Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (112) (Корабни дневници)

Откриване на Нова Каледония

На първи септември и последният остров се скри от погледа ни. На четвърти септември един мичман видя от марса бряг, който се простираше далече на запад, отчасти и на югозапад. Мъглата, която лежеше над морето, оставяше у нас впечатлението, че земята е много отдалечена; в действителност се бяхме приближили до нея на осем морски мили. На запад лежаха няколко острова и върху цялото пространство пред нас прибоят бе толкова силен, че ние предположихме, че на известно разстояние от брега има коралов риф.

На другата сутрин ние видяхме този риф, отдалечен на три морски мили от острова. По лагуната плуваха няколко канута, всяко от които имаше две платна, разположени едно зад друго. Мъжете ловяха риба и едва ни обърнаха внимание. Скоро открих в рифа един вход и заповядах на лодките да го изследват. Той бе широк и в средата дълбочината му бе достатъчна. От другата страна водата бе съвсем спокойна и ние спряхме край един малък остров. Земята изглеждаше неплодородна. Изключение правеше ниският, тесен бряг с храсти и сенчести дървета — банани и кокосови палми. Открихме и няколко конусообразни къщи, които по форма много приличаха на големи кошери.

Когато хвърлихме котва, около нас се струпаха около двадесет канута. Всичките бяха двойни канута, съединени с платформи от дъски. Екипажите им не се страхуваха да идват на борда и да се разхождат между нас. Всичко, което бе червено на цвят, много им харесваше, нашето солено месо и виното ни те отблъснаха. От техния език разбирахме само няколко думи като ери (крал).

Следобед отидох на сушата с две въоръжени лодки, в които имаше и едно отделение морски пехотинци. Там се бе събрала голяма част от населението. Един представителен млад мъж, който бе определен като ери и назован Теабума, всред всеобщо мълчание произнесе реч, след която последва още една от някакъв друг мъж. За съжаление и в двата случая не разбрахме нито дума. Преди всичко ние се осведомихме къде може да се намери прясна вода, след което част от туземците показаха на изток, другите на запад.

Повечето от тях бяха високи на ръст. Ръцете и краката на някои от тях бяха силно подпухнали и покрити с рани. Вместо каквито и да било дрехи те носеха едно въже около корема и едно друго около врата. На двете въжета висяха малки съвсем обли парченца от един светлосин камък.

За да намеря вода за пиене, тръгнах с една от лодките край брега на изток. Навсякъде растяха мангрови дървета, отчасти в блатиста почва, отчасти направо във водата. Някои туземци ни последваха и виждаха такива затруднения с преплетените корени и клони на мангровите дървета, че ние ги взехме в лодката. Изстрелът, с който убих една патка, ги накара да се учудят, без да ги уплаши. Те ни показаха една пролука между мангровите дървета, която, изглежда, бе устието на реката. Насочихме лодката натам и следвахме извивките на реката до едно място, където тя бе широка само дванадесет фута. Тук бяха жилищата на няколко семейства, които веднага доверчиво тръгнаха към нас.

Тогава се запознахме и с жените на този народ. Грубите черти на лицето им, сплеснатите носове, малките очи и силно изпъкналите скули са всичко друго, но не и хубави. Косата им е къдрава, най-често късо отрязана, а кафявата кожа е с цвят на махагон. Облеклото им е неугледно и се състои от къса пола от върви, които са закрепени на едно въже, завързано около хълбоците. Тази пола, която изглежда като сламен покрив и прави фигурата много недодялана, покрива едва една трета част от бедрата. Накитите им, както и при мъжете, бяха миди, обици и малки обли камъчета.

Жилищата бяха разположени на двадесет крачки от брега върху едно малко възвишение. На отвесни колове бяха завързани снопове клони, върху които имаше полукръгли сламени покриви. Тези колиби получаваха светлина през една дупка, висока четири фута, която служеше за врата. Всяка колиба бе изпълнена с дим и до ниския вход лежеше купчина пепел. Край жилищата растяха кокосови палми без плодове, банани, захарна тръстика и таро^[1].