Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (101) (Корабни дневници)

Колене на свини на Улиетеа

Когато Хедиди ни разказа, че притежава на острова много земя, ние се отнесохме към това с недоверие, но сега той ни даде голям прием, който ни убеди, че имението му наистина съществува. Той живееше в североизточния район и в наша чест пожертвува една свиня, при умъртвяването на която присъствувахме. Трима души хванаха животното, което трябва да тежеше около петдесет фунта, сложиха го на гръб и го удушиха, като туриха един дебел прът напреко на шията му и натискаха от двете страни с всички сили. Минаха десет минути преди свинята да умре. Тогава я опърлиха на огъня, очистиха я на близкия плаж, като я натриха с пясък и чакъл; след това я разпраха и изкормиха. Задушиха я по същия начин, както това става и на Таити, в една дупка с горещи камъни. Хедиди предостави месото на нас, а туземците, всичките хора от по-горното съсловие, трябваше да се задоволят с кръвта и сланината. Обикновените хора, голяма тълпа от които ни наблюдаваше, не получиха от яденето нищо.

Хедиди много често ни бе разправял за твърде образовани хора, които той наричаше татао-реро или учител. Тук видяхме един такъв учител, който бе много словоохотлив с по-стария господин Форстер.

Освен по-видните божества има и много по-низши, между тях и лоши духове, които убиват хората през време на сън и причиняват различни злини. Родината им е един необитаван остров, Мануа, където живеят под образа на едри, силни мъже, които вървят на всички страни и поглъщат всекиго, който се доближи до брега. На боговете се жертвуват месо от свине и кокошки, различни плодове, а на Таити също и хора. Когато веднъж посетих там едно гробище и видях изложените предмети, чрез преводача попитах моя таитянски спътник дали се принасят в жертва и хора, той, без да се двоуми, отговори: „Да, лоши хора.“ На моя следващ въпрос, дали се принасят в жертва и главатари, и знатни хора, ми бе отвърнато: „Но те си имат свине.“ Принасят ли се в жертва на боговете обикновени хора тогава, когато не са извършили никаква простъпка? — запитах аз наново. „Лоши хора“, бе единственият отговор и си останах с това обяснение. Поради това заключих, че се принасят в жертва само хора от обикновения народ и то само тогава, когато не могат да се откупят. Както ни каза Омай, от върховния свещеник зависи кой ще бъде избран за жертва. Когато народът се събере, самият той влиза в култовото помещение и остава известно време. Щом излезе оттам, разказва, че е видял големия бог и е говорил с него (едно преимущество, което само той притежава) и че той иска да му бъде принесен в жертва човек. След това по име назовава този, на когото се е паднала тъжната участ. Но вероятно този избор пада винаги върху някого, когото свещеникът мрази. Него го убиват на самото място и ако все пак стане необходимо, свещеникът притежава достатъчно хитрост, за да убеди народа, че човекът е злодей.

Младото момиче, което бяхме довели от Таити, напусна кораба ни на първия ден и не присъствуваше при нашето заминаване на 5-и юни. Всички туземци дойдоха на борда и всички бяха натъжени, най-вече Хедиди. Хълцайки и плачейки, той тичаше от каюта в каюта и си вземаше довиждане с всекиго, като го прегръщаше. Накрая се изтръгна и се качи на своето кану, откъдето продължи да ни гледа, без да ни изпуска из очи. Бяхме вече далече вън от кораловия риф и едва можехме да го различаваме, а той още протягаше ръце към нас.

За нас той бе потвърждение на старото правило, че човек има най-малко значение в собствената си страна. Почтителното уважение, с което го даряваха на Таити, тук не му се следваше. Всичките му роднини, а техният брой не беше малък, очакваха от него подаръци, за които даже не му бяха благодарни. Докато му оставаше нещо от богатствата, които бе придобил с опасност за живота си, той раздаваше с пълни шепи. Скоро вече не притежаваше нищо друго, освен няколко червени пера и други дреболии, които бе предназначил за краля на Борабора. Започна даже да ни моли за подаръци, с които да задоволи роднините си. В момента на сбогуването Мореа ме попита за името на моя морай или гробище. Аз му назовах Степни, името на енорията, в която живеех в Лондон. Трябваше няколко пъти да повтаря тази дума, докато той можеше да я изговаря, и тогава стотина гласа едновременно извикаха: „Степни, мораино Тути!“ („Степни, гробището на Кук!“). Скоро след това господин Форстер ми разказа, че един от приятелите му на сушата му задал същия въпрос. Той отговорил по-сполучливо от мен, като казал, че един моряк не би могъл да знае къде ще бъде неговият гроб. Какво по-голямо доказателство за приятелство можеха да ни дадат тези хора, от това, че искаха да си спомнят за нас тогава, когато нас самите нямаше вече да ни има? Бяхме им казали, че ни виждат за последен път и затова те искаха да знаят мястото, където нашите тела щяха да се превърнат в прах.

С удоволствие бих посетил прочутия Борабора, но на борда си имах всичките необходими пресни продукти, островът лежеше твърде много встрани от моя път, а времето ми бе ограничено. Затова се отказах от плана си, взех си довиждане с тези прелестни острови, за които природата така разточително се е погрижила, и се отправих на запад.