Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (117) (Корабни дневници)

Страшни известия от „Адвенчър“

Първата ни грижа бе шишето, което бяхме закопали тук под едно дърво с писмо за капитан Фюрно. Когато хвърлихме котва, на един надвиснал над водата клон видяхме гнездо на морска врана и от това заключихме, че островът отдавна не е бил посещаван. Малките на птицата бяха толкова глупави, че се оставяха да бъдат хващани с ръце. Едва бяхме стъпили на сушата и по много признаци забелязахме, че през зимата на това място трябва да е бил някой европейски кораб. Много дървета, които растяха тук, бяха отсечени с триони и брадви. Шишето бе изчезнало.

Градините, които бяхме засадили, бяха съвсем запустели. Растенията отчасти бяха изскубнати, отчасти ги бяха задушили бурените, които в рохкавата и плодородна почва се разпространяват за невероятно кратко време. В друга зеленчукова градина край един по-отдалечен залив, която се намираше в по-добро състояние, растенията правилно бяха цъфтели, но семената бяха изядени от птиците. Но за щастие ние все пак можахме да напълним цяла лодка с противоскорбутните растения — хрян и кервиз.

Имахме нужда от туземците, за да ни помогнат в риболова, от който те разбираха много по-добре, отколкото ние; но нито един не се виждаше. Аз на няколко пъти заповядах да се стреля с едно оръдие и да се запали огън в планините, но никой не обърна внимание на тези сигнали. Най-сетне на 24-ти се показаха две канута и ние предположихме, че искат да ни посетят. Но щом ни видяха, те се обърнаха и избягаха. Аз ги последвах с лодката и скоро видях, че в един от заливите трима-четирима туземци стоят на една залесена височина. И те също се държаха по-иначе, отколкото бяхме свикнали. Дълго време не обръщаха никакво внимание на нашите ръкомахания и едва накрая се приближиха недоверчиво.

Между тях имаше много наши стари познайници, които разпитахме как са прекарали по време на отсъствието ни. Техните отговори бяха много объркани и след много приказки ние разбрахме само това, че е имало битка, при която те са загубили много свои хора. Веднага помислихме за „Адвенчър“, но не им дадохме възможност да се досетят за нашите съмнения, защото интересите ни диктуваха отново да спечелим доверието им. Накрая това наистина ни се удаде, по те все пак ни запитаха дали не им се сърдим и дали сме искрени, когато ги уверяваме, че намеренията ни са приятелски?

Тогава узнахме, че те всички имат основание да се страхуват от отмъщението ни. Тук мимоходом ще споменем това, което се е случило с „Адвенчър“, когато той ни напусна.

На 9 ноември 1773 г. капитан Фюрно хвърлил котва при северния остров в залива Толаго, а на 30 достигнал протока Шарлота. Омай, островитянинът от Раиетеа, бил първият, който намерил нашия надпис върху дървото, под което бяхме заровили шишето. Тогава капитанът веднага започнал да се готви за тръгване. На 17 декември корабът бил вече готов да отплува, когато изпратили още един катер с десет души, за да вземе от един залив хрян и кервиз. Господин Роуи поел командата върху малкия екипаж. Преди неговите хора да почнат да берат зарзавата, свалили палтата си, а някакъв туземец откраднал една от дрехите им. Роуи бе твърде усърден младеж, който презираше населението и бе показал това при не един случай. Той веднага заповядал да се даде огън и моряците стреляли дотогава, докато барутът им съвсем се свършил. Туземците много добре разбрали защо се прекратил огънят, нахвърлили се върху европейците и ги убили до последния човек.

Когато след два дни лодката още не се била върнала, капитанът изпратил лейтенант Бърни с една друга лодка с многоброен и добре въоръжен екипаж. На входа на залива Бърни срещнал едно кану и когато почти го бил настигнал, пътуващите в него скочили във водата и заплували към брега. Той не можел да си обясни това поведение, но когато стигнал до лодката, разбрал страшната тайна. В лодката имало разкъсани части от тялото на другарите му и различни техни дрехи. На мястото, където станало клането, се били събрали много туземци. Граничещата със залива планина гъмжала от хора и на много места се издигал дим от огньовете, на които се печало месото на убитите. Тази картина извънредно много ожесточила моряците. Те стреляли и убили много от туземците, които оказали мъжествена съпротива, но били принудени да побягнат. В колибите край брега във всички кошници лежали отсечени крайници, всред които била разпозната и ръката на нещастния Роуи. От корабната лодка имало само отделни парчета. Вероятно са я разбили, за да се доберат до пироните. След тази страшна случка капитан Фюрно напуснал Нова Зеландия, заобиколил нос Хорн и на 19 март 1774 г. стигнал до нос Добра Надежда, откъдето се върнал в Англия.

Всички европейци, посетили Нова Зеландия, намирали в лицето на жителите опасни противници. Също и Абел Тасман, откривателят на страната, загубил при тях четирима моряка. Той нарекъл мястото на нападението Залив на убийците и аз мисля, че става дума именно за Слепия залив. Без нашата предпазливост и доброто ни отнасяне с туземците ние самите щяхме да бъдем забъркани в боеве. Не един път те се събираха по толкова много наведнъж, че явно имаха неприятелски намерения. При подобни случаи аз здраво държах моите хора и преди всичко забранявах да се открива огън.

Времето бе най-често мъгливо и мрачно, но се случваха и хубави дни, през които можахме да опознаем страната по-отблизо.

До 9 ноември се снабдихме с вода за пиене и дърва за горене и потегнахме кораба така, че той да може да противостои на бурното време в тези високи ширини. Грижата за пресни продукти не бе занемарена. Осоленото месо, което освен това се намираше в най-лошо състояние, на всички ни бе омръзнало до крайна степен, а що се касае до мене, аз се съмнявах дали някога пак ще бъда в състояние да вкуся пресол. Без нашето кисело зеле, което чудесно се бе запазило, и без прясната ни бирена мъст, която впрочем бе загубила част от силата си, ние бихме станали жертва на скорбута. Този път новозеландците богато ни снабдиха с риба и бяхме застреляли много морски врани и други птици. Запасът ни от риба бе толкова голям, че аз заповядах да осолят няколко пълни каци и чак до Огнена земя имахме здравословна и вкусна храна.

Всеки път, когато хвърляхме котва в Нова Зеландия, ние бързо се оправяхме от несгодите на морския живот. Това благотворно влияние не може да се припише само на прясната храна, на рибите и антискорбутните средства. Свой дял имаха и усилените движения на сушата, които правехме всеки ден, а още повече хладния, но укрепващ въздух, който след дългия ни престой в горещите места ни даваше нова сила.