваха и благоприятна температура чрез отразената слънчева светлина.

На един от островите открихме отличен кервиз, който наистина бе по-малък от новозеландския, но несравнимо по-силен от него. Един друг остров бе обрасъл с храсти, на които имаше един вид много вкусни зърна на големина колкото малки череши. На този остров си доставихме една друга също вкусна и много по-питателна храна, а именно големи миди, които бихме предпочели и пред най-добрите стриди. Тук трябваше да минем почти без риба, която бе нашето главно ястие на Нова Зеландия. В замяна на това хванахме много птици.

В началото ловяхме особено много морски врани, хиляди от които гнездяха в слюдените скали. Гнезда намирахме винаги на тези места, където скалата или бе надвиснала над морето, или пък бе отвесна, така че ако малките се озоват извън гнездото да падат във водата, без да пострадат. Ловът бе много лек и богат. Морските врани така малко познаваха опасността, че французите затова са ги нарекли глупци. След като стреляхме, те отново кацаха на гнездата си, преди още да сме напълнили пушките си. Бяха мъчноподвижни и човек просто нямаше как да не ги улучи и при полет.

Морските врани си починаха от нас, когато на един остров, най-големия от всички, открихме много гъски. И тези птици също се биеха без труд, тъй като са твърде неопитни и през това време на годината малките им още нямат дълги махови крила. В скалистия бряг има големи пещери. С нашите лодки ние можехме да влизаме надълбоко в тези дупки и винаги изваждахме голям брой гъски.