Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (100) (Корабни дневници)

Приключения на Хуахайне и Улиетеа

На следната утрин, на 15 май 1774 г., пред нас се появи остров Хуахайне. Жителите бяха по-разумни от тези на Таити. Червените пера бяха за тях без особена стойност и те искаха все повече пирони и брадви. Тъй като железните ни сечива бяха намалели чувствително, можахме да си набавим малко хранителни продукти; но още на Таити се бяхме снабдили с всичко в изобилие.

За наша изненада един от първите посетители на борда бе същият този Пореа, който на времето бе отпътувал от Таити заедно с нас и на Раиетеа внезапно ни бе напуснал. Той ни разправи, че не бил останал доброволно. Тогава, когато бързо ни донесе обратно рога с барута, едно младо момиче го поканило да отиде до някакво уединено място. Но вместо възлюбената се появил бащата заедно с няколко яки момчета, които здраво го набили, откраднали му европейските дрехи и го задържали до нашето заминаване. Щом получил свободата си, той се отправил към Хуахайне и тук, ако се съди по охранения му вид, добре му вървеше. От това печално произшествие можеше да се заключи, че тук младите момичета невинаги се ползуваха с необуздана свобода по отношение на родителите си.

Заварихме крал Ори още по-сънлив и поостарял, отколкото по-рано. Очите му винаги бяха силно възпалени, а цялото му тяло измършавяло. Причина за това бе любовта му към опияняващата пиперена напитка, която никога не му стигаше и която той пиеше в големи количества. Под владичеството на този слаб човек жителите даваха свободно воля на грабливите си наклонности. Много пъти нападаха мои хора, когато те бяха сами, и ги ограбваха и биеха. Също и момичето, което бе дошло с нашия кораб от Таити, пострада от тях. Когато един път слезе с нас на брега, тя бе малтретирана и трябваше да се лиши от офицерските си дрехи. Тя така се изплаши от това, че вече не смееше да мръдне от борда без нас.

Но тя щеше да изтърпи и още едно по-особено оскърбление. Заедно с няколко офицери тя отиде на една хива, един вид пантомимен танц, и твърде късно забелязала, че на сцената импровизирано представят нейната собствена история. Тя щяла да потъне в земята от срам, но въпреки това трябвало да изгледа всичко до края. Последната сцена представлявала приема, който тя щяла да намери при своите родители, и не предвещавала на бедното момиче някакво особено любезно посрещане.

При нашите екскурзии видяхме, че при отглеждането на черничевите дървета се проявява особена грижа, земята между тях е прочистена много грижливо от бурени и е наторена със счукани миди. На много места на острова бяха изгорили папрата и храсталаците, за да обработят почвата.

Когато заминахме, приятелите на Хедиди останаха на острова, но нас ни придружи един друг островитянин, който трябваше да предаде послание от Ора до краля на Борабора. Този посланик изглеждаше много простоват човек, но въпреки това добре пазеше тайната на своето поръчение. Името му бе много подходящо за посланик, той се казваше Бързай-Бързай.

По обед на 24 май хвърлихме котва в пристанището на остров Улиетеа (Раиетеа). На брега имаше множество канута, а всяка колиба бе приютила толкова хора, колкото можеше да побере. Това бяха ерои, членове на онова общество, в което всички здраво държат едни за други, те бяха уредили тук една от своите срещи. Понякога пътуват от остров до остров, пият, гуляят и се отдават на разгулен живот. Бяха само хора от висшето съсловие, както изглежда главатари. Бяха дошли от Хуахайне в седемдесет канута и си бяха донесли много продукти и пиперови корени. Някои имаха големи татуировки. Те бяха толкова по-многобройни, колкото по-висок бе рангът на дадения човек в обществото. Всички членове на обществото се съревноваваха в гостоприемство и любезност. Хедиди, който също принадлежи към това общество, ми призна, че най-вече на това трябва да благодари за вниманието, с което бе приет на Таити. Това, че ероите убиват децата, които им раждат техните жени, ги безчести. Когато Тупиа на времето чу, че кралят на Англия има многобройно семейство, даде да се разбере, че той като бездетен мъж се смята за по-високопоставен. Изглежда, че останалите жители имат в това отношение подобни възгледи или поне членовете на обществото се радват на високо уважение и се ползуват с различни права. В замяна на това са задължени да отбраняват страната. Те са големи обожатели на плътските радости, пият, ядат, пеят, танцуват и както изглежда, нощем се отдават на истински оргии, при които не се допуска никой, който не спада към тях. Част от членовете са женени, други живеят в незаконен брак. Към нас те бяха много гостоприемни и много пъти ни канеха, но ние предпочитахме да обикаляме из острова.

Един ден на обед ми дойде на гости Ореа, главатарят на този район, и изпи цяло шише вино, без след това да изглежда пиян. Той бе много приказлив и все питаше и питаше за това, което ни бе направило впечатление в посетените от нас страни. След като дълго ме слуша, той каза:

— Вие наистина много сте видели, но аз мога да ти кажа за една страна, която ти положително не познаваш. Тя лежи само на няколко дена път оттук и се обитава от огромни великани, големи колкото вашата мачта и дебели колкото горната част на корабния ви винт. Те са добри хора, но не трябва да ги сърдиш. Толкова са силни, че могат да обгърнат един мъж и да го захвърлят в морето по-далече, отколкото ние хвърляме камък. Ако пътуването ти те заведе там, внимавай да не прегазят морето, да вземат кораба ти на рамо и да те пренесат на сушата.

Той нарече острова Миро и разказа историята по такъв начин, като че искаше да се надсмее над моите описания, които смяташе за измислица.

В къщата на Ореа видяхме един пантомимен танц, в който главната роля се изпълняваше от неговата дъщеря. Една от сцените представляваше разбойническо нападение над хора, на които бяха дали моето име и имената на някои от моите спътници. Съдържанието на една друга сцена бе нападение на воини от Борабора и при тези пантомими се нанасяха силни удари с ремъци. Най-необикновен бе мотивът на следващата сцена: едно раждане. Ролите както на лехусата, така и на детето се изпълняваха от мъже, а за последното бяха избрали един особено едър и силен младеж. При тези сцени туземците най-добре се забавляваха и особено жените бяха извън себе си от удоволствие. Смехът им стана особено силен, когато новороденото веднага започна да тича по сцената и така бързо се движеше, че останалите едва можеха да го настигнат. В заключение един му натисна носа с юмрук. Затова предполагам, че с новородените се отнасят именно така, още повече че се срещат почти само хора, на които носът горе при основата е сплеснат.